Есента на 1994-та беше също като тази, в която най-обичаният и най-мразеният водач в българския завой към демокрация стигна до гибелта си – тази есен също отказваше да отстъпи мястото си на зимата и също окуражаваше хората да не сменят светлите си летни костюми.
Точно в такъв светъл летен костюм – елегантен, подходящ за разходка в морска градина – беше облечен турчинът Джабар Атак, когато се приближи до един мерцедес с турска регистрация, който чакаше реда си пред гишетата на трансевропейската магистрала. Стигнал досами автомобила, той се наведе към предния ляв прозорец, отворен в хубавото време, каза нещо на четиримата спътници в купето и ги застреля – един по един с четири изстрела с пистолет. След като свърши това, двайсет и девет годишният убиец с мустаци на морж и ръст на баскетболист не побягна, не се скри, а обиколи колата, пусна в главите на всяка от жертвите си по още три куршума и като се постара така да ги доубие със сигурност, запали цигара и застана встрани да чака идването на полицията.
Обикновено бързи и ефективни, този път турските сили на реда, които иначе пред моста на Босфора са в изобилие, реагираха с бързината на костенурки. Когато пристигнаха на мястото на касапницата, те завариха четири обилно окървавени трупа – на Нико Керенски, президент на фирма „Фльoрир”, на консултанта му Георги Халачев, на шофьора му Петко Казаров и на Никола Патев – главен диспечер в българската Национална електрическа компания (НЕК). Мъртъвците бяха толкова обезобразени („направо обезглавени, с пръснати черепи”), че ги върнаха в родината им, увити в памук и положени в заковани ковчези.
„Млад търговец на въглища уби четирима българи и обясни, че го хванало яд, понеже им е платил 160 000 долара за некачествена доставка”, гласяха съобщенията на турската преса на 12 ноември, деня след разстрела. Звучаха така, сякаш става дума за нагла измама и кървавото отмъщение за нея е най-нормалната човешка реакция. На този информационен фон спокойствието на Джабар Атак можеше да се обясни с „някой могъщ покровител” – и това обяснение се потвърди, когато в негова защита се появиха най-скъпоплатените адвокати в цяла Турция. В хода на разследването се разбра, че доставка на въглища наистина е имало, но след неодобрението на купувача те били върнати в България и продавачът насрочил среща на Джабар Атак, за да се разплатят. Нямаше логика в защитната теза, че турчинът „бил изненадан, научил за пристигането на българите случайно, метнал се на случаен микробус” и ги „пресрещнал в гнева си” – още повече че беше безспорно доказано как е пристигнал на местопрестъплението си: въоръжен със законна „Берета”, със служебната си кола, от която шофьорът и брат му са наблюдавали „акцията му” от край до край…
Още по-любопитно беше друго – търговската фирма на Джабар Атак се наричаше „Южна химическа индустрия”, а съдружникът му в нея бе Абдула Йълмъз – този същият Абдула, който бе поканил четиримата българи в Анкара, за да се срещнат с представител на ТЕК – Турската електрическа кампания. В програмата за гостите фигурираше и среща с турския министър на енергетиката – предвиждаха се исторически преговори за трансфер на електроенергия от Украйна, в които да участва като посредник „Фльорир” – и така най-сетне България да успее да изнесе електроенергия в Турция.
Българската фирма, както се изясни в разследването, имала възможност в сътрудничество с друга, швейцарска, да купи от украинците един милиард киловатчаса електроенергия и да я продаде на турците сравнително евтино. Пробивът на „ Фльорир” щеше да разбърка картите в енергийния покер. През Турция минават всевъзможни тръби за газ и петрол – от Иран, от Ирак, от бившия СССP, – около тях винаги са се преплитали огромни интереси и пари и винаги са се водили жестоки битки. С убийството на четиримата българи една от тях се предреши. Кой е имал смъртоносна полза от това – убиецът Джабар Атак така и не обясни. Преди да се закръгли година от ареста му за убийството – на 19 септември 1995 година, той беше намерен обесен в килията си.
– Убитите българи са имали контакт с турска фирма, която държи 30 на сто от енергийния отрасъл в страната. Броено време преди да бъде убит, Андрей Луканов е бил на яхта с нейния собственик Тарък Шара – отбелязваше неведнъж Цвятко Цветков на всеослушание във „Врящото гърне”, едно бистро в квартала на крачки от дома му, където в началото на милениума той се събираше с близки приятели. И ги питаше:
– Как мислите, има ли според вас връзка между двата атентата?
– Не сме ние, които трябва да кажем това – отвръщаше обикновено един доста бъбрив негов колега, бивш служител на бившето Шесто управление на ДС („полиглот, работил по художественотворческата интелигенция”), който менажираше в новото време картинна галерия.
И Цвятко Цветков, също като него, беше вече отстранен от органите на МВР и си беше намерил занимание извън него. Сътрудничеше като експерт по сигурността в централата на БСП на улица „Позитано” и „си разказваше спомени без последствия”, както се шегуваше сам със себе си. Още в началото на 1997 година, когато социалистите сдадоха властта на Съюза на демократичните сили, той беше „набързо освободен” от ангажименти във връзка с издирването на убиеца от улица „Латинка”.
Веднъж обаче, докато отпиваше от наливната бира (с „шкембе в масло за мезе, как иначе…”) в компанията на Ани Маркова и още една журналистка, Цвятко Цветков си спомни нещо забележително:
– Докато аз координирах Следствието и службите, направихме фоторобот на убиеца, той беше после публикуван – дълго лице с хлътнали бузи, голям нос, малки очи, сплескани уши, прави вежди и тясно чело, покрито с каскет. Наясно бях, че много малко убийства са разкрити с помощта на фоторобот. Пък и този беше нарисуван по описанията на една чистачка, а имаше и друг – по описание на шофьора на Луканов, като двата бяха доста различни, най-меко казано. Все пак аз лично показах единия фоторобот на всички представители на чужди служби в България. И знаете ли, изскочи заек! Дали случайно, или с нарочно подхвърляне, не знам, се намери едно тефтерче – малко, с размерите на лична карта. От едната страна на това тефтерче беше подпъхнат фотороботът, а от другата – снимка на един човек, който приличаше много на него. Открихме името му – Виталий, – може и да не е истинско, но той е пребивавал с него тук и там. Аз го дадох на разследващите – а това, че те не са го извадили наяве, е тяхна работа…
Цвятко пак отпи малка глътка от голямата чаша и замислено продължи:
– Тефтерчето беше от едно фотоателие в Истанбул. И ние предположихме, че там е правена снимката. Това го има в протоколите по обсъжданията на разследването. Изпратих в Истанбул един отговорен работник от Службата за борба с организираната престъпност, осигурих му помощта на посолството ни в Истанбул. Ходили са в ателието, за да видят съществувало ли е то. Вероятно помагащият от посолството е бил под някакво наблюдение, защото една седмица по-късно това ателие изчезна от лицето на земята. Било е разрушено до основи.
– Взривили са го? – попита Ани. Тя беше вече напреднала в кариерата си на разследваща журналистка и се навърташе периодично около Цвятко Цветков да го препитва („Той знае много и казва по малко, като му поискаш…”). – Взривили са го! – повтори тя, като подскочи на стола си от любопитство и удари по масата с чистата вилица.
– Както и да е, фотоателието е било разрушено до основи – не уточни запасният полковник. – Това подсказва, че цялата работа не е така проста. Много, мнооого интересни сили са се намесили в това убийство.
На 3 юли 1991 година по обяд (облачно, 29 градуса, вятър 7 км/ч) Андрей Луканов каца инкогнито на летище „Хийтроу”, Лондон. Придружава го бившата преводачка на Тодор Живков – Хубавата Елена, както я наричат в комунистическия хайлайф, същата миловидна, любезна и умна жена, която ще порасне до поста на български посланик в САЩ.
Самият Луканов, слязъл преди половин година от върха на българската държава, не е информирал „по съответния ред” българския посланик Джон Станчов за пристигането си в Англия. Въпреки това двамата се срещат „случайно” в сградата на Европейската банка за възстановяване, където дявол знае каква работа са имали в един и същ час…
Ако дяволи няма, то Огнян Дойнов знае каква е работата. Той в този момент е „ресорен директор за СССР и социалистическите страни” в корпорацията на Робърт Максуел – „митичният милиардер, международния аферист”, за когото се твърди, че е специален агент на израелското разузнаване Мосад, но е вербуван и от КГБ за каузите на руснаците. Дойнов е уведомен „по корпоративния ред”, че някогашният негов приятел Луканов е дошъл за среща с настоящия му работодател, и се постарава информацията да стигне и до ушите на посланика.
Лично Капитан Боб (както Робърт Максуел като „горд яхтсмен” не възразява да го наричат) уведомява Дойнов („находчивият българин, който е сред любимците в безбройния му персонал”), че след проведения разговор с Луканов е поел ангажимент, „ако се наложи, да го вземе на работа”.
– През есента на 1991 година, на 5 септември – спомни си Дойнов дълго след това, – Андрей пак пристигна в Лондон, но този път със съпругата си Лилия, двамата бяха поканени от Робърт Максуел на лично гостуване. Но Максуел не ми е споделил дали случайно гостите не са поискали от него обещаното работно място за Луканов.
Така или иначе, на Капитан Боб не му е отредено време да изпълни въпросното обещание. В нощта на 4 срещу 5 ноември 1991 година той пада от борда на любимата си яхта „Лейди Гилейн”, докато тя отминава вулканично красивия остров Тенерифе и цепи мрака в самота. Едрото мъжко тяло, облечено в нещо средно между докерска риза и пижама, изчезва в дълбините на Атлантическия океан.
Година преди да спре да диша, погълнал пределно количество вода, Робърт Максуел минаваше според редица англоезични публикации за един от първите седем най-богати хора във Великобритания. Размерът на състоянието му се определяше на близо 23 милиарда лири. Припомняше се негов отминал драматичен фалит и „чудният начин”, по който е успял да го надмогне и да подобри рекорда на собственото си богатство.
„Каква чудесна личност е този приятел, това авантюристично, ексцентрично същество! Колкото и да го мразят хората, да му се смеят, да го наричат вулгарен, той се справя с всичко, с което се е захванал”, славослови го английската преса след смъртта му.
Огнян Дойнов също му посвещава реквием:
„Това, което го погуби, може да се сведе до две причини. Първата – нескриваното му желание за все повече и повече пари и власт и световно признание; втората – нетърпимостта, която се беше появила към него от страна на другите богати хора и ръководителите на големите финансови институции. Поначало богатото еврейство, към което той принадлежеше, не е единно. Богатите евреи са обединени в три враждуващи групировки. Едната е тази около банкера Ротшилд и неговата династия, другата е около Рупърт Мърдок, медийния магнат, а третата – около Арманд Хамър, наричан в антрефилета „избрания капиталист на Ленин”, понеже неговата фирма „Оксидентал Петролеум” е натрупала първия си милион от търговия със Съветския съюз. Максуел зае лидерското място на Хамър, когато той напусна земната суета”.
Тъй или инак, силата на Капитан Боб изглеждаше непреодолима до края на 1980-те години. Той говореше на „ти” с президентите на почти всички мощни държави и корпорации. Пръскаше пари за най-различни проекти в Съветския съюз и сателитните му държави, правеше им като Дядо Мраз подаръци в сферите на икономиката, културата и финансите. Смееше се гръмогласно, прегръщаше и тупаше по раменете всякакви политици и дипломати, обричаше се на всякакви каузи, кълнеше се в децата си и обещаваше. Близо 150 банки го кредитираха, вярвайки, че всичките му рискове са оправдани. Той купи за милиард и половина най-големия за времето си нюйоркски вестник, придоби най-голямото американско издателство, стана собственик на най-голямата туристическа агенция на европейския континент.
Огнян Дойнов, изглежда, е от хората, които безусловно го уважават. Той обяснява падението му по следния начин:
„Както и да успяваше по света Максуел, английското Сити не го възприе до края на живота му за бизнесмен. Във вестниците излизаха коментари, че някога синовете и внуците му ще бъдат приети като бизнесмени, но не и той. Между него и Ситито се водеше борба – той се бореше за оцеляването си, а Ситито се бореше за унищожаването му. Банките от Ситито започнаха изкуствено да понижават продажната цена на акциите на основните му фирми. Пускаха ги на борсите на цени, два-три пъти по-ниски от тези, на които непосредствено преди това са се продавали. И се стигна до момента, в който собствеността на Максуел, оценена на продажната цена на акциите му на момента, стана по-малка от теглените заеми за милиард и половина долара. Максуел се опита да се защити, като започна да изкупува пуснатите на борсата свои акции на ниска цена. За целта използва дори пенсионния фонд на компанията. Но никоя банка не му се притече на помощ и когато той мистериозно умря, компанията му изпадна в несъстоятелност”.
Още докато пилоти и водолази дирят подутото тяло на Максуел в морето край „Островите на вечната пролет”, а после съдебните лекари в Лас Палмас го режат в моргата (търсят при аутопсията дупки от куршуми, белези от нож и следи от отрова), брокери обявяват вече първите от неговите над 800 фирми за продан. Постепенно цялото имущество от империята на Максуел е разпродадено, за да покрие задълженията ѝ.
„След тригодишно преследване той посмъртно е оправдан от единайсетчленно жури на английския съд, синовете му също”, изтъква Дойнов в мемоарите си. Той държи да покаже, че Робърт Максуел е и „обществено реабилитиран”, като дава конкретни примери:
„Учудващо за мнозина пенсионерите получават пенсиите си, които смятаха, че са загубили по вина на Максуел. Съдебни изпълнители продават участието му във фирмата „Баймакс”, в която участват български пари и български банки. Самите банки също излизат от фирмата, но след като си получават обратно всичките милион и двеста лири, внесени като дялов капитал”.
По непредвидено съвпадение в деня на загадъчната гибел на Максуел в София е свикано 36-ото Народно събрание. СДС е спечелил изборите, като е изпреварил с два процента БСП. Според Дойнов „това е нещо като хепиенд”.
Но не така щастливо се развиват събитията с участието на Робърт Максуел, Огнян Дойнов и Андрей Луканов според проучванията на двама световноизвестни разследващи писатели – Мартин Дилън и Гордън Томас. В техния хитов документален разказ за „убийството на Максуел – супершпионина на Израел, който управляваше България”, реалностите изглеждат другояче, ето как:
„В кариерата на Максуел – Издателя, Председателя на всякакви корпорации и Крадеца, комуто вярват – имаше един етап, който привлича внимание… Това е тясната връзка на Максуел с Горбачов и Крючков, председателят на КГБ на СССР, а на по-късен етап и неговите контакти с новия български лидер Андрей Луканов. Израелската разузнавателна агенция Мосад има досиета и на тримата – и на Горбачов, и на Крючков, и на Луканов. Във всяко от тях фигурира името на Максуел. На пръв поглед тези контакти изглеждаха като обикновените, които се очакват, когато се прави бизнес в неспокойната обстановка на България и други страни на Източния блок – коментира високопоставен разузнавач. Но това е само на повърхността. Неговият резидент в Москва съобщава, че Максуел участва във все по-голям брой сделки заедно с „тримата престъпници Горбачов, Ключков и Луканов”. На въпрос за характера на връзките си с тях Максуел отговаря, че няма нищо, което би трябвало да тревожи Мосад, че тримата мъже „не са нищо повече от онзи тип хора, които се срещат в тази част на света”. И този път Максуел предпочита да спести значителна част от истината. А тя е, че неговото сътрудничество с Луканов в проекта „Нева”, стартирал през 1987 година с изграждането от българска страна на завод за дискове в съветския град Кострома, му носи огромни печалби. Той вече се е появил на публично място облечен в тениска с надпис „Цар на България”. И държавният глава Живков, и обикновените българи го обсипват с ласкателства, предлагат му всичко, което си е поискал – автомобил, вила, дори царски дворец, осигуряват му всекиго, когото той хареса – актриса, танцьорка от нощен клуб, камериерка, към която е усетил влечение. Робърт Максуел наистина е всепризнатият управник в България, а в много отношения извън нейните граници. Той е първият истински магнат на Източния блок”.
Както отбелязват Дилън и Томас, още през 1985 година Максуел е създал вече за себе си „множество роли извън тази на израелски супершпионин”. За външния свят той е влиятелен издател, който е в състояние да формира мнението на милиони хора чрез своите флагмани „Дейли Мирър”, „Сънди Мирър”, „Сънди Пийпъл” и чрез останалите вестници, които контролира. За персонала в редакциите и в „Пергамон Прес” той е „капризен собственик, склонен да действа импулсивно, който обсипва редакторите с непрактични идеи и истории, много от които са чиста измислица”. Но „навикът на Максуел да заблуждава и да се държи самонадеяно, му позволява да поема контрола навсякъде, където се появи”, и да се превърне в „необоримо доказателство на факта, че парите носят власт, а властта носи пари”. И всеки път, когато слиза с клатушкане по стълбата на самолета си – една грамада в ушит по поръчка светъл костюм, той е следван от помощник с обемисто куфарче, а куфарчето, забележете, е уникално – ръчна изработка, гравирано с инициалите РМ, и е личен подарък от Тодор Живков, председателя на Държавния съвет на България.
Как Максуел успява да изтърпи прегръдките, целувките, тостовете със сливова ракия и „селската кухня” (тюрлюгювеч, шопска салата и мляко с ориз) в гостоприемната къща на Бай Тошо в Правец – историята мълчи. Но пък си струва търпението, ако е вярно това, което Дилън и Томас твърдят: че „Максуел уговаря Живков за сделка, чието ядро е в България и която трябва да му донесе един милиард долара”. Идеята е според двамата разследващи писатели „парите да бъдат източени от фирми, пръснати из целия Съветски съюз и прехвърлени в други компании, които Максуел притежава в България”.
Ако това е така, не е чудно, че „Дейли Мирър” излиза с хвалебствена статия за Правешкия властелин, а Максуел в „безкрайното си благоразположение обещава, че „Пергамон Прес” ще напечата справочник с постиженията на Живков и всичките томове с речите и избраните му съчинения”. Що се отнася до бизнеса с България по същество, според Дилън и Томас той се урежда, например, по време на изискана вечеря в „Шератон”, където Издателя е отседнал в началото на 1986 година. Гостите му са двама – Огнян Дойнов и Луканов.
Дойнов потвърждава за договорките между тримата:
„Максуел ни накара доста време да го почакаме да изчете трите напечатани листа, които извади от плика, който Луканов му даде. Като свърши, сгъна листовете на четири, прибра ги във вътрешния джоб на огромното си сако и каза: „Аз съм приятел на вашата страна, така че можем да си имаме пълно доверие с вас”.
В джоба му е проектът „Нева”. И той, както и проектът „Монблан” са свързани с промишленото разузнаване на България в развити западни държави. („Грубо казано – масова кражба на технологии от развития Запад чрез български фирми, явно смесени с чужди или неявни, които работят в различни държави.”) В банкови сметки в чужбина се трупа валута от дейността им. Валутните постъпления от „Нева” не се включват в списъка с валутните постъпления в България и не се облагат с данъци.
Разговорът между тримата – Максуел, Дойнов и Луканов, се върти около това. В бестселъра на Дилън и Томас той е предаден по спомените на Дойнов, с когото двамата са разговаряли, когато Луканов „вече не е могъл нищо никому да каже”:
„Аз започнах с думите, че ние разполагаме с агенти на нашите тайни служби, които живеят в САЩ – припомнил си Дойнов, подканен от Дилън и Томас. – Споменах, че агентите ни са разположени в Силициевата долина и в други основни технологични центрове в Америка, както и във Великобритания и в други страни. Те имаха задача да се сдобият с чертежи на технологии, софтуери, дори с компютри… да доставят 75 на сто от цялото откраднато оборудване, та то след това да се предложи за продан. Нашите тайни служби очакваха, че ще бъдат възнаградени финансово – българският еквивалент на „какво печеля аз от това”. А останалата част от печалбата трябваше да се прехвърли в западни компании паравани. Задачата на Максуел беше да създаде тези компании и да уреди нещата така, че парите ни да са на сигурно място. А той щеше да получава съответната комисионна”.
Максуел поискал 25 на сто от общата сума. Луканов се съгласил. Дойнов попитал къде ще бъдат създадени компаниите паравани. Максуел отговорил – в Лихтенщайн. Двамата българи приели това „с поклащане на глава”. Пили наздравица за сделката. И дошъл ред на чужденеца да даде свои бизнес предложения… Магнатът си сипал още вино и вдигнал чашата си за нов тост. („За бъдещето, за нашето бъдеще, избоботи той.”) И докато двамата му събеседници отпускали нервите си и облягали гърбовете си на меката мебел, той „свалил картите” и им разкрил „смайващи перспективи”.
Първото нещо, което искал да направи, било да създаде банка. Обмислял да я нарече „Максуел”, но това щяло да повдигне много въпроси и се отказал. Но тя все пак щяла да бъде негова банка – неговата версия на Българската външнотърговска банка. Той имал намерение също така да купи основните ни вестникарски и издателски групировки, а освен това да придобие дял във филмовата ни индустрия. Един биографичен филм за него щял да бъде сериозен инструмент за маркетинг…
Както Луканов, така и Дойнов го слушали мълчаливо. („Нямаше нужда нищо да го питаме, знаехме неговата жажда за публичност. Той пак вдигна тост и пак си сипа вино. Мисля, че си представяше как балканските филми ще завладеят Холивуд… След това ни погледна и обяви, че е запазил най-доброто за накрая. Той искал да поеме обслужването на външния дълг на България (!). Ние бяхме прекалено стреснати, за да кажем каквото и да било, наведохме глави. Той просто се изсмя и заяви, че за него това е напълно реална възможност. Ние пак не казахме нищо. Само кимнахме. Когато някой каже, че може да го направи, и този някой е Максуел, ти просто приемаш нещата сериозно. Особено, ако си българин.”)
За едни лъжа, за други истина, но за по-малко от година маститият евреин създава мрежа от компании, чрез които се задейства проектът „Нева”. Някои от тях, базирани в чужбина, получават и оценяват технологиите, откраднати от българските тайни служби. Други, разположени в София и други градове на България, започват да произвеждат различни изделия въз основа на крадените чертежи. Третата група е натоварена да предприеме обширна търговска офанзива в бившия Съветски съюз и сателитите му. Стотици държавни предприятия в Русия, Украйна, Полша, Унгария, Чехословакия получават оферти за доставка на най-съвременните методи за производство, които може да се намерят на Запад.
„Създаването на фирми зад граница не е непременно нещо лошо – оправдава се Дойнов пред любимата си журналистка Зоя Димитрова, съавторката на книгата му „Спомени”. – То съществува в българската търговия от началото на 1960-те години. Големите държавни стопански организации „Балканкар”, „Булгартабак”, „Булгарплод” и големите търговски организации като „Машиноекспорт” и „Химимпорт” регистрират смесени предприятия в Европа, Югоизточна Азия, Япония и арабските държави. Основната им задача е да търсят клиенти за българските стоки, като използват възможностите на местния партньор, и да осигуряват сервизно обслужване на доставената там техника. Тяхната дейност с нищо не се различава от дейността на представителствата и сервизите на западните фирми у нас. Те са купени с парите на държавните предприятия, а част от печалбите им се отделя във фонд за финансиране на задграничните дружества, който се реинвестира в заеми и тъй нататък… Е, разбира се, не може да се каже, че разузнавачите от Първо главно управление на Държавна сигурност изобщо не са имали присъствие в тях… Отделно Научно-техническото разузнаване си създава и контролира свои неявни задгранични предприятия…”
Британският разследващ писател Мартин Дилън – един от най-информираните хора в бранша, дава първото си интервю за българския печат на четиринайсетата година от краха на комунизма в страната. Дава го на репортерката от вестник „Дневник” Румяна Емануилиду, която му е помагала да напише – заедно с експерта по израелските спецслужби Гордън Томас – книгата за Робърт Максуел. На снимката във вестника Дилън изглежда мек и безобиден – седнал на пластмасов стол под чадър на скромно плажно кафене, леко усмихнат, със слънчеви очила и бяла тениска…Но думите му режат:
– Максуел е ограбвал България с помощта на хора като Луканов. Докато ровехме в мистерията около смъртта на Максуел, ние с Гордън извадихме на повърхността участието му в организираната престъпност, шпионажа и използването за користни цели на страните от Източния блок по време на Студената война със Западния блок, доминиран от САЩ. След смъртта му много британски разследващи журналисти и агенции по сигурността насочиха вниманието си върху участието му в ограбването на редица британски пенсионни фондове и компании. Бяха игнорирани обаче неговите съмнителни финансови сделки в Източна Европа. Ние с Гордън фокусирахме вниманието си върху тях и открихме неподозираната дотогава българска връзка на Максуел и многобройните му офшорни сметки по целия свят. По време на Студената война той беше единственият бизнесмен от международен мащаб, който можеше свободно да пътува из Съветския съюз. Докато британското разузнаване го смяташе за агент на КГБ, той беше вербуван от Мосад и се превърна в един от най-ценните им шпиони. Съветският съюз беше за него идеална възможност за укриване на пари, тъй като това беше свят, затворен за Запада.
– А защо Максуел е избрал тъкмо България за център на финансовите си операции ? – интересува се Румяна Емануилиду.
– България не е единствената страна от Източния блок, с която Максуел е работил, но нейната близост с Москва го е улеснила да я използва като база за своите комбинации. От своя страна управляващите в София са го виждали като човек, одобрен от Кремъл и склонен да им осигури просперитет. Но идеята, че Максуел ще вложи част от богатството си в България, е художествена измислица. Единственият му стремеж е бил да ограби страната и той е сторил това. С помощта на високопоставени фигури от КГБ, в това число и на техния човек в България Андрей Луканов.
– Твърдите, че Луканов е бил шпионин на КГБ, така ли? – изяснява репортерката.
– Ролята на Луканов е била много по-важна от тази на шпионин на КГБ. Той е бил служител на Главното разузнавателно бюро, един от най-тайните отдели на съветското разузнаване. Към края на живота си обаче успява да си създаде толкова много врагове, че е било само въпрос на време някой от тях да наеме убиец.
Мартин Дилън говори като човек, който съзнава тежестта на думите си. След излизането на книгата му през 2003-та документацията на британското разузнаване по случая добива публичност и става ясно, че всичко, написано в нея за отношенията на магната с тайните служби, е истина. В интервюто за „Дневник” година по-късно Дилън заключава безмилостно:
– Луканов е имал близки контакти с организираната престъпност, чиито корени са в Русия. Накрая израелците са останали единствените му приятели, за които и той, както и Максуел, е шпионирал. Те са му предложили да го измъкнат от България, но той е допуснал грешката да смята, че е способен да оцелее при всякакви обстоятелства. Преследването на слава и печалба е завело и него, както и Максуел в подвижните пясъци на опасни партньорства, в които наемното убийство не е предмет на дълго обмисляне.
Беше сряда, наближаваше Великден и движението по пътя от центъра към крайния квартал „Младост” беше задръстено. Георги Тамбуев нетърпеливо натисна клаксона в потока от коли, но това не му помогна да се придвижи по-бързо напред. Бързаше. Беше се вече пенсионирал – беше сложил край на активната си работа като журналист, беше се „надепутатствал” (не беше кандидатствал за депутат в поредното Народно събрание), крепеше с лекарства разклатеното си здраве, но „не можеше да стои празен”. Пишеше книга. Измислил беше заглавието: „Власт, облечена в корупция” – по аналогия с прочутата му поредица „Корупция, облечена във власт” (една история за разпищолил се прокурор, която беше публикувана през 1987 година във вестник „Труд” и му бе донесла колкото слава, толкова и беди). В новата книга Тамбуев беше решил отново „да закове” крадливата власт, която според него „не беше променила нравите си след 10 ноември”.
Днес той бързаше към някаква кръчма в покрайнините на „Младост”. Негов стар познат („почти приятел, разжалван генерал от Държавна сигурност, който знае кое как е”) го бе поканил на „една интересна другарска среща” там. Поканата не беше неочаквана и той се бе отзовал веднага – беше „огладнял за информация”… Обаче вече закъсняваше.
Излезе от задръстването, като кривна от претоварения булевард „Александър Малинов”, който доскоро носеше името на дъщерята на Вожда Людмила Живкова. Пое по една от малките улички между блоковете, после по втора – трудно намери безличното заведение с надпис „Нонстоп”. Предстоеше му да разбере, че тук редовно се събират „група бивши” – запасни офицери и сътрудници на комунистическото разузнаване и политическата милиция, които пиеха по две уискита или ракии („кой каквото обича”), бистреха политиката и презираха „ония от кръга „Монтерей” – друга група от бивши техни колеги, които също се събираха, обаче демонстративно в едноименния ресторант (недалеч от дома на Луканов), и се правеха, че „кадруват всичко живо в новата власт”.
Тамбуев мина прeз скучното преддверие на четвъртитата панелка, влезе в един салон с барплот и се огледа. Барплотът беше по средата и делеше обширното помещение на две части. Едната беше с едно стъпало по-висока от другата и с десетина маси накуп, а другата беше на по-ниско и с две маси само – една малка с два стола и друга голяма, направена от три малки, залепени една до друга и покрити с бяла покривка – явно, мястото за специалните гости беше тук. Самите гости бяха вече дошли. Трима възрастни мъже и една закръглена изрусена жена, петдесетинагодишна сигурно, може би съпруга на единия. „Почтиприятелят” на Тамбуев беше петият в компанията. Той стана и посрещна известния журналист с леко иронична чупка в кръста и церемониално ръкостискане:
– Добре дошъл! Добре че закъсня, та имах време да разясня на тия другари от какво се интересуваш.
– И какво им разясни? – запита кисело новодошлият, докато на свой ред се ръкуваше с всички. При това запознанство те не си казваха имената. И Тамбуев не попита никого как се казва – всичките му бяха непознати с изключение на един, но не си спомняше къде го беше мяркал.
– Разясних им – изкиска се неговият Почтиприятел, към когото всички се обръщаха с „Любо”. (Тамбуев много мразеше „това негово кискане, ехидно и пискливо”.) – Разясних им, че се интересуваш от милионите на червената номенклатура.
Всички се засмяха – някои на глас, жената плесна шеговито с две ръце по бузите си. Журналистът се почуди как да реагира. Престори се на зает да седне, да се нагласи и да пъхне коленете си под покривката. Завъртя рамене и погледна към бара. Не видя персонал – само един тантурест мускулест тип със сплескани уши на борец седеше на високо столче като клиент и въртеше между дебелите си пръсти малка чашка с кафе… След секунди обаче иззад гърба му безшумно се появи сервитьор на неговите години – униформен, с изгладен черен панталон и риза с папионка, – пречупи кръст към него в нещо като поклон, наля му чаша вода с лед и запита любезно:
– Какво ще обичате, да ви препоръчам ли нещо?
Пред всички останали имаше вече пълни чинии и по нещо за пиене. Наближаваше шест – добър час за ранна вечеря с аперитив.
– Един чай и филийка твърд хляб с малко сирене – каза журналистът.
– Това, господин Тамбуев, изглежда като да сте на диета, не правете като мен – обади се зрялата блондинка отсреща с непринуденост на първа братовчедка.
– Нещо такова, но няма как… – промърмори посъветваният.
– Ама вие много добре изглеждате! – продължи госпожата общително.
Това беше лъжа. Тамбуев беше доста отслабнал, сакото вече не му беше по мярка, косата му бе съвсем побеляла, гласът му позаглъхнал и слаб – гърлото му беше болно, беше прекарал известно време в болница с диагнозата „рак”. Сега обаче се чувстваше оздравял.
– Едно уиски искам също така – добави той за сервитьора, усмихна се на новата си позната и започна разговор по „неговата тема”.
– Правя разследване за тоталното грабителство, което се вихри в държавата. Гледах отблизо как плячкосват Партийния дом, след като го подпалиха. Имах чувството, че той е византийска крепост, нападната от орди. Всичко, което имаше някаква стойност, се прибираше – телефони, абажури, картини. Някои отвъртаха дори батериите на чешмите в клозетите! И в кражбите участваха и членове на председателството на БСП!
– Това е нищо – отсъди авторитетно висок мъж с хлътнали гърди, около шейсетгодишен, пъстроок, с мустаци тип „подкова”, когото после някой нарече Полковника. – Голямото грабителство стана малко преди и малко след 10 ноември. Тогава започнаха да изтичат пари от два улея. За вътрешността отговаряше Андрей Луканов, а за чужбина – Огнян Дойнов. Парите идваха по линиите на резерва, на банките и на СИВ. Познавам всички участници в това съзаклятие, с касиерката барабар, която по цял ден броеше парите и ги подреждаше в пакети. Куриери обикаляха нощно време бъдещите капиталисти по домовете и им ги раздаваха.
– Парите? В куфарчетата? – попита Тамбуев, като намигна иронично.
Полковника не пое намигването, избърса нещо мокро от мустака си и сериозно уточни:
– Не бяха куфарчета. Бяха в пакети. В колети, увити с хартия.
– Кого да попитам да потвърди?
– Луканов вече не можеш да го попиташ. И Максуел беше в течение, но и той не е жив. Питай Христо Христов – Илича, той беше търговски представител в Лондон, беше и заместник-министър, и министър на външноикономическите връзки и винаги е бил гъст със…
– …с Първо главно – изсмя се един миловиден човечец, розовобузест, тлъстичък, с останки от някогашна буйна къдрава коса („генерал-майор, важна клечка в Оперативно-техническото управление на ДС”), а другите на масата подеха смеха му „някак угоднически и с уважение”. Приказливата дама, изглежда, вървеше с него в комплект.
Мустакатият полковник довърши прекъснатото си изречение:
– Христо Христов и с Първо главно беше гъст, и с Луканов, и с Максуел…Как мислите, дали случайно точно в Лондон, на един купон там, тоя международен измамник беше обявен за „Цар на България”! Вярно че Луканов не му предложи на Христов да стане министър в неговите кабинети, но пък го направи председател на Комисията по финансите във Висшия съвет на БСП.
– Питал съм го Христо Христов – вметна Тамбуев, – той каза, че нямал нито делови, нито политически контакти с Луканов.
– Нямал контакти ли? Илича? – изсмя се пак човечецът, „на който някак си не му приличаше да е бил важна клечка в Държавна сигурност”. – А защо пежото на Луканов поне три пъти седмично спираше пред Парк-хотел „Москва” и Луканов се качваше със специалния асансьор на дванайсетия етаж, където са офисите на Христо?
– Впрочем – обади се изтежко един мъж със свъсени вежди, дългуч, който досега пазеше мълчание и пиеше само минерална вода – Христо Христов понякога се отбиваше и в офиса на Любен Гоцев, в апартамент 22-ри, на шестия етаж… Гоцев е много добра комбинация на политик и разузнавач и беше много удобен за схемите на Луканов…
– Точно така е, това е истината, генерале – откликна свойски, но и с известна страхопочит Почтиприятелят на Тамбуев и му посочи с поглед и с дискретно поклащане на главата си навъсения тип, който седеше начело на масата („демек, с тоя точно генерал няма шега, каквото каже той, това е”).
Тамбуев стана от масата в ресторантчето в „Младост” веднага след като си тръгна „генералът, с когото нямаше шега”. Наближаваше десет, трябваше да си пие лекарствата, жена му беше лекарка и пропуснеше ли часа, щеше да му се скара…Мимоходом отбеляза, че „борецът” от бара последва генерала („…явно че му беше охрана”) и го придружи до големия ланд роувър отвън, в който го чакаха „още двама бабаити”, единият от които беше зад волана. Съжали, че няма да види с каква кола и с какви пазванти си тръгва „човечецът с общителната жена”, когото нарече на ума си Миловидния генерал.
Преди да заспи, журналистът записа част от нещата, които беше чул от старите ченгета, в един дебел тефтер с календар. Опитът го беше научил, че „след такива дълги разговори на чашка не всичко остава задълго в главата”. Още повече че никой от сътрапезниците не пожела да застане с името си зад информацията, която му подаде.
Георги Тамбуев вероятно щеше да забрави какво е чул на масата с бялата покривка в „Младост”, ако известно време след това бившият член на Политбюро Йордан Йотов не беше дал („доста неочаквано в неговите среди”) интервю за вестник „Труд”, в което беше заявил: „Под ръководството на Андрей Луканов са раздавани куфарчета с пари на верни партийци!”.
Слуховете за тези „раздадени куфарчета” се носеха и обговаряха от дълго време, но до този момент никой с ранга на Йотов от ЦК на БКП не си беше позволявал да заяви лично и публично, че те са съществували. Нещо повече – с цялата си репутация на „добре осведомен близък съратник на Живков” Йордан Йотов съобщи, че „Румен Сербезов, който от редови член стана секретар на ЦК на БКП след 10 ноември, е имал списък с хората, които е трябвало да получат пари”. И допълни, че Боян Трайков, бившият шеф на БТА, е бил един от „задрасканите в тоя списък”.
Съпругата на Трайков Вера, потърсена от Мариела Балева, най-съвестната политическа репортерка на „Труд”, донякъде го потвърди:
– Освободиха Боян двайсет дни след операция с три байпаса на сърцето. Оставиха го без работа, дори неплатения отпуск не му дадоха, както му се полагаше – сподели тя, визирайки „десетоноемврийците”, но побърза да се разграничи: – Разбира се, Боян за нищо на света не би взел от тях такива пари”.
Думите ѝ нагорещиха страстите, охладени за кратко, след като се бяха разгорели по-рано до крайност от показания в „Нощен Труд” разрязан труп на Луканов. Репортерите, пришпорени от главните редактори, се втурнаха да раздухват „новия скандал с куфарчетата”, разпитвайки бившите от ЦК: вярно ли е казаното от Йордан Йотов, или е фантазия?
– Ама какво от това, че един осемдесет и шест годишен човек нещо бил казал! – скастри ги бившият министър-председател Георги Атанасов. – Годините са му натежали и той, освен че има ретроградни възгледи откакто го познавам, може би е… изключил, не ви ли минава през ума и това?
– А вие знаете ли нещо за куфарчета с пари, раздавани след 10 ноември от Луканов и Румен Сербезов?
– Аз не знам – отсече Георги Атанасов. – Ако Йотов знае, нека го докаже! Той и на погребението на Добри Джуров същото приказваше… нескопосано и жалко.
– Той, господин Атанасов, каза и нещо лично за вас. Че сте един от четиримата, заедно с Луканов, Младенов и Джуров, които са организирали преврата срещу Живков.
– Ами така е, организирахме. Но това не беше преврат, а контрареволюция! Контрареволюция! Кажете това и на другаря Йотов, ако го видите!
Други „отговорни другари” заявиха обаче, че „Йотов е прав” и че „съобщава факти” („И съвсем не е изкуфял, а му е писнало да си мълчи, да си носи костюмите отпреди 20 години и обувките на обущар, и да гледа келешите в парламента с часовници от 20 хиляди евра!”).
– Много добре ми е известно за раздаването на пари под ръководството на Андрей Луканов – рече Стоян Михайлов, бивш секретар на комунистическия ЦК. – Андрей и още неколцина близки до него са решили да финансират свои хора, които да развият бизнес след промяната, да създадат предприятия и после евентуално да подпомагат финансово партията. Парите са дадени на 300–400 души, аз не съм виждал имената им на списък, но лично познавам петнайсетина, които са взели със сигурност. Взели са от 20 до 50 милиона лева в куфарчета без разписки и документи. Те са все хора, на които Луканов е имал пълно доверие. Само петима-шестима от поканените са отказали.
Не, Стоян Михайлов не бил между тях. На него никой не бил му се доверил и никой нищо не му бил предлагал.
Бившият заместник-председател на ЦК на компартията Григор Стоичков също потвърди за „раздаването на куфарчета”:
– Вярно е. Давани са пари, както Йордан Йотов разказва. Само дето за размера им той преувеличава. Не смятам, че са раздадени два милиарда. Един милиард са горе-долу по моя информация. Ако питате Белчо Белчев, той може да каже, той беше ковчежникът на Живков и Луканов. Получателите на парите ги определяше Луканов. Списъкът им е бил при Румен Сербезов, така знам и аз. Най-добре да питате Сербезов, той може да ви каже дали е у него сега.
Румен Сербезов беше от видните партийни апаратчици, държавник, бизнесмен и дипломат. Първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Хасково, посланик на България в Япония и три пъти министър (на суровинните ресурси, на леката промишленост и търговията) по времето на Живков. Живял беше пет години в Токио – до 1979-а, и неслучайно след като приключи шефската си мисия в прекръстената партия на комунистите – социалисти, откри японска болница у нас на името на собственика ѝ доктор Торао Токуда.
Небрежно елегантен или костюмиран, високомерен или арабия – в зависимост от значението на хората, с които общуваше, – Сербезов десет години преди свалянето на Живков и десет години след това щастливо плуваше в „каймака на елита”. Като член на Надзорния съвет на болницата „Токуда” през 2000 година беше арестуван за „присвоявания в особено големи размери и престъпления по служба”, но се отърва с десет дни и десет нощи в килия, до осъдителна присъда не стигна.
– Луканов раздавал куфарчета с пари? Това е налудничаво! И не е почтено да се обвинява човек, който вече не може да се защити – отсече Сербезов, когато най-после вдигна телефона си на една от репортерките на вестник „Труд”. И изрази известно учудване: – Странно откъде идват импулсите да се разпространява за пореден път тази измислица…
– А вярно ли е, че са изчезнали 2 милиарда долара, и то държавни пари? Те дали не са отишли в тези куфарчета? – запита репортерката, сякаш не го е чула.
– Сума от 2 милиарда долара би трябвало да се събере в хиляди куфарчета – отби атаката Сербезов и атакува на свой ред с въпросителни: – Къде са държани тия хиляди куфари? На склад? В тогавашния ми кабинет на секретар на ЦК как биха се събрали? И кой ги е пълнил тия куфарчета с пари, кой е броил тия пари, откъде Луканов ги е взел, за да ги раздава в брой, на пачки? От държавата ли? По какъв начин? Без никакви банкови документи, така ли? Може би е обрал като в криминален филм някоя банка? Ако е тъй, значи е имало преносвачи, превозвачи, помагачи, къде са те сега? Защо не ги посочи някой, да ги питате, да ви разкажат? Цялата тая история не ви ли звучи налудничаво на вас?
Като врял и кипял в катрана на печата Сербезов трябваше да е наясно, че журналистите се дразнят, когато ги питат, вместо да им отговарят. Така стана и сега. Любезният тон на интервюто се промени:
– А болницата, дето я строите, господин Сербезов, дали не е с парите от куфарчетата?
В гласа на партийния бизнесмен се усети нещо повече от раздразнение:
– Ха! Дали не съм раздавал куфарчета на японски другари милиардери? Вие сериозно ли ми задавате този въпрос? Доктор Торао Токуда е едноличен собственик на най-голямата болнична верига в света – на медицинска корпорация с над 300 болнични заведения и милиарди долари оборот. Доктор Токуда е изключително благороден и почтен човек, с огромен авторитет в Япония и извън нея. Четири мандата е избиран в японския парламент. Нима мислите, че такъв човек ще опре до някакви илюзорни куфарчета? И не трябва ли вместо да разпространявате клюки, да покажете уважение към един инвеститор, който избра България да изгради първата си болница извън Япония и който вложи в нашето здравеопазване 150 милиона долара?
Вестникарката поде заядливия тон:
– Милионите на доктор Токуда не ни интересуват толкова, колкото ни интересуват парите на българския народ! – опъна се тя, но после смекчи тона на събеседника си, като му даде обещаната възможност за безплатна реклама:
– А сега, господин Сербезов, искате ли да ни разкажете нещо повече за новата модерна болница, на която сте управител?
Напоителният разказ за японската болница, която не след дълго стана турска и смени името си от „Токуда” на „Аджибадем сити клиник”, не можа обаче да измести от първите страници темата за куфарчетата с милиардите на Луканов…
Хората говореха. Куфарчетата, комунистите, милионите, милиардите, Луканов…; и пак – Луканов, комунистите, милионите, милиардите… От многото слухове и предположения, които циркулираха между политическите килери, медиите и трапезите на пенсионерите от бившата ДС, приблизително най-точният беше пуснат от бившия служебен премиер Димитър Попов. За да оневини своето правителство за очерталия се в навечерието на XXI век срив на българската икономика и на мечтите за „настъпването на западния начин на живот”, Попов си послужи с името на покойния политически водач, с чиято помощ беше направил шеметна кариера. И даде интервю в два-три вестника едновременно, заявявайки: „При Луканов изчезнаха над 2 милиарда долара!”.
– В средата на май 1990 година, когато Кръглата маса приключи и се взе решение за избори, България имаше 2 милиарда и 200 милиона валутен резерв – заяви Попов веднъж, а после го повтори и потрети пред диктофоните на Мариела Балева и Ани Маркова. – Беше първото правителство на Луканов. Няколко месеца месеца по-късно, след като аз получих мандат от Великото народно събрание да направя опит за коалиционно правителство, поисках среща с Белчо Белчев, финансовия министър. Исках да ме информира с какви средства разполага държавата. Оказа се, че валутният резерв се е стопил на 54 милиона долара и 60 милиона лева. Те не стигаха за пощенските марки на държавната администрация. С такива средства почнахме да управляваме… Управлявахме 11 месеца страната и оставихме в резерва 920 милиона долара. Така поправихме донякъде стореното от покойния Луканов.
Ани Маркова се опита да изкопчи от него нещо повече от това.
– А къде са милиардите?
– Милиардите минаха през куфарчетата и на някои хора им се напълниха джобовете чувствително – отвърна експремиерът. („Това за куфарчетата в устатата на Димитър Попов беше върхът!”, щеше да възкликне пред Ани един от неговите познати, които помнеха, че „по-рано Митко Попов се отнасяше повече от почтително към живия Луканов, само дето не му целуваше ръка…”)
Попов се цупеше („с едно специфично за него стискане на плътните си устни”) на коментарите, че е получил премиерския си пост с решаващото застъпничество на Андрей Луканов – за „едно правителство на националното съгласие, оглавявано от лице без изявени партийни пристрастия”. При удобен случай обясняваше, че дължи всичко „само на себе си”. И още: че откакто е станал „сериозен държавник” се чуди „какво да каже на хората, които го питат обвиняващо – това ли ви беше демокрацията?”
Чудейки се, бившият служебен премиер се беше сетил явно, че може да се оправдае с „милиардите, изнесени от Луканов”. И можеше наистина, но ако Белчо Белчев – финансовият ексминистър, на когото той се позова, беше решил да си замълчи, вместо да го опровергае.
Белчо Белчев обаче го опроверга. Потърсен по телефона от Алексения Димитрова, водеща журналистка от вестник „24 часа”, той се беше се съгласил да говори на запис. Беше започнал тихо и кротко, както негов познат се изрази, „ в неговия стил на котка, която се оказва рис”:
„С Попов сме приятели, но той греши. Няма как да се изнесат милиарди, които не са съществували. Резервът на България не е стигал никога до 2 милиарда. Както е отразено в докладите на Световната банка, той е стигал най-мното до 1 милиард и 806 милиона долара и това е било през 1982-ра. През 1980 година сме имали 1 милиард, а през 1989 година – 540 милиона долара. Щяхме ли да обявим мораториум по външния дълг на 30 март 1990 година, ако имахме 2 милиарда? Точно толкова ни трябваха, за да избегнем мораториума”.
Белчо Белчев беше кротък на вид човек – често засмян, с очила в прозрачни рамки и голямо изпъкнало чело под оредялата сива коса. Говореше плавно. Беше подписвал с години секретните решения на Валутната комисия на ЦК на БКП, пред очите му бяха минали несметни богатства, но той, изглежда, не беше протегнал към тях ръка. Когато реши да проговори – след след единайсет години пълно мълчание, гонеше седемдесетте, работеше все още активно, беше консултант на голяма група инвеститори, но живееше в малък апартамент на шестия етаж в един от невзрачните блокове до Мотопистата – там, където с жена му от младини бяха отгледали единствения си син. Версията му звучеше убедително:
„Понеже нямахме нужните ни 2 милиарда, премиерът Луканов замина за Москва – уговорил беше среща там между премиерите, финансовите министри и шефовете на централните банки на двете страни. Моят колега, съветският министър на финансите Валентин Павлов, току-що се беше върнал от Вашингтон и разказа как поискал от държавния секретар на САЩ 20 милиарда долара за реформите в СССР, но му отказали. Това означаваше, че и ние няма да получим милиарда, който смятахме да искаме назаем. Втората страна, от която поискахме, беше Германия, а третата – Италия, но и там ударихме на камък. И германците, и италианците бяха убедени, че руснаците ще ни дадат. Нямаше да се наложи мораториум, ако беше станало така…”.
Но беше станало друго:
„Резервът започна да се топи от 1984 година. Намаляха доставките на нефт от СССР и военните продажби. Обърка се балансът на земеделското производство, защото се направи груба грешка със създаването на аграрно-промишлените комплекси. Няколко пъти разговарях с Тодор Живков за това, писах му доклади. Резултатът беше, че той закри Министерството на финансите – нещо нечувано по света. Чест му прави, че два месеца след това на четири очи ми каза: „Изглежда сбъркахме…”. Но беше късно.”
Това, което Белчо Белчев наричаше „резерва”, било създадено през 1976 година. Официалното му наименование било „Стратегически валутен резерв”, а неофициално го спрягали като „резервната сметка на Политбюро”. Идеята за него била на Живков.
„Идеята беше със суми от износа на военна продукция и електроника, от реекспорта на съветския нефт и от продажби на злато и сребро да се формира резерв, а от него да се плаща за лицензи и патенти във военното производство и да се финансира една концесия за петрол в Либия, както и една програма за развитие на електрониката у нас. Това са всъщност прословутите секретни проекти „Нева” и „Монблан”. Парите се събираха в специална сметка в Централната банка, а Валутната комисия с председател Тодор Живков и секретар Андрей Луканов решаваше как да се харчат.”
Така беше започнал съмнителният износ на български капитали.
„Той не започна през 1990 година от двете правителства на Луканов. – Белчо Белчев дебело подчертаваше това. – Много преди 10 ноември 1989 година бяха създадени дружества (представителства) на всички големи български фирми в почти всички развити страни. Решенията за представителствата се вземаха от специалната Комисия за научно-техническо сътрудничество, чийто председател беше Луканов над петнайсет години. Но те се вземаха и от председателите на два високопоставени комитета – имаше Комитет по планиране и Комитет по научно-технически прогрес. Вземаха се и от шефа на БНБ, и от министрите на финансите и външната търговия.”
Белчо Белчев не отричаше, че към задграничните дружества са изтекли много пари:
„Не отричам, че са изтекли много пари, но не чак в тия големи размери, за които се пише. Не може да изтече нещо, което не е съществувало. С несъществуващо нещо не може и да се злоупотреби”.
Двама души бяха вкарани в затвора по време на държавния социализъм в затвора „за злоупотреби с държавни средства” – представителят на „Балканкар” в Италия и представителят на „Рила” в Париж. Белчо Белчев познаваше добре прийомите на крадльовците, които народът описваше с израза „с лява ръка в десен джоб”. Те били според него около три:
„Най-популярният от механизмите, по които се присвояваха пари, беше тоя – да се изнесе българска продукция, да се бракува, за да се намали цената, а разликата да се сложи в джоба. Друг механизъм беше да се внесат в България машини втора употреба и да се вземе тайно комисиона за тях. Имаше и една наредба за заплащане на „добри услуги”, с които печелехме търгове в Арабския свят. Тия „добри услуги” и цената им оставаха загадка, макар че Външното разузнаване трябваше да ги наблюдава…”.
А куфарчетата? Според Белчо Белчев те бяха „в сферата на фантазиите и клюките”:
„Ако някой си представя, че два милиарда могат да се сложат в куфарчета и да се изнесат, това е загубена работа. Тия, дето я разправят и се правят, че ѝ вярват, знаят не по-зле от мен, че истината е в архивите на БНБ и на Външнотърговската банка. Но те са секретни. И тия същите хора не искат архивите да се разсекретят. Защото там ще се види, че през ноември 1989 година премиерът Георги Атанасов с разрешение на Живков е взел от резерва 300 милиона лева за плащане на лихви по кредити, че други 400 милиона е похарчил в идната година кабинетът на Луканов за внос на фураж… Може да се видят и други неща, от които сметката става ясна. Но е по-лесно на един мъртвец да се прехвърли вината на всички останали живи, нали така?”.
Коледата наближаваше, политическата репортерка Мариела Балева я очакваше по-нетърпеливо от всякога, дъщеря ѝ Бояна – първи курс студентка в Германия, се прибираше следобед, за да я отпразнуват заедно. За Бъдни вечер Бояна беше поканила у тях и свой приятел – велинградчанин, който също като нея учеше биология в берлински университет. „Кацаме в София, мамо, със самолет, Ясен ще вземе рейса до Велинград да види майка си за малко и се връща в София, понеже сме канени на коледен обяд с наши приятели. Как мислиш, татко ще има ли нещо против това?”). Мариела вярваше, че „е добро момчето”, но ѝ предстоеше труден разговор със съпруга ѝ – той, като повечето бащи, обожаваше своята „малка принцеса” и я ревнуваше от всеки възможен „принц”…
За капак на тия грижи главният редактор на „Труд” Тошо Тошев нареди на Мери Балева, както повечето ѝ колеги я наричаха, „да вземе още днес още едно интервю от сериозен човек за Лукановите куфарчета” („Читателите се радват на темата като деца на захарен памук, излапват я и за още питат”). Тия дни, откакто Йордан Йотов проговори пред Мери за куфарчетата, а след него други взеха да я търсят, за да потвърждават и да отричат, тиражът на вестника според Главния се беше вдигнал.
Друг път журналистката извънредно много би се зарадвала на признанието, че „е вдигнала тиража”, но не и сега, когато умът ѝ бягаше по дъщеря ѝ и „този неин берлински приятел”, а и подготовка на коледната трапеза я чакаше…Кого, кого да интервюира сега? Нямаше време да „кандърдисва някоя номенклатура, която три дни ще се надува и накрая няма да се престраши”. Нямаше време и за „винаги готовите всезнайковци, дето тичат да ти наприказват сума ти щуротии, а ти по цели нощи трябва ги пренаписваш, дописваш и редактираш…” А! Сети се! Можеше да покани Красимир Райдовски – бившия разузнавач, шефа на пресцентъра на Виденов („Краси рядко се дърпа като мома на кладенец, много неща знае и ги казва ясно и подредено, така че от устата му направо можеш да ги свалиш във вестника”).
– Ало, господин Райдовски, ало, Краси, здравей, как си? – позвъни му журналистката на секундата, в която си го помисли. – Чу ли какво ни каза Йордан Йотов за ония куфарчета? – Двамата бяха на „ти” още от времето, когато Райдовски беше шеф на пресцентъра и се виждаха „по събития” почти ежедневно.
– Чух, чух…
– Много те моля да го коментираш! Каня те.
– Сега веднага ли? – прихна поканеният.
– Да, Краси, да, веднага, ако може, още сега. – Мери чу тишина в слушалката и го удари на молба: – Краси, моля те, след три часа каца Бояна, дъщеря ми, ще я чакам на летището, а шефът ми е поръчал интервю за цяла страница.
Райдовски се поколеба. Не му се приказваше за „батаците на Луканов”, причисляваха го към „Орион”, още малко, и направо да кажат, че е от „убийците”, по едно време му бяха забранили да пътува зад граница…
Мери Балева предусети отказа му и побърза да го изпревари:
– Красииии! Моля тееее! Заради Бояна.
– Е, добре, Хайде, питай. Чакай само да прибера от терасата кучето.
Интервюто стана за двайсет минути. (И „се получи гвоздеят на броя”, както надвечер дежурният редактор го определи). Впрочем, както главният редактор Тошев веднъж се изрази, „така добре се поучава винаги когато интервюиращият знае какво да пита, а интервюираният има какво да каже”.
Пловдивчанин по рождение („пловдивчанин ли е, значи е буден, нахакан, комбинативен”), разностранно образован – завършил военно училище и икономически институт, Красимир Райдовски се беше реализирал успешно в няколко различни бранша – журналист, дипломат, пиар (специалист по връзките с обществеността) и над всичко това – разузнавач от висока класа.
Мариела Балева беше приготвила вече „каре” с кратката му биография: „60-годишен. Работил като редактор в Агенция „София прес”, кореспондент на Националната телевизия в Кайро, първи секретар в Министерството на външните работи и съветник по печата в българското посолство в Атина. Служил в Първо главно управление на Държавна сигурност – външното разузнаване. Ръководил пресслужбата на Министерския съвет в правителството на Жан Виденов”.
Въпросите към него – общо пет – Мариела си беше измислила и записала набързо със съкращения в белите полета на един вчерашен вестник. Стартира записа:
– Господин Райдовски, как стана така, че някои хора след 10 ноември изведнъж се събудиха милионери?
– Ами стана, скъпа Мери, заради съзнателно сбъркания модел на преразпределение на собствеността от държавна в частна. Запиши си – съзнателно сбъркания модел, който доведе до съсипването на икономиката и разграбването на държавата. Баща и майка на този модел е Андрей Луканов.
– Раздавал ли е Луканов държавни пари?
– Да. Човек не може просто така да раздаде милиарди левове, и то в куфарчета. Но може да създаде условия за разграбването на държавата. Точно това направи Луканов.
– Но членът на Политбюро Йордан Йотов каза „куфарчета”. Вие сте човек информиран, работили сте в ДС, в политическия кабинет на Виденов. Не знаете ли някой случай с куфарче?
– Знам. През 1990 година генерал Любен Гоцев, един от най-просветените в дейността на покойния Луканов и председател на предизборния щаб на БСП, вика мой близък приятел и му дава куфарче с пари. Приятелят ми отказва, защото решава, че парите са за него и не му трябват. Гоцев обаче разчиства недоразумението, като му казва, че той трябва само да ги пренесе като куриер до Виена. По-късно Гоцев ръководи негласно Първа източна петролна компания, участва в ръководството на небезизвестната банка „Свети Никола” и в десетина търговски фирми. Те вече не съществуват, което не пречи на Гоцев и днес да поддържа висок жизнен стандарт – всекидневни обеди в ресторант „Монтерей”, скъп алкохол, хавански пури по 50 лева едната. Луканов не е получил пари, но той е раздавал пари! Схемата, разработена от него, е от проста по-проста.
– Каква е тази схема?
– Създават се смесени дружества между държавни фирми и частните фирми на големите капиталисти. Смесените дружества започват да теглят огромни необезпечени кредити от държавните банки. След време частните фирми напускат смесените дружества заедно с всичките пари от кредитите, а държавните фирми остават лоши длъжници и загиват. Класически пример в това отношение е групировката „Мултигруп” – повечето големи длъжници на „Балканбанк” са свързани с нея. Известни са близките отношения на Луканов с Илия Павлов, шефа на „Мултигруп”, те бяха разбити едва през 1996 година заради апетита на Луканов да командва цялата енергетика на България. Другият елемент от схемата на Луканов са частните банки. След 1990 година в България настъпва бум на лицензите за частни банки. Само за четири години са регистрирани 54 – с държавни пари, естествено, най-често чрез рефинансиране от Държавната спестовна каса. Вземете например БЗК – Българската земеделска банка, рожба на Луканов, която неговото правителство за пет години освобождава от данък печалба и която после е окрадена от Веска Меджидиева и Атанас Тилев, агентът на бившата Държавна сигурност с псевдоним Румянцев.
Краси Райдовски беше „разузнавач и в червата”, както се смееше един негов приятел, той наистина знаеше много неща и умееше да ги анализира, ако ги сметне за важни. Едно нещата, които бяха заслужили неговия анализ, беше опитът за бомбен атентат срещу агента Тилев – Румянцев, който („нищо, че медиите някак си не го забелязват” ), е извършен седем дни преди убийството на Андрей Луканов.
Атанас Тилев, известен като „бившия собственик на БЗК и яростен опонент на „Орион”, се отърва невредим от опита да го убият, но случилото се, кой знае защо, беше пазено в тайна от службите и се разчу чак седмица след кръвопролитието на „Латинка”. Данните за него бяха оскъдни и тогава. Съобщено беше от близък на Тилев, че две бомби били открити в дома му – „две бойни гранати, увити в луксозна хартия, вързани с панделки и поставени на единственото място, което е невидимо за камерите”. Този, за когото са били предназначени, е трябвало да ги помисли за подаръци и да дръпне цветните им панделки. Нито един от охранителите на смяна не беше се сетил как са могли да се озоват там незабелязано от тях. А още по-интересно беше, че нито един полицай или следовател не беше се заел да търси връзка между тях и куршумите, пронизали Луканов…
Райдовски продължи мисълта си за „ограбването на България с настъпването на младата демокрация”:
– Много се говори за задграничните смесени дружества, които били създадени от Научно-техническото разузнаване на бившата Държавна сигурност и били изнесли милиарди долари. Но само кретен, който няма понятие от системата, може да твърди такова нещо. Научно-техническото разузнаване имаше само една фирма, наречена ИНКО. От нея действително, с помощна на последния ѝ директор Стамен Петров, бяха откраднати 18 милиона долара. Всички останали задгранични дружества обаче бяха на подчинение на Министерството на външната търговия, което се командваше еднолично от Луканов.
Отделен въпрос е, скъпа Мери, къде са парите от партийния членски внос. Те са милиони долари. Нямаше точка в света, където да има българско представителство, а да няма първична партийна организация. Хората от партийното ръководство тогава, тия, които размахваха пръст по партийни събрания, са въртели далаверите с тях.
– Ама хайде да не плюем сега само червените другари! – забеляза опитната репортерка, като знаеше, че главният ѝ редактор е бил активен член на бившата комунистическа партия и сегашната му „надпартийност” е „колкото за очи”.
Райдовски разбираше, че тази забележка не цели да го укроти.
– Ами да кажем и за червените, и за сините другари. Съзнателното опустошаване на България стана с участието и под ръководството на червената партия, защото в преломното време министър-председател беше Андрей Луканов. И неслучайно ЦРУ е пожелало Луканов да бъде шеф на СДС. Луканов беше не само неформален шеф на СДС. Луканов беше утробата, в която се роди СДС. Ако не беше ДС, нямаше да има СДС. И ако навремето бяха отворили агентурните дела, нито един от тези хора, които създаваха и оглавяваха тогава СДС – вдъхновяващият Съюз на демократичните сили, нямаше да остане в редиците със сините знамена.
– Последен въпрос: дали някога цялата истина за преврата и прехода ще излезе наяве?
– По малко истина излиза всеки ден. Вижте кой най-истерично опровергава Йордан Йотов за куфарчетата, като намесва цинично напредналата му възраст и намеква, че той си отива. Това е младежът, който навремето сигнализира ЦК на БКП за учредяването на дисидентския Русенски комитет. Младежът, чийто татко е един от първите служители на така мразената и оплюваната сега от него ДС и присъства в списъка на кредитните милионери. Веднъж ви казах името му, вие не го написахте във вестника. Това показва, че то и без туй е известно.
Понеделник вечер, 16 май, беше паметна за съпругата на Миловидния генерал. Спомняйки си за нея, тя по-късно разказа: „Петко си лежеше в любимата поза на ъгловия диван в хола, а аз бях в кухнята и режех салата за студена вечеря и чух, че му звънна телефонът. Бях с гръб към него, но холът ни е преходен и усетих, че той скача веднага и застава прав като войник, и знаех кога прави така и че ще го чуя да каже: „Слушам, другарю началник!”. Така и каза. После доста дълго мълча – началникът явно нещо му обясняваше, и то сърдито, аз съм сигурна в това, понеже много добре го познавам, скоро пак вечеряхме заедно в едно заведение в „Младост”, и се хващам на бас, че тоя човек се е родил намръщен, и като се е родил, е изплакал от яд… Мъжът ми мълча толкова дълго, че аз зарязах ножа в салатата и надникнах през отворената врата да го видя какво прави. Още стоеше прав и слушаше. Лицето му беше зачервено като домат. Беше вдигнал кръвното, явно – той правеше хипертонични кризи от малко. Каза тихо: „Разбрано, разбрах”, затвори и изведнъж… направо полудя! Вдигна слушалката над главата си и я запокити по ниската масичка, после удари по нея с юмрук. С всичка сила. И масата се строши – разби се на парчета, тя беше стъклена – черно дебело стъкло върху ковано желязо. Остави се, че се строши, ами поряза на Петко ръката – в китката при вените. Рукна кръв… Подкосиха ми се краката, хукнах за хавлиени кърпи, ама то стана кървава баня! Петко пребледня… аааа, ще припадне. Изплаших се още, хукнах да звъня и да тропам на съседката на вратата. Тя викна Бърза помощ. Преди линейката дойде шофьорът на Петко и газ! – към Бързата помощ на „Пирогов”. Пътуваме натам, кръвта тече… а Петко вика на шофьора: „Като ме оставиш, отиваш до бензиностанцията, купуваш вестник „Дума” и ми го донасяш!”. Боже! Целият стрес бил заради някаква статия! Заради нея мъжът ми едва не умря!”.
Статията беше под заглавие „Раждането на мафията”. Авторът Георги Тамбуев допълваше новината, която вестник „Труд” беше пуснал месец по-рано под ударното заглавие: „Десетки милиони завлякоха социалисти и техни делови приятели”. Имаше и надзаглавие: „Грандиозен банков скандал”, и подзаглавие: „Тайно финансиране на БСП, наследничката на падналата от власт комунистическа партия”.
Тръгнало от „Труд”, разкритието за банковата афера дни наред се търкаля по всички медии, като вестникарите го кръстиха „Аферата Акрам”.
Акрам – това беше прякорът на един арабин с рождено име Джамал Абулибде който беше пристигнал в социалистическа България „по линия на братската Организацията за освобождение на Палестина”. След пристигането си беше разказал тук-там, че е „бил в партизански отряд на братската партия „Ал Фатах”, и обяснимо беше вербуван за сътрудник на българската Държавна сигурност, и то незабавно. От признателност към своя вербовчик – шефа на звеното на ДС във Велико Търново полковник Радослав Радославов, палестинецът беше взел презимето му и се беше прекръстил на Ангел Радославов Златанов. Той имаше причини да бъде признателен на полковника „като син на баща си”. На полковника дължеше обучението си във великотърновското военно училище, откъдето беше получил диплома със специалност „десантчик”, а също и богатата отплата, която получаваше за услугите си към българското военно разузнаване. А какви бяха тези услуги? Значителни – той беше „свръзка с палестинските партизани и посредник в доставките на оръжие за братски комунистически партии”.
От Държавна сигурност бяха осигурили на Акрам и българско гражданство, и работа – като сервитьор в „Балкантурист”, и подходяща съпруга – Мария (по мъж Златанова), която имаше не само чар, а и софийско жителство. Така внедрен в българското общество преди превратния 10 ноември, палестинският арабин без проблеми се беше вградил в българския преход. Беше регистрирал цял куп фирми („Акрам” – АД, „Акрам Къмпани” – СД, „Акрам Къмпани – ЕТ” и други), беше теглил кредити за тях и се беше превърнал в кредитен милионер. При това той беше продължил да работи с ченгетата от ДС, но с тази разлика, че си беше сменил ролята с тях – вече той се водеше за техен работодател, а не обратното.
Полковник Радославов беше минал в запаса след 10 ноември и се беше назначил на работа при Акрам. И не само Радославов беше направил това, а и „дясната му ръка” – капитанът от бившата Държавна сигурност Людмил Досев. Тримата бяха привлекли за партньор Стефан Косев, бивш армейски политически офицер и действащ член на Висшия съвет на БСП. Бяха направили „кръг от фирми” и бяха вписали като собственици самите себе си, жената на Акрам – Мария Златанова, брат му Абдулджабар Абулибде и неговата жена Христина Гичева. И впоследствие с помощта на едно „момче за всичко” на име Пламен Катрев и на една секретарка – Яна Маринова, бяха стартирали невиждано и нечувано дотогава теглене на кредити без покритие.
Теглят пари от провинциални клонове на няколко банки. По правило провинциалните банкери отпускат без разрешение от банковата централата до един милион лева – повече не дават, но пък не броят кредитополучателите. Акрам и партньорите му закриват всяка фирма, която вземе назаем, и откриват нова на нейно място с 50 000 лева първоначален капитал. (Така например задлъжнялата „Пирамида” на Христина Гичева се закрива и се открива „Пирамида – А”, а на мястото на „Акрам” на Ангел Златанов се появяват „Акрам Къмпани” и „Акрам Къмпани – М”, като едната негова, а другата на жена му. За голямото крадене се ползват фалшиви документи – и за регистрацията, и за обезпеченията. Залага се несъществуващо гориво на склад и едни и същи коли, които са реални, но пък са заложени във всички банки. Парите се теглят на ръка от аферистите, обменят се във валута и се прехвърлят от една сметка в друга, докато изчезнат някъде в чужбина. За връщане на дължимите суми не става и дума. А как става вземането? Това е най-интересното. Вземането им става с ходатайства от регионални партийни началници („Другарю Митев, казва другарят Петков на плевенския директор на Пощенска банка, пращам ти другаря Косев, виж там… И Косев тегли 14 милиона на името на 13 фирми, половината от които фантомни, измислени).
Другарят Косев като авторитетен функционер на БСП развежда Акрам и свитата му из различни градове, свързва ги с местните партийни велможи и те гарантират пред банкерите за „палестинчето, наше момче”. Така велможите получават комисиони, а Първа частна банка, Централна кооперативна банка, Първа източна международна банка и други са ощипани с 93 милиона лева. 93 милиона поне! Известна част от общата открадната суми е преведена в сметките на някой си „Д. Спенсър от град Тенерифе на Канарските острови”. Другата част – кой знае къде…
Крадците шетат безпроблемно до декември 1993 година, когато другарят Косев, емисарят на Висшия съвет на БСП, се опитва да изтегли два пъти по един милион лева от габровския клон на Първа източна – банката, в която с партийни протекции е назначен за заместник-директор („въпреки че и хабер си няма от банкерство”). Гаранциите му, както винаги, са фалшиви, издадени са от плевенския клон на Българска пощенска банка. Но този път един бдителен габровски банкер се усъмнява в тях и се свързва с плевенските си колеги. Измамата лъсва. Обаче измамниците – другарят Косев, Акрам, брат му и снаха му, пресичат границата и потъват сякаш в земята.
Безпрецедентният обир на банките можеше да остане незабелязан от широката публика, ако шефът на една от тях не го беше описал в писмо до лидера на БСП Жан Виденов. Смаян, Виденов го беше дал на Общопартийната контролна комисия – да го прочете и да провери дали наистина крадливите кредитополучатели и техните посредници са използвали „партийното си положение”. Когато му бяха докладвали, че отговорът е „да”, той беше наредил: вестник „Дума” да побърза да огласи аферата с имена, за да не се хвърля кал върху цялата партия!
След това нареждане Тамбуев, който „сътрудничи в партийната газета”, е повикан от ръководството ѝ е хвърлен във вихъра на своята специалност. И той започва, както си знае – тук разпитва, там уточнява и за трийсетина дни е готов с материала: журналистическо разследване в две части.
– Аз прочетох публикацията на Тамбуев преди мъжа ми – спомни си житейската спътница на Миловидния генерал. – Дадох му я веднага, щом лекарите ми позволиха да вляза при него в болничната стая. Заварих го на системи, наливаха му кръв и плазма. Той ме накара да му прочета статията на глас. И веднага се обади на Акрам.
Два дни по-късно – на 20 май, Акрам се обажда в редакцията на вестник „24 часа”.
„Представи се, твърдеше, че звъни от Бейрут – разказа дежурната редакторка. – Помислихме, че може да е самозванец, и предложихме да си разменим въпроси и отговори по факс. Той се съгласи, прати отговорите бързо, в рамките на дена, обади се да провери дали „всичко е точно” и тогава нашите колежки Антоанета и Владислава направиха с него и интервю по телефона, записаха неговия глас:
– Във вашия факс от Бейрут вие твърдите, че голямата банкова афера е измислена от Андрей Луканов, сигурен ли сте, че е така?
– Точно така е. Измислена е от българския капо ди тути капи Андрей Луканов.
– Вие лично срещали ли сте с Луканов?
– Много пъти.
– Откога се познавате?
– От началото на 1990 година. Това беше, когато ме потърсиха от БСП и от други политически сили за финансова подкрепа.
– Кои са „другите политически сили”, които са ви търсили за финансова подкрепа?
– СДС. И синият синдикат „Подкрепа”. Аз съм бизнесмен и поддържам връзка с всички партии. Интересувам се от политиката. И съм помагал на много българи – на болни, на сакати, на футболисти – помагал съм повече от всеки ваш бизнесмен.
– От СДС кой ви потърси и къде ви намери?
– Във Велико Търново. Обадиха се от местния координационен съвет на СДС. И червените, и сините ми искаха пари, понеже бяха финансови затруднени – отговори палестинецът. („Говореше свободно на български език, познаваше българските нрави, един побългарен арабин…”)
– Социалистите от Търново обаче са ви дали цял ресторант и офиси срещу 800 лева месечен наем – засече го Владислава.
– Аз хвърлих доста пари в тези помещения – отбеляза Акрам. – Плюс това от 30 до 40 на сто от всеки отпуснат кредит отиваше за БСП.
– Вие намеквате, че соцпартията е вземала комисиони от тези банкови кредити? – Журналистите се нуждаеха от конкретно потвърждения.
Акрам потвърди:
– Така е. Това беше решено на среща в Плевен.
– Кога стана тази среща в Плевен?
– През септември 1993 година. На това съвещание присъства и Луканов. Питайте Косев, ако не вярвате. И той беше там. Решено беше парите да минават през Българска пощенска банка и да отиват директно в касата на БСП в Плевен.
(Гласът на Акрам още не беше заглъхнал в слушалката, когато Стефан Косев се обади – позвъни не само в редакцията на „24 часа”, а и в редакцията на „Труд”. Звънеше от Москва, за да потвърди казаното от арабина: „Да, на тайна среща в Плевен, на която присъстваха кметове на БСП, депутати, членове на Висшия съвет на БСП, беше описано финансовото състояние на партията. В присъствието на Луканов плевенският кмет разказа как се справят с безпаричието в неговия град – каза за кредитите с комисиони 15–20 процента и обясни, че трима от шефовете на банкови клонове в Плевен са назначени от Луканов, така че нямало къде да мърдат. Самият аз бях нает да изпера 300 милиона за партията.”)
Последните два въпроса в интервюто с Акрам бяха следните:
– Колко пари имате да връщате на банкерите? Двеста милиона?
– Двеста ли? Не. Около четиресет и пет милиона лева са, мисля.
– А знаете ли, че вашето име се свързва със самоубийствата на банкери? Посегнали са на живота си, понеже ще отговарят за отпуснатите ви необезпечени кредити.
– Това е смешно – беше заглъхнал гласът на побългарения палестинец някъде далече…
Не мина много време и Акрам стана „самоубиец № 4 в банковата афера на БСП”. От Испания дойде вестта, че е намерен обесен на 6 май 1999-а в единичната килия на затвора „Сото дел Реал”, където чакал Мадридският съд да реши дали да го екстрадира в България. Три години преди него директорът на „ужилената” Кредитна банка в Ловеч Михо Михов влезе в тоалетната и се застреля с пистолет. Колегата му от Първа частна банка в Павликени Ангел Кабаиванов последва примера му, като избра пушка, за да си пръсне черепа. А директорът на врачанския клон на Централната кооперативна банка седна една вечер в личния си автомобил и пусна куршум в слепоочието си.
Междувременно арестуваният на 6 юни 1994 година бивш кадрови служител на Държавна сигурност Людмил Досев полудя („започна да лази и да лае по хората”) в Ловешкия затвор. Той и другите петима съучастници на Акрам – брат му Абдулджабар, снаха му Христина, „баща му” Радослав, секретарката му Яна и съдружникът му Стефан Косев („другарят Косев, най-младият син на партията”) бяха осъдени общо на дванайсет години лишаване от свобода. На всеки се падаше да лежи около две години – само че когато Върховният съд им отреди това, те си тръгнаха по живо, по здраво, защото вече си ги бяха излежали в предварителния арест. Новината беше съобщена във вестник „Труд” под заглавие „Неслучилото се възмездие за аферата „Акрам”. Дописката беше илюстрирана с покойния Луканов – фотографиран на открита партийна трибуна, облечен в балтон, със слънчеви очила, закичен с лого „Ние пак сме тук” върху голяма кръгла значка и с червено знаменце във вдигната си за поздрав ръка. Текстът на снимката му гласеше: „Едни казват, че Карлович е донът на мафията, овършала банките из Северна България. Други обаче твърдят, че той е жертва на грандиозния заговор”.