Асен Йорданов – Непокорният Биволъ

От книгата на Анна Заркова „Свободни в словото“

Сам съм избрал за себе си най-трудния път. Заобиколен съм от предатели и подлеци, два пъти са опитвали да ме убият, правили са опити да ме купят.

Но аз следвам съвестта си – това е моят избор.

ДЕСЕТИ НОЕМВРИ – датата, приета за начало на българския преход към демокрация, заварва Асен Йорданов в най-безлюдния край на Странджа планина. Там той прекарва пет години в уединение – по своя воля, след драматичен развод. Открил е с потрес, че любимата му съпруга – красива и талантлива актриса – пише доноси и за него в комунистическата Държавна сигурност.

Живеейки нарочно сред дивата природа, извън отвратилото го общество, младият Асен не се превръща в бездеен отшелник. Започва да гледа животни – шилета, овце, биволи, крави, телета. И нещо повече. На село градското момче, което „не знае отде пикае овцата“ – по думите на местния кмет – се превръща в преуспяващ фермер.

Погнусен от човешката мръсотия и преживял катарзиса на човек, следен от политическата милиция, Асен посреща сдържано новината, че на Ноемврийския пленум на ЦК на БКП Живков е свален с партиен преврат от „другари“, със съдействието на съветския посланик. За него политическата промяна не е причина да изостави света на животните и да се върне да живее при хората.

А когато месец по-късно, седнал в скромната си обител, гледа по телевизията разстрела на арестувания румънски президент Чаушеску и жена му Елена, усеща извънредно силно съмнение, че идният демократичен ред ще е човечен, чист и светъл.

– Аз нямам религия, не следвам догми, невинаги се уповавам на Бога. Живея по системата на единствената възможност, която си е лично моя. А единствената възможност, която аз имам, е да действам в името на истината, колкото и скъпо да ми струва – споделя Асен.

Има ли достатъчно доказателства, че думите му са верни? Да, има. Повечето са писмени и се намират в архивите на вестниците „Стандарт“, „Телеграф“, „Монитор“ и най-вече в сайта за разследваща журналистика Биволъ, който той основава и списва.

Роден е на 3 февруари 1964 година в Бургас. След фермерския стаж е натрупал десетилетия журналистическа практика. Красноречието е наследил може би от баща си Недялко Йорданов – големият поет на България. А в духа на крайна непримиримост към лицемерието и лъжите го е възпитала баба му. Тя го е отгледала край морето сама – той обича да си спомня с любов за това.

Репортерските разследвания с характерния му почерк – подписани от него или от неговия екип – са свързани с престъпните посегателства върху природните богатства, с криминалните деяния на местни и върховни политически фактори, с корупцията, с липсата на правосъдие и злоупотребите с право. Неопитомен и оцелял при погрома над свободното слово, неговият Биволъ става мишена на гузни функционери и завладяното от тях държавно обвинение. Самият Асен е обсипван с телефонни заплахи, два пъти е нападан от наемни биячи, въоръжени с ножове и бухалки. Същевременно е ответник, обвиняем и подсъдим по редица дела, заведени от разобличените в негови статии какви ли не щеш безобразници – подкупни митничари, зависими магистрати, недосегаеми олигарси. Показателно е, че при това нито веднъж – въпреки че правоприлагащите органи следват волята на силните на деня, – нито веднъж Асен и непокорният Биволъ не са осъдени за клевета.

През 2010 година Асен Йорданов е сред лауреатите на европейския „Пулицър“ – престижната „Награда за свободата и бъдещето на медиите“, връчвана в Лайпциг. С това името му се нарежда до имената на такива храбри и значими журналисти като Анна Политковска – убита в Москва след нейните разкрития на гаври с човешки права, като Роберто Савиано – за когото има издадена смъртна присъда от Неаполитанската камора, като Сеймур Хърш, който показа издевателствата в иракските затвори, и военния репортер Алън Джонстън, държан 114 дни в Палестина като заложник.

„В българските медии Йорданов изглежда като НЛO“ – пише в сайта на лайпцигската награда. Там цитират думите му:„Журналистиката в България е като слалом със сноуборд в супергигантски слалом. Непрекъснато се навеждаш и криволичиш, за да избегнеш препятствията“.

Казаното от него е вярно, с едно важно уточнение: самият Асен не е от тия журналисти, които непрекъснато си стоят наведени.

От първо лице

Детството ми мина в една вселена, която вече не съществува

Роден съм в Бургас, аз съм шесто поколение бургазлия. Детството ми премина в една вселена, която отдавна вече не съществува. Когато бях малък, в нашия двор – в центъра на Бургас, си отглеждахме прасенце, кокошки, зайци. Комшията бай Митьо имаше кон с каруца, имаше за коня обор. Много обичахме с моя приятел Митко, който беше внук на бай Митьо, да го яздим тоя кон, да караме каруцата. Бургас приличаше тогава на село. Нашата улица беше калдъръмена, нямаше павета, нито асфалт. Имахме си махала. Децата вече не познават това явление – махалата. Нашата беше Горната махала – тя беше в горната част на улицата и враждуваше със съседната Долна махала.

В махалата имахме различни сезони и игрите се въртяха според тях.

Имахме сезон на прашките. В него всички момчета си правехме прашки от дърво и широк ластик, в който слагахме камъчета – целехме се, чупехме прозорци с тях.

Имахме сезон на скобелниците – това са малки прашки, които стрелят с телени скоби. Купувахме ги от пчеларските магазини или ги огъвахме от карфици. Много обичахме да стреляме с тях по голите крака на какичките с късите поли… Имахме и сезон на джижувките – така наричахме плодчетата от едно особено дърво, което расте в Бургас. Научното му название е „келтикус австраликус“, а по народному се казва „петрувка“. Малките плодчета, които ражда, докато са залени, приличат на грахови зърна. Ние ги беряхме, а след това отивахме край морето и си отрязвахме масури там от едни големи растения с кухи стебла – и стреляхме с тях. Как ставаше стрелбата? Напълваш си устата със зелените плодчета и ги издухваш през масура по когото свариш…

След това имахме сезон на хартиените фунийки. Тях ги издухвахме през едни пластмасови тръби. А фунийките си правехме от вестници и списания. Най-хубавите фунийки ставаха от гланцираната хартия на детското списание „Мурзилка“. Аз се абонирах за него специално, за да си го режа на хартиени лентички и да си правя хубави фунийки от тях. Някои от момчетата слагаха карфички във фунийката, като намазваха връхчето с лепило. Така фунийката ставаше почти като стреличките на играта „Дартс“, която сега купуваме на нашите деца.

Имахме и сезон на лагерните колички. Тогава нямаше купешки колички и тротинетки за картинг – правехме си ги сами. Намирахме си механични лагери от разни ремонтни работилници, връзвахме ги на парче дърво и се спускахме с тях по Дяволското нанадолнище в Морската градина – едно много стръмно място. Това беше през лятото. А пък през зимата! – тогава в Бургас винаги имаше сняг. И всяко дете имаше шейна. И с нея се пускаше по Дяволското нанадолнище. Та такива сезони имахме – по месец-два играехме на определена игра. Те се повтаряха всяка година, но не ни омръзваха никога.

Аз живеех в една стара къща – тухлена, неизмазана, на два етажа. Като завалеше дъжд, от тавана прокапваше. Имахме легени и кофи, които нареждахме по коридорите и по стаите, за да събират водата. Много стара беше къщата, строена от моя прадядо. Дворът ни беше постлан с чакъл, като на село. Аз бях поотраснал вече, когато започнаха да асфалтират улиците на Бургас. Асфалтираха и нашата улица, която се казваше „Христо Смирненски“. За мен това беше голяма трагедия – че под асфалта изчезнаха всички дупчици, всички тревички, буболечки, мравки, божи кравички, гущерчета… Цялата вселена на тази кална, калдъръмена улица на моето детство изчезна! И се замени с един обикновен асфалт, върху който нямаше никакъв живот.

Имаше пред къщата ни например една голяма дупка, която, като завалеше дъжд, ставаше голяма локва като езерце. В нея си пускахме корабчета от вестник… Под мъртвия асфалт и тя изчезна. Това беше първият ми трагичен сблъсък с модерното общество. От малък разбрах каква е разликата между традиционния, хилядолетния модел на човешкото възприятие и култура, и модерния модел – този, който откъсва човека от естествената му среда и го превръща в обикновен консуматор и потребител.

Отгледан съм от баба, икона ми беше поpтретът на дядо

Живеех с баба си. Моят дядо по бащина линия го помня само по снимките. Бил е убит през 1947 година от тогавашната власт. Аз нося неговите три имена. Той беше като икона за мен. Иконата вкъщи беше неговият портрет.

Преди 9 септември 1944 година дядо ми е бил активен член на комунистическата партия. Създател е на партизанския отряд „Народен юмрук“, началник-щаб на Шеста въстаническа оперативна зона от комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война. Доживял е с две смъртни присъди до Девети септември. Но броени години по-късно е обявен за „враг на народа“ от активистите на просъветската мрежа в България – тази, която след 1947 година установява сталинистки режим и брутална болшевишка диктатура в страната. Тогава именно се отварят лагерите за политически заточеници. Тогава е убит с чук Никола Петков, тогава е обесен Трайчо Костов. Тогава дядо ми е отровен с инжекция. Отровен е, защото изразява несъгласието си с Народния съд и репресиите на комунистическия режим срещу буржоазията. И защото е против експроприацията на частна собственост и настаняването в нея на „наши партийни другари“. Решението да бъде ликвидиран, е взето в тогавашната Държавна сигурност по нареждане на съветските служби – затова защото той авторитетно се противопоставя на деформациите в държавното управление след Девети септември.

Отровната инжекция му е поставена в собствената му къща – пред очите на жена му и на сина му, моя баща.

Знам всичко това от баба ми. Нея я карат да се откаже от името на мъжа си. Тя не се съгласява. За наказание е лишена от правото да работи. Седем години никой не влиза вкъщи, цялото семейство изпада в немилост. Тоя тормоз продължава до 1956 година, когато моят дядо е реабилитиран, но под сурдинка.

Баба ми е останала сама на 27 години. Устояла е на натиска от страна на режима. Когато дядо ми го убиват, баща ми е бил на 7 години, а чичо ми – бебе на 3 месеца. Тя ги е отгледала въпреки беднотията, само с помощта на майка си, моята прабаба. Втори мъж до края на живота си не е познала. Двете жени са преживели нечовешки извращения, за които са ми разказвали. Едно от тях се е запечатало дълбоко в съзнанието ми.

След като е отровен, дядо ми е погребан като народен герой – с грандиозна траурна процесия, на която е свикан целият град. Официалното обяснение за смъртта му е, че много страдал по фашистките затвори и умрял, тъй като здравето му е било разклатено. Кръщават улица и кораб на негово име. Издигат му паметник. Но само две години по-късно, през 1949 година, изведнъж го обявяват за предател – прокарвал бил вражеска идеология в партията, фракционер бил, съратник на „Трайчо-Костовата банда“. Отнемат от баба ми всичките дадени му след Девети септември ордени и медали. И ѝ заповядват да върне накуп народната пенсия, която е получавал – а тя се равнява на космическата сума от 20 000 лева тогава. И още – нареждат ѝ да плати надгробния му паметник, който е изграден по-рано от партията. Предупреждават я, че не го ли плати, гробът ще бъде изравнен със земята. Като научава за това, нейната майка – моята прабаба, която има една нивичка в село Факия, Странджанско – се вдига, отива, продава я, взима парите в една бохча и ги носи рано сутринта в Областния комитет на партията – само и само да не поругаят гроба на зет ѝ. Те взимат парите, които тя носи и – какво правят? – пращат на другия ден трима работници с кирки, които разбиват надгробния паметник. Това става по нареждане на тогавашните партийни лидери, които са от средите на тъй наречените оцелели емигранти в Съветския съюз. Днес аз мога да кажа, че именно те са били най-големите предатели – те издават другарите си по време на съпротивата и бягат, те са най-големите сатрапи, които се връщат след Девети септември, да управляват България. Научих, че един от тях – Панайот Яръмов, лично е изпратил тези с кирките да разбият гроба на дядо ми. След неговата посмъртна реабилитация ние никога повече не посмяхме да вдигнем на гроба му паметник. Една скромна мраморна плоча бележи днес паметта му.

Баща ми е сочен с пръст като син на враг на народа

Баща ми, поетът Недялко Йорданов, е израснал със семейната травма около убийството на дядо ми – с тази травма, с която съм закърмен и аз. Бил е сочен с пръст като син на враг на народа. Отнели са му правото да бъде, като всички деца, член на пионерската организация. Червената му връзка е била отнета.

Майка ми почти не я познавам. Виждал съм я два или три пъти – не по моя вина. Тя не е имала желание да ме вижда, докато съм расъл при баба в Бургас.

Баща ми и майка са се разделили, когато съм бил на три годинки. След това всеки от тях си прави паралелно семейство и си има паралелно деца. Аз съм оставен при моята баба, тя ми беше и за майка, и за баща. Като неин трети син съм отхранен. Дядо ми за мен е бил примерът на бащата, неговият живот е бил моята библия. Каквото и да направя, баба ми казваше: „Представи си какво щеше да каже дядо ти, ако беше жив…“ Тази представа – какво би казал дядо – е моят коректив. Самият той е бил идеалист, чист, честен и справедлив. Формирал съм си характера по неговите критерии – така, както са ми предадени от баба ми.

Ценностната ми система не се крепи на Вяра, Надежда и Любов. Не съм се уповавал и на родители. Майка и баща не съм имал – въпреки че съм искал като дете да ги имам – някой да ме заведе на кино… Имал съм една-единствена възможност – да действам в името на справедливостта и истината. Това е духът, в който баба ми ме е възпитала.

От ученик не приемам лицемерието на системата

Още преди 10 ноември 1989 година, когато бях ученик, аз бях разочарован от обществената система. Осъзнавах лицемерието на господстващата тогава идеология, бях наясно с пълното разминаване между думите и делата на хората, които бяха ментори на нашия живот. Те се опитваха да ни внушават, че има някаква всеобща справедливост, че всички сме равни. Аз виждах, че такова нещо няма. Баба ми, изстрадала ужаса на репресиите, все ми напомняше да не казвам това, което мисля: „Тихо, синко, защото цялото ни семейство ще изгори!“. Тя усещаше, че съм младеж с неприемливо за времето мислене – че не искам да правя кариера в това общество, а напротив – искам да изляза извън него.

Още като ученик мечтаех да живея сред природата – да не бъда подвластен на порочността и зависим от всеобщото лицемерие. Бях споделил с баща ми, че не искам да ставам студент, а искам да бъда овчар, за да е животът ми естествен. Той беше ужасен. И ме помоли: „Прави каквото искаш, но завърши преди това висше образование, направи го заради мен“. Казах – добре, ще направя този компромис заради теб. Но влязох в казармата – беше задължително и служих 2 години и половина.

Бях граничар. Това беше най-тежката военна служба тогава, носехме я в бойни условия – спяхме със заредени автомати, даже по право се разхождахме в града с оръжие с бойни патрони. Аз сам избрах тази служба, защото обичам предизвикателствата. Иначе искаха да ме пратят в школа за запасни офицери – ти си интелигентно момче, казват, с английска гимназия, трябва да станеш офицер.

През 1983 година отслужих. И понеже бях обещал на баща ми, се записах да уча българска филология в Шуменския университет. Той беше много престижен навремето, с авторитетни преподаватели – професор Тончо Жечев, Елка Константинова, Борис Симеонов… Но аз, понеже никога не съм искал да бъда студент и да ми минава времето безметежно, след първата година се прехвърлих в задочното обучение.

Започнах да уча и да работя в Бургас. Никой не ме издържаше, на никого не тежах, а за мен и това беше важно.

Оказа се, че любимата ми съпруга донася за мен на ДС

По едно време си намерих работа като музикален оформител и оператор в Бургаския театър.

И там се влюбих.

В едно момиче – перспективна и талантлива актриса. Тя беше любовта на моя живот. Нито преди това, нито след това съм се влюбвал толкова силно. Бях на 22 години. Предложих ѝ брак още на третия или четвъртия ден, след като получих взаимност. Живеех при баба ми, бях мъжът в къщата, нямах баща и майка на главата и нямаше нужда да питам някого, за да си взема жена. И се ожених. Тя беше туркиня по произход, истинското ѝ име беше сменено във Възродителния процес, но аз винаги се обръщах към нея с него – Хюрджан, което означава Свободна душа – производно е от „хюриет“ – свобода, и от „джан“ – душа.

Женитбата се оказа съдбоносна за мен.

В онези години на комунизъм Хюрджан беше изключително успешна актриса – много красива, много талантлива, една от малкото, които можеха да ходят не само в СССР, но и във Франция и в Швейцария, за да се снимат във филми. Тя пътуваше извънредно много в чужбина. Намерих обяснението малко по-късно. То беше, когато в един ден – в един страшен ден! – аз разбрах, че моята съпруга, която беше всичко за мен, е агент на Държавна сигурност, внедрен в театъра и в моя живот. Как разбрах? Един познат на нашето семейство, който работеше в структурите на ДС, случайно останал сам в един от офицерските кабинети и видял на бюрото му рапорт, а в него моето име. Сиреч видял рапорт, в който пише за мен. Бидейки сам в кабинета, той се зачел и открил, че е писан от съпругата ми, която е нещатен сътрудник на службата. И нещо повече – че това не е единственият рапорт, писан от нея по мой адрес.

Оказва се, че съм оперативно интересен. Като млад човек, който е внук на Асен Йорданов и е силно опозиционно настроен.

Не се учудих. Аз никога не съм крил убежденията си и се изказвах остро срещу режима във всякакви среди.

Но двуличието на Хюрджан ме порази.

Имах тежък разговор с нея. Тя отначало отрече, започна да плаче – всичко това било клевета, нечуван удар срещу нея, абсолютна лъжа! Но когато аз цитирах какво е прочел моят познат, когато ѝ казах, че той е видял мои книги и тетрадки, които тя е носила от нашата къща там, тя се пречупи. Смени си физиономията с делова и хладнокръвно си призна: „Да, вярно е. Бях вербувана още като студентка във ВИТИЗ. Съжалявам.“

„Добре – отвърнах аз, – щом се разкайваш, напиши пред мен сега едно писмо до вътрешния министър Димитър Стоянов – как си била вербувана, от кого, какво си правила, какво си говорила за мен, дали е вярно… Направи едно писмено покаяние. И напиши, че се отказваш, че няма вече да сътрудничиш. И се подпиши, а аз ще го занеса.“

И тя седна и го написа, с най-големи подробности – с агентурното си име, с датата, на която е била вербувана, как е докладвала… и тъй нататък. Аз взех писмото, но не бях толкова глупав, че да го изпратя на Димитър Стоянов. Бях наясно, че първо писмото ще стигне не до министъра, а до водещия ѝ офицер. И второ, че тя не може да спре. Те са ѝ плащали, осигурявали са ѝ роли, кариера, инвестирали са в нея… Както и да е.

Аз просто взех писмото и го запазих. И до ден днешен го пазя.

След Десети ноември досието ѝ излезе, аз имам половината от него, другата половина е унищожена. Да е жива и здрава, сега е продуцент в Народния театър. И до ден днешен другарите си я обгрижват, както и другите като нея, осигуряват им добро житие-битие.

Само че за мен навремето ударът беше невероятен. Психически и душевен апокалипсис!

Разведох се. Много драматично. Много страдах. Чудя се как го преживях. Лутах се между това да бъда или да не бъда…

Слава Богу, нямахме деца.

Живях пет години в диво състояние в Странджа планина

След драматичния развод реших категорично да напусна обществото. И емигрирах – но не навън, а вътре в страната. Излязох в дивата природа. И живях пет години в диво състояние в най-безлюдните райони на Странджа планина – на самата турска граница, в селата Голямо Буково и Граничар. Станах овчар. Към едно ТКЗC. Не беше лесно, хората там не ме искаха, смятаха, че това е каприз на градско момче, от ден до пладне… Но ме записаха, нямаше как да отпратят един млад човек, при положение че наскоро беше излязло постановление № 33 – за стимулиране на Странджа – Сакар и превръщането ѝ в Република на младостта. По това постановление май никой не отиде да работи освен мен.

И така, взеха ме за овчар. Като смятаха, че аз след една-две седмици, като ме удари два-три пъти дъждът и овцете ми като се пръснат из гората и като не мога да ги събера, ще ги отърва от себе си веднага. Текезесарите не можеха да си представят, че ще ставам всяка сутрин в пет часа и ще живея в село Граничар без телефон, без радио, без телевизия, без магазин, без нищо…

Абе, гледаха ми сеира…

И ми дадоха едно стадо от полуумрели шилета – да измрат половината за десетина дена и на единадесетия да ми видят гърба. Не се съмняваха, че точно така ще стане. Той не знае, викат, отде пикае овцата…

Оказа се, че те не знаят с кого си имат работа. Закучих се здраво. Аз, градското момче, дето не знае отде пикае овцата, бях единственият пратен сам на стадо. И сам на кошара.

„Ще бъдеш сам, защото друг човек нямаме. Всички други са разпределени на двойки и тройки, няма как. Съгласен ли си?“ – викат. Съгласен съм.

Превърнах стадо от полуумрели шилета в най-угоените овце

Да бъдеш сам на стадо, е нечовешка работа. Няма събота, няма неделя, няма почивка, няма сън, нищо няма – ти си непрекъснато с животните, защото си отговорен за тях. Ти си хем на паша, хем в кошарата, хем чистиш, хем ягниш, хем ги пазиш… Аз моите само не ги доях, понеже бяха шилета и беше зимно време. Вечер се прибирах премръзнал, прогизнал от дъжда, краката ми – мокри, дрехите текат. Прибирам овцете, но то – кога ще ги подслоня, кога ще си запаля печката, кога ще се изсуша, кога ще си направя нещо за ядене, кога ще хапна, кога ще дремна през нощта, кога ще стана пак в пет сутринта и пак ще почна отначало – само аз си знам.

Но устоях. За шок на всичките текезесари! Устоях, като си мислех, че съм направил най-верния избор в живота си и че за мен това е единствената възможност: или ще успея да оцелея, или ще умра.

Докато се доказвах на себе си, моите шилета се превърнаха в най-угоените овце. Следващата година, като взех да ги предавам, не искаха да ми ги приемат, за да не напускам ТКЗС-то. Почнаха да цъкат с език най-големите овчари и да викат:

„Туй момче голям стопанин стана, брей…“

И ми дадоха 7-и разряд в животновъдно-фуражната бригада в Голямо Буково, към аграрно-промишления комплекс в Грудово. Написаха го в трудовата ми книжка. Първо гледаха да ме отпратят, после пък не им се щеше да ме пуснат.

Аз обаче им предадох овцете, като си направих сметка, че вече не искам да бъда служител на ТКЗС-то. В България бяха тръгнали промени. И през 1988 година беше възникнала възможност да не работиш на заплата към ТКЗС-то, а да гледаш животни под аренда. Ето така: ТКЗС-то ти дава животни с фураж, ти ги гледаш, предаваш ги и целия прираст ти го плащат, вместо да ти дават заплата.

Взех 30 телета.

Село Граничар ми се виждаше вече много населено – имаше 30-ина души и веднъж седмично идваше автобус – и аз реших да се преместя с телетата някъде другаде. Не исках да говоря с никого. Отвращението от човешко присъствие след развода не ме напускаше.

И отидох на 2 километра от едно село, което беше заличено през 1968 година от картата на България, понеже нямаше никакви хора в него… Нанесох се в едни стари изоставени и буренясали овчарници. И почнах да си гледам телетата там.

Всяка седмица по веднъж извървявах 20 километра през планината – десет на отиване и десет на връщане, за да говоря от пощата по телефона с баба ми. Телефонът с ръчка беше единствената връзка със света от там. Пощаджийката въртеше динамото, пъхаше едни жакове в едно табло и викаше:

„Аллоо, дайте ми връзка с Бургааас…“

До самия Бургас слизах на няколко месеца по веднъж – да видя баба, която беше най-скъпият човек в живота ми.

И така, докато почна покръстването на турците и изселването им, което нарекоха „голямата екскурзия“. Те заминаваха и тъй като имаха много добитък, започнаха да го продават на безценица. Аз бях събрал някой и друг лев от премии, нямах никакви лични разходи и реших да си купя евтини животни от тях. Тръгнах по турските села в Айтоския Балкан, правих пазарлъци тук-там и си купих няколко крави с телета и биволи. Закарах ги в Странджата и взех да си ги гледам заедно с телетата под аренда.

И така станах каубой. Свободен фермер. Още преди Десети ноември.

Като каубой се сдобих с врагове и пребих до кръв човек

Каубоят не е точно това, което сте гледали по уестърните.

Красавици нямаше около мен.

Аз и стадото.

Тъй като моите животни бяха много по-угоени и по-обгрижени от текезесарските, председателят на ТКЗС-то Георги Бойчев много силно ме намрази. Спомням си го до ден днешен как ме мразеше. Събрал всичките текезесари и им рекъл:

„Как може, бе! Един вчерашен келеш, дошъл от вчера, овца е виждал само на картинка, а стана тук капиталист и по-големи животни от нашите има! Ще дойдат на проверка другарите и ще ме уволнят!“

Текезесарите мигат на парцали.

„Вижте – рекъл им председателят – вашите животни какви са слаби, кльощави, а вижте неговите какви са дебели!“

И се взело решение да ми се даде отпор от ТКЗС-то. И да се предприемат действия срещу мен – млад кулак, дръзнал да гледа животни – и не стига това, ами да ги гледа по-добре от тях! Как така!

И започна акция срещу моите животни.

Едно, че почнаха да не ми дават фураж – а тогава, освен от ТКЗС-то, фураж нямаше откъде да се вземе… И второ, че дадоха заповед на горските и полските пазачи, като видят мои животни, да ги вкарват в капана – уж че нанасят щети на нивите и ливадите.

Това беше война. Като ти арестуват животните, плащаш глоби – иди доказвай, че не си виновен. Плащах аз, плащах, местих животните оттук натам, но разбрах, че където и да са, те ще ми ги арестуват пак… И какво почнах да правя? Като ми ги арестуват през деня, аз като нощен дух към два часа се промъквам до капана, отварям го и ги пускам да излязат… Пазачите спяха, но и да бяха будни траеха си – аз бях млад, див и силен и никой не смееше да ми скача.

Бях като демона в нощта. Ха-ха!

Като видяха, че с арести не става, почнаха да ми тровят животните. Да, бе, сериозно! Като забележат стадото, изсипят един чувал ярма с отрова наблизо – животните го изядат, направят перитонит и умират. Правил съм им аутопсии в Бургас – виждаше се как стомасите им са разядени – и хранопроводът, и червата – всичко на дупки, като дантела станало…

Пуснах няколко жалби в милицията. Но милицията беше с властта, председателят на ТКЗС-то беше като феодал. Нямаше изход. Беше ужас!

Един ден, след поредната наказателна акция срещу мои животни, ми кипна и отидох при местния полски пазач Николай Гатовски. Той беше личен гаулайтер на председателя на ТКЗС-то Георги Бойчев. Отидох у тях и му казах: „Николай, защо слушаш този идиот Георги Бойчев и ми тормозите животните? Как не те е срам? Всеки път, като ги видиш, ги вкарваш в капана, тровите ги, знаеш ли колко животни ми умряха?“

Той се отнесе с мен брутално: „Махай се оттук, че като те запухам, ще видиш ти какво ще стане!“.

Аз пак с добро: „Дошъл съм да се разбера с теб, викам, защо ще ме запукаш?“

„Абе, я изчезвай, казва, че ще ти отрязвам ей сега главата!“ И взе брадвата. Още малко, да ме посече.

И на мен ми падна тогава пердето. И отвърнах. Ама много жестоко. И му смених физиономията за паспорта. Пребих го зверски. В неговата къща. За пръв път пребих човек! И то така, сякаш в стаята са клали прасе. Всичко беше изпръскано с кръв – имаше и на тавана даже. Щях да го убия за малко…

Но той взе да ми се моли, да плаче. И аз го оставих. Тръгнах си. Той излезе от къщи, видя го цялото село – че не прилича на човек.

Извикаха милиция. Гатовски написа жалба.

Председателят на ТКЗС-то му казал: „Сега ще го вкараме в затвора тоя, не се съмнявай“.

То и аз не се съмнявах в това. Дадох обяснения – че Гатовски е вдигнал брадва да ме посече, че е вкарвал нерегламентирано животните ми в капана… Но важното беше, че съм му нанесъл средна телесна повреда. Имаше свидетели, че излизам от неговата къща посред бял ден…

Вече се виждах в затвора, чувах как щраква катинарът… И изведнъж се сетих, че Гатовски има едно куче Лалка, с което излизаше на коруджилък – нали коруджия беше – полски пазач. Аз до самия него не можех да се доближавам, имах специално предупреждение от милиционера за това. Но отидох при един свинар – Христо се казваше, бивш старшина, който беше близък на Гатовски.

Дължеше ми услуга, бях му дал подслон – да спи в една стаичка в моя обор. Отидох при него и го помолих: „Иди при Гатовски и му кажи много здраве от мен, да се коригира, ако може… Понеже аз съм див човек, знаеш ме. Кученцето му Лалка ще се прибере само в село – искам така да му кажеш. Само това му кажи, викам, да е хаберлия. Щото аз повече няма какво да губя“.

Христо веднага отишъл и казал: „Кучето ти ще се прибере само в селото, да знаеш“.

Гатовски пребледнял, пожълтял, станал, отишъл в кметството и си изтеглил жалбата.

Бойчев му крещял след това: „Ей, веднага ще те уволня!“

„По-добре да ме уволниш, ама да съм жив, че оня е луд…“ – рекъл му Гатовски.

Че го уволни Бойчев, уволни го. И аз не влязох в затвора. А след това внезапно секнаха и набезите срещу моите животни. И те надебеляха още, размножиха се… И аз изведнъж на 26-годишна възраст се оказах един проспериращ животновъд.

Със специален впряг, орях си и сам си произвеждах фуража. Сеех овес и син грах. Овесът растеше нагоре, грахът се увиваше около него, косях ги във восъчна зрелост – хем сеното, хем зърното да е в него… Така фуражът ми ставаше много хранителен.

Имаше един тракторист, Ангел Зиров, давах му по някой лев и той нелегално идваше с трактора – да го балира, за да си го прибера. По едно време Ангел Зиров го изяде Човекоядецът.

Чели ли сте за Човекоядеца от Голямо Буково? Викаха му и Канибала. Той и други хора изяде… Изяде и баба си, баба Мира Великова, която се пада леля на моята баба… Но това беше по-късно, когато аз бях почнал да работя като журналист. И се оказах в идиотската ситуация да описвам смъртта на тия хора, с които съм живял заедно в Странджа.

Загубих много пари, но не страдах за тях

И така до 1992 година бях успешен фермер.

Но баба ми се разболя. Откриха ѝ рак, тя не можеше вече да живее сама, трябваше някой да се грижи за нея, да ѝ помага. Баща ми се беше преместил в София почти веднага след събитията на Десети ноември – живееше там с жена си и с брат ми, с когото аз нямах никаква връзка, никога не съм имал. Брат ми стана после известен като собственик на сайт, наречен ПИК. Ние с него сме различни вселени.

И така, аз бях изправен пред дилема – дали да остана в планината и да продължа по светлия си път на самоусъвършенстването, или да изпълня синовния си дълг и да се върна в човешкото общество, колкото и да ми е неприятно, за да се грижа за баба ми.

Избрах втория вариант – нямаше как да изоставя в нужда най-близкия човек, когото имах. Продадох биволите на едно АПК в Димитровград. Тогава страните от Близкия и Средния изток изкупуваха от България цели кораби с агнета и с телета.

Имаше пазар и аз успях да продам всичките си животни заедно. Така се оказа, че с честен труд съм спечелил в левове равностойността на 220 000 германски марки. Това бяха огромни пари за тогава. Понеже бях неориентиран, аз не знаех какво да правя с тях, сложих ги на сметка в ДСК. Да, но скоро след това настъпи първата обезценка на лева – и изведнъж моите пари се стопиха 10 пъти. Тогава нямаше как да си купиш валута, само на черно имаше. А и аз мислено си живеех още на село, с тамошната ценностна система. Там, като влезе кравата на селянина в чуждо лозе, той вика комисия, съставена от селските първенци, и му се „сече зян“ – определя се загубата от това, което е сторила кравата. И той е длъжен да я плати. Не по закон, а по силата на местната традиция.

За мен най-високата настройка на социалните взаимоотношения беше социализмът.

А последните мохикани бяха на село – с поясите, с навущата и съхранените хилядолетни вярвания, навици, обичаи и ритуали.

Загубих парите си, но не страдах за тях. Казах си: аз съм си ги спечелил с честен труд, значи мога и ще си спечеля пак. От останалите ми 50 000 лева дадох на баща ми около 40 000 – да си купи жилище в София, че живееше под наем в общинско. Той после ми ги върна, май…

Научих в планината, че Бай Тошо е паднал

Тъй като от 1987 до 1992 година живях сред природата и се върнах изведнъж при хората, аз се озовах в друга вселена. В Бургас нито един магазин не си беше на мястото. Всичко беше частно, а не на всички. Отношенията между хората бяха други. Парите бяха различни.

В планината аз бях научил, че е паднал Бай Тошо, че имало митинги и протести, но не знаех какви са реалните измерения на промените. И като се прибрах, се шокирах. Изживях културен шок. Огромен. Цяла година ми трябваше, за да се приспособя към обстановката. Харчех си парите от биволите, грижех се за баба ми и не можех да си представя, че ще остана задълго в това общество. То ми се виждаше не по-малко ужасно отпреди. С развихрилата се алчност, с печалбарството, в което хората си развързаха страстите, с надигналата се омраза между тях, с кавгите между червени и сини… На мен ми беше ясно, че всичко е цирк. Че и от едната, и от другата страна са лицемерни. Освен това бях преживял катарзиса на човек, преследван от ДС. Знаех, че ДС с нейните агенти е навсякъде. Никой не можеше да ме убеди в обратното.

Гледах да не излизам много от къщи – ходех да пазарувам и веднага се прибирах.

Разбрах, че отиваме на зле и че ще става все по-зле един месец след Десети ноември – тогава, когато видях на телевизора екзекуцията на Чаушеску и жена му. Като видях как ги убиха като кучета – как си хванаха ръчичките точно преди да ги застрелят – аз си казах: това, което идва, ще бъде жестоко, ще бъде страшно. И дори да е имало у мен някакви очаквания за свобода, те се изпариха веднага.

Вярно, че Чаушеску и жена му са били част от една лицемерна система. Но аз, като видях зверството, с което ги ликвидираха, и омразата, която демонстрираха… като видях как те се гушнаха един друг, докато умираха, и после как показваха труповете им до стената… – разбрах, че това, което идва, не е нещо хубаво и чисто. Всяка подробност от тази екзекуция ми се запечата в съзнанието, тъй като аз бях отворен още за истинските неща в живота, за вселенската обич… Никога няма да забравя това – как показват едно зверство и едни хора му се радват…

Брррр! Страшно.

Аз бях враг на системата, която разрушаваха. Но като видях как всички скочиха срещу Тодор Живков, как довчерашните апологети на неговата власт станаха най-големите ѝ врагове, и то светкавично, аз се отчаях.

И написах едно стихотворение – на 21 ноември 1989 година, което се казваше „Покаянието“:

Митинг, площад, страна, крещящи хора, лозунги, речи… Нова мода.
Свободни ли сме, като съдим тия, които ни мамеха 40 години
а ние им целувахме петите…
Не само те, а всички ний да се покаем за низостта и за страха си подъл…

Аз имам 4 стихосбирки, между другото, едната веднъж стана книга на годината. Сега и пета съм написал.

От вестник „Труд“ ме отсвириха заради Гинка от Държавна сигурност

Как реших да стана журналист?

Скоро след Десети ноември нямаше какво да се работи. Аз с моята българска филология какъв да стана – културен деятел ли, учител ли… всичко беше рухнало. Единственото нещо, свързано със словото, което прогресираше, беше журналистиката. Излизаха нови вестници, като топъл хляб се купуваха… Случайно разбрах, че вестник „Труд“ си търси кореспондент в Бургас. И отидох в София, в редакцията. Влязох при бай Ради, който беше шеф на кореспондентите тогава. Той ме заведе при Тошо Тошев – главния редактор. И Тошо вика:

„Ми, започвай, пускай дописки, да те изпробваме, да видим ставаш ли, или не ставаш“.

В Бургас имаше много неща за писане тогава. Започнах да работя. Сам. Другите кореспонденти ме бойкотираха, бяха си направили формация – срещаха се, пиеха кафе. Аз бях никой – дошъл от небитието. Те един на друг се обаждаха: знаеш ли, че еди-какво си е станало там, дай да ходим заедно… Мен ме бяха изолирали. И тръгнах сам да се запознавам с хора в МВР, в синдикатите и другаде. Нямах журналистическа карта. Всички ме гледаха… подозрително. Аз бях с дълга коса и брада, както си бях дошъл от гората. Никой не ме приемаше на сериозно. Но аз все пак правех дописки. Някои излизаха във вестника, а други – не.

Обаждам се аз на бай Ради и питам: Абе, тази информация защо я няма, нали ви я пратих? Бай Ради мънка нещо… А аз гледам – след два дни моята информация излиза в „Труд“, само че не е подписана с моето име. Подписана е с името на една Гинка, която беше агент на Държавна сигурност и кореспондент на вестник „Ени Яшък“ преди 10 ноември 1989 година. И след тази дата очевидно я лансираха – да стане кореспондент на „Труд“.

Питам пак бай Ради, а той пак: „Мрън, мрън… ами тя и Гинка ни праща информации…“

Тогава диктувахме дописките по телефона на стенографка. И не оставаше следа кой кореспондент кога, какво и при кой редактор е пратил. Почнаха да ме отсвирват, казано накратко. Аз почувствах, че играят с мен мръсна игра, и поисках среща с Тошев.

„Господин Тошев – казах му направо, – с такава подлост и притворство не съм се сблъсквал досега!“

„Ама защо, какво става?“

„Ами информациите, които ви пращам, излизат след два дена с друго име…“

Тошо вика: „Ще проверим сега, ще викна бай Ради… аааа, ама бай Ради го няма…“

И аз отсякох: „Вижте, аз всъщност дойдох да ви кажа, че се отказвам да работя във вашия вестник. Като си имате човек, защо се подигравате с мен? И аз имам достойнство. Излагам се пред хората. Представям им се, взимам от тях информация, те чакат да я видят в „Труд“, а тя закъснява и после излиза под друго име. Очаквах да видя морал в журналистиката, а виждам подлост и лицемерие. Така че довиждане!“.

Станах и си тръгнах. На Тошо му стана доста неудобно.

„Ама чакай, вика, стой да проверим…“ Но аз бях с „Труд“ дотук.

Бях златната кокошка на вестник „Стандарт“

Обявиха конкурс за репортери във вестник „Стандарт“ – току-що тръгнал, с едни сини страници. Главен редактор беше Валери Запрянов. До него не стигнах, но отидох при редактора Максим Бехар. И той ми каза също като Тошо: „Добре, отивай си в Бургас, пускай ни информации и репортажи, да те видим колко ставаш…“

И взех да пускам аз.

В „Стандарт“ не беше като в „Труд“ – каквото пуснех, това публикуваха.

Бургаските опитни журналисти продължаваха да работят в колектив. Обменяха си информация – който научи нещо, казва го на другите, за да не им се карат главните редактори, че пропускат събития. А пък аз продължавах да работя като вълк единак – не казвах на никого нищо, понеже на мен никой нищо не ми казваше. Това ми даваше и предимство. В „Стандарт“ взеха да се появяват от мен информации, които ги нямаше другаде. Начело на вестника например излиза: „В Бургаския залив е арестуван кораб с оръжие на борда“. Или: „Нелегални контейнери с цигари разтоварени на военноморска база Атия“… След това началниците на вестниците почват да нагряват по телефона всеки от другите бургаски кореспонденти: „Какъв е тоя кораб, бе? Ти къде беше, сляп ли си, не го ли видя!?“

Така колегите постепенно разбраха, че аз с моята изолация мога да ги потопя, а не обратното. И почнаха да ми се подмазват.

Първа дойде да ми засвидетелства уважение Ани Костова от вестник „Дума“.

„Дай, казва, да се виждаме колегиално, да си обменяме информация.“

„Аз нямам нищо против, викам, ама всичките останали ме бойкотират.“

След Ани Костова при мен се командирова Христо от „Подкрепа“ бяха империи – те бяха официозите на новата власт.

Кореспондентите им имаха коли, кабинети със секретарки, с техника – с уредби, с факсове…

Христо от „Демокрация“ имаше две секретарки – засукани такива, едната 20-годишна, другата на 19. Едната секретарка, която приличаше на манекенка, вървеше с него и му носеше чантата и бележника. А другата седеше в офиса, пускаше факсове, приемаше посетители и телефонни обаждания. Самият Христо ходеше като страшилище… Където и да се обади – в „Нефтохим“, в „Дебелт“, в което и да е друго предприятие, директорите трепереха, ставаха му на крака и му докладваха като на началник… Той и с невероятни пари разполагаше. Рушвети ли взимаше – нямам представа. Караше западна кола, ама последен модел, а не на старо.

Кореспондентът на „Подкрепа“ Иван имаше офис в „Нефтохим“ с всякакви средства за комуникации. Там при него ходеха на спявка и отчет всеки ден директорите на завода, на регионалното МВР и на ВиК. Иван беше в пряка връзка с Константин Тренчев и с дясната му ръка Радослав Ненов – гаулайтерите на властта тогава. И каквото напише Иван за някого, се считаше за присъда, произнесена от върха.

И Иван, и Христо ме канеха в офисите си. Аз като журналист се оказах най-добър и те си правеха сметката, че могат да ме използват. Христо вика: „Хайде, ела в моя офис, тук всичко ще е твое и оттук ще работим заедно с теб“.

И Иван – и той знаеше, че аз имам само един домашен телефон и нищо повече, и ме изкушаваше: „Защо да се мъчиш да диктуваш по телефона, да набираш стенографка? Ела при мен, нямаш проблем, даваш текста на секретарката и тя по факса – жжжиииттт…“.

Да бяхте чули Иван как звънеше на шефовете на МВР само! Говореше им на малки имена: „Тоше… Страткооо, докога ще ви чакам аз вас, бе, няма ли да ми дадете сводката да видя какво е станало, беее?“.

Имаше един по-възрастен началник на криминалната милиция. Иван му звъни и на него и вика: „Бат Цецо, абе, тук станало едно убийство, я прати някой оперативен със сводката при мен, да напишем каквото има“.

Тогава имаше два вида сводки на полицията – едната оперативна, а другата за журналисти. Втората беше с инициали вместо с имена и с по три изречения за случилото се, от които нищо не се разбираше.

Аз достъп до оперативната сводка и посмъртно не можех да имам. Но пък имах друга информация, която нямаха другите журналисти. Давах им част от моята информация и получавах цялата тяхна. И станах неудържим. Челото на „Стандарт“ през ден беше мое – с невероятни новини, някои от международно значение. Рекламите, от които печелеше вестникът, се увеличиха неслучайно – реклами от бизнесмени, от олигарси, от престъпници даже – плащаха си, за да омилостивят изданието.

Шефовете на „Стандарт“ не ме цензурираха, а осребряваха моите разследвания с реклами.

Пиша аз примерно срещу някакъв петролен бос от някаква фирма във връзка с контрабандното гориво, което влиза и излиза от „Нефтохим“ на името на някой си овчар от Търновско или на някой си козар от другаде, за да не се плащат акцизи. Пиша, имам документи и свидетели. И тоя бос отива при Валери, главния редактор, и му казва: „Това трябва да го спрете, инак ще се гръмна във вашия кабинет!“.

„Не се гръмвай, отвръща Валери, напиши си твоята позиция и тя ще излезе, както и материалът.“

Понеже станах „златната кокошка“ за „Стандарт“, започнаха да ми дават огромни хонорари. 8000 лева за чело на първа страница, 5000 лева за чело на вътрешна страница… а заплатата на журналистите по онова време беше около 4000 лева. Така че аз по едно време се оказах с фантастични доходи – десетки хиляди левове плюс командировъчни.

Откъде си вадех челните материали ли?

Направих си мрежа от информатори. Вербувах ги. Вербовките ми се получаваха. Защото аз – за разлика от другите колеги – от нищо не се боях. И защото при мен нямаше цензура.

На 8 страници направих паноптикум на контрабандата

С един материал в „Стандарт“ постигнах рекорд – разследване на 8 вестникарски страници в един брой. Заглавието беше: „На бургаското летище понякога кацат танкери.“ От Асен Недялков – така се подписвах тогава. Направих паноптикум на всички видове контрабанда в държавата – на злато, наркотици, петрол, цигари… Разказах за корумпираните митничари – какви луди пари печелят, как манипулират митнически манифести, как съставят документи с невярно съдържание, как прехвърлят на летище Бургас танкери, които би трябвало да се обработват на нефтопристанище „Дружба“, за да прикриват следи – да не се знае кога какъв петрол е влязъл. Разказът беше с имена, с факсимилета. Ставаше дума и за Кулишев, тогавашният шеф на митниците, и за контрабанда на коли от Южна Корея в свободна безмитна зона. Оказа се, че фирма, свързана с него, внася автомобили „Хюндай“ безакцизно в България…

След като излезе материалът – два дни ступор в цялата държава! След което срещу мен се отприщи… нещо като във филма „Апокалипсис сега“ – ама не на кино, а наистина: държавни институции, ченгета, мутри…

Митничарите ми заведоха дела за клевета. От прокуратурата ми наложиха мярка за неотклонение и ме подкараха на разпити. Скочиха и престъпните структури, които бях разобличил – разни мутри почнаха да ми звънят и да ме заплашват. Шефът на митницата се обади на ръководството на „Стандарт“, а аз бях викнат спешно в София. Кулишев иска да идеш при него и да напишеш опровержение – викат шефовете. Ще ида – съгласявам се, – ще се видя с него, защо не. – Да, ама и Славка да дойде с теб.
Тъй да е.

Отиваме при Кулишев със Славка. Тя не беше още станала главна редакторка, но си беше вече наведена и послушна, колкото трябва.

Влизаме, те ни чакат наредени – Кулишев и заместниците му – и ни гледат, като да ни убият.

Славка трепери цялата и вика: „Леле, какво ще правим сега?“.

Викам: „Славке, имам към теб една молба – само да слушаш и да не се обаждаш“.

Кулишев ме почва: „Абе, момче, ти какви глупости си писал в Стандарт?“.

Аз стоя и мълча.

„Ти – вика – знаеш ли, че аз теб ще те съдя до дупка и изданието ви мога да закрия! Как не ви е срам!“ – вика и му излиза пяна по устата.

Заместниците си мълчат и ни гледат хищнически.

Славка се напика от страх. Хванала се за крачетата с две ръце и гледа надолу.

„Искам – вика Кулишев – да напишеш опровержение, аз ще ти кажа какво!“

„Добре, господин Кулишев – отговарям аз – само някои уточняващи въпроси да ви задам.“

„К’ви въпроси, бе!“ – вика.

„Ами ето – казвам – тук си нося едни документи. – И ги вадя от чантичката с два пръста само – ето тук една заповед, този подпис под нея дали е ваш?“

На Кулишев бузите му увиснаха: „Отде го имаш туй, бе!“.

„Ааа – викам, – източниците на журналиста са неприкосновени.“

С тази заповед, която държах между двата си пръста, Кулишев на практика узаконяваше контрабандата. Той заповядваше, цитирам: „въпросните автомобили да бъдат освободени от данъци и от акцизи“.

Като я видя в ръцете ми, Кулишев си смени физиономията, млъкна малко и после ми вика: „Виж сега, дай да се разберем с теб, кажи какво искаш“.

Славка се ококори – ще ѝ изхвръкнат очите.

Аз викам: „Нищо не искам, бе, господин Кулишев, аз по ваше искане идвам тук“.

„Дай – омеква той – да не говорим излишни приказки. Кажи какво да направим и каквото кажеш, това ще стане.“

„Ами спрете – казвам – да оказвате натиск върху мен и върху ръководството на „Стандарт“. Защото този документ и други документи – ей ги тук, в чантичката ми, ако не излязат в „Стандарт“, ще излязат на друго място. Особено пък, ако тръгнете да уволнявате митничари заради тях.“

„Няма, няма – вика Кулишев – никой няма и с пръст да пипна! Защо – вика – искаш да ме унищожиш? Кой ти плаща?“

„Стандарт“ ми плаща – отговарям – друг никой. И понеже сте подложили служителите в митницата на разследване да разберете от кого съм взел информацията, предупреждавам ви да престанете, че ще стане по-лошо за вас. Опровержение, разбира се, няма да пиша, защото всичко, което съм написал, е истина. Но каквото имате да кажете и относно излезлия вече материал, и относно следващия – ще го публикуваме.“

Кулишев го удари на молба: „Моля ти се, вика, стига!“ Беше забравил, че бъдещата главна редакторка на „Стандарт“ е в стаята и го слуша.

Тръгнахме си. Заместник главният редактор Максим Бехар – агент Димо на Държавна сигурност, ни чакаше, макар да беше вече девет часа вечерта.

„К’во стана – вика – к’во стана?“

„Ами аз – викам – от говорене се уморих, нека Славка да ти разкаже.“

„Аз – започва тя – не мога да повярвам! Кулишев ни се моли! Да не публикуваме нещата!“

„Е, ще ги публикуваме ли?“ – питам.

„Всичко ще публикуваме“ – вика Максим.

След което в „Стандарт“ излезе цяла поредица за корумпираните митничари.

Надигна се вой, пропаганден: защо точно сега се публикува това, този момент не е случайно избран!

Ами не беше избран случайно, вярно. Материалът беше публикуван на 4 февруари 1994 година. На 3 февруари имам рожден ден и си направих с него подарък. Такъв подарък за рождения ден си направих и на 3 февруари 2013 година по време на първото правителство на Бойко Борисов, като публикувах досието „Буда“.

Арестуваха ме, като писах за корумпираните митничари

След публикацията за корумпираните митничари ме арестуваха. В Бургас. Имаше един прокурор, който стана после адвокат на мутрите – той ме подхвана.

Вестник „Стандарт“ ми нае адвокат – Рени Цанова. Тя поиска космически хонорар, но главният редактор Валери Запрянов плати. Струваше си.

Докато се гледаше делото, на първия ред в съдебната зала седяха колеги, мобилизирани от митниците да пишат срещу мен. Най-отпред беше Катя, репортерка във вестник „Черно море“ – съпруга на бивш депутат, която после си направи един сайт на име „Флагман“ в Бургас. Вестникът „Черно море“ беше на Евдокия Симеонова, майката на митническия шеф Симеон Симеонов. В него излизаха злобни антрефилета за мен: „… Асен Йорданов, поръчковият журналист, платен от мръсните контрабандисти, който има за цел да оклевети съвестните митнически служители, които се борят с контрабандата, и да ги дискредитира…“

И така, седи Катя и чака да бъда разфасован в съдебната зала.

Прокурорът обвинява: „Асен Йорданов, като клевети честните държавни служители, та не могат да си вършат работата…“.

След него обаче излиза адвокат Рени Цанова с една усмивка на Мона Лиза и започва: „Уважаеми съдии, уважаеми господин прокурор, чух всички обвинения срещу моя подзащитен – как е написал неверни обстоятелства, наклеветил е съвестни митничари и тъй нататък. Но в неговите статии са посочени документи и факти, които са достатъчно основание да се предполага, че има извършени престъпления от визираните лица. Чудно ми е как прокуратурата не обръща внимание на тези факти и обстоятелства, а обръща внимание на жалбата на засегнатите лица, че са наклеветени. За да бъдат наклеветени, трябва всичко изнесено от Асен Йорданов да е невярно, манипулативно, фалшифицирано. Така ли е? Не е ли?

Прокуратурата първо трябва да се сезира от публикацията и да установи дали изнесеното в нея отговаря на истината, или не. И след като завърши това разследване, тя може да заведе или да не заведе дело за клевета в полза на упоменатите държавни служители. Затова апелирам уважаемият съд да прекрати това дело и да разпореди на прокуратурата да извърши проверка по всички посочени в журналистическия материал факти, обстоятелства и документи“.

Речено-сторено.

Съдът разпореди проверката. И около 5 години по-късно и шефът на митниците, и всичките началници на отдели влязоха в затвора. И лежаха. И парадоксално – някои от тях наеха адвокат Рени Цанова да ги защитава.

Тя после ми предложи да заведем дело за клевета срещу вестника „Черно море-юг“, в който работеше Катя. То завърши с извънсъдебно споразумение и аз си получих обезщетението.

Един ден Рени Цанова ме предупреждава: „Да знаеш, че ще дойде един от шефовете на митниците да ти се обади“.

След два часа ми се обажда един мой познат – голям вносител на зърнени храни, свързан с групировките „Мултигруп“ и ВИС. Вика: „Абе, извинявай Асене, ама един Стоян Стоянов, митничар, шеф на временния внос, иска нещо да те види, бе, да мине край вас, да си кажете това-онова…“.

„Да заповяда“, казвам.

Идват вкъщи. И двамата. И стоят на вратата.

„Влезте“, викам.

„А, не, не, няма да влизаме… ами щото са говорили нещо с Рени Цанова… носим тука нещо, та дай да не се съдим за глупости…“

И както мрънкат, вадят една торба с пари. Торба с пари!

В антрето!

Не бях виждал торба с пари. И гледам – една найлонова такава… и вътре пачки с марки!

Като ги видя, баба взе да ми се кара: „Бързо, бързо, вика, махай ги оттук! Връщай ги, вика, тия пари! Това са много пари, махай ги, бърже!“.

„Чакай бе, викам, ще звънна на Рени Цанова и ще я питам.“

Звъня: „Здравей, Рени, абе… тук дойде шефът на митницата с един мой познат и остави една торба с пари…“

„Ааа – зарадва се тя, – много хубаво, браво, браво. Ще им подпишем извънсъдебното споразумение сега. Парите са за теб, задето те мъчиха и клеветиха, за компенсация. И за леля Кина (баба ми), и за нейните тревоги, дето я разболяха. Тъй че не се притеснявай.“
„Ама, как да не се притеснявам бе – викам, – торба с пари!“

„Ооо, те техните пари са такива – обяснява ми Рени – в торби. Те легални пари по сметки нямат. И не могат легално да ти платят. При други условия не можем извънсъдебно споразумение да сключим. Не бери грижа.“

Ами, хубаво.

И аз тогава направих основен ремонт на нашето жилище.

Смених плочките, дограмата, боядисах… И продължих да пиша.

Пишех в „Стандарт“ срещу групировките ВИС и СИК, срещу всякакви мутри. И хората идваха да ми разказват, та пак да напиша. Те и при други колеги са ходили, ама са видели, че само част от разказите им излизат.

… Та така, докато напуснах „Стандарт“.

За рицарството ми се отплатиха с клеветнически статии

Напуснах „Стандарт“ в знак на солидарност. През 1996 година Красимир Стойчев заради някакъв конфликт, който не разбрах, смени цялото ръководство на вестника. И доведе спортния журналист Юли Москов за главен редактор. Изгони всичките ми колеги, с които работех добре и които застанаха зад мен в трудните моменти. Аз заявих, че на свой ред ще застана зад тях и напускам.

По едно време Исак Гозес, който остана във вестника, ми се обади по телефона: „Виж сега, Асене, ти си топрепортер, Юли Москов иска да се види с теб по поръчка на собствениците на вестника. Моля те, ела на среща“.

Обаждам се аз на Рени Цанова за съвет.

„Решението ти ще си го вземеш – казва тя, – но предложението е изкушаващо. Ставаш заместник главен редактор, местиш се в София, можеш да вземеш и баба ти, ще взимаш над 100 хиляди лева заплата, ще имаш служебна кола, кабинет, секретарка. А от заместник главен ще станеш скоро главен редактор.“

„Кой, аз ли? Да стана главен редактор на мястото на Валери Запрянов, който ми подаде ръка? Това значи, казвам, да се продам. Това не мога да направа.“

„Уважавам твоя начин на мислене“ – рече Рени и приключи разговора.

Отидох при Юли Москов и му дадох отказа си.

А той ми каза нещо, което няма да забравя: „Разбирам те, проявяваш солидарност, рицарство и мъжкарство. Но запомни от мен – тези хора са лъжци, подлеци и измекяри и не заслужават твоя жест. Ще дойде време и сам ще го разбереш“. Уви, години след това разбрах, че Юли Москов е бил прав.

Думите му са били пророчески.

Като главен редактор на списание „Тема“ Валери Запрянов публикува първите клеветнически статии срещу мен. Лично ги пусна, по поръчка на Делян Пеевски, доколкото знам, през 2012 и 2013 година. Пишеше и срещу жена ми. И аз му казах:

„Ти не я познаваш тая жена, как можеш да я клеветиш, не те ли е срам?“.

Ние с него се видяхме само седмица преди да пусне клеветническите материали. На среща с еврокомисаря Нели Круз, където аз бях поканен като главен редактор на сайта Биволъ, а той като член на Съюза на издателите.

„Биволът рие ли, рие ли… голяма работа си“ – вика.

А аз: „Няма никога, Валери, да забравя как застанахте зад мен в съда…“

Той ме прегръща и ме целува. И само след няколко дни гледам в списание „Тема“ – куп клевети! – че сме в комбина с жена ми, че аз пиша по поръчка и натискам кметове на общини, а пък Алберта ги изнудва след това, за да сключват с нея договори за пиар.

„Монитор“, „Телеграф“ и „Труд“ поеха и тиражираха тази клевета. Специализираната прокуратура се сезира от публикацията в „Труд“ и ме обяви за шеф на организирана престъпна група.

Колко нерви и средства ни струваше оправдателната присъда, която беше произнесена след години!

Прокурор и партиен лидер ми пратиха убийци

През моята журналистическа практика съм преживял и предателства, и опити за убийство, и съдебни дела, и заплахи. Рязали са ми гумите на колата – карал съм със 140 километра в час по магистралата, когато ми се е пукала гума от срязаните. Поръчители на опитите да бъда убит се оказаха прокурор и лидер на българска партия. Срещу прокурора беше образувано дисциплинарно производство, но Висшият съдебен съвет, вместо да го отстрани, го остави да си прави кариерата. А партийният лидер беше разследван, но по липса на достатъчно доказателства не можа да бъде изправен пред съда.

Покушенията срещу мен се случиха, докато управляваше тройната коалиция на БСП, ДПС и НДСВ. Едно от тях успях да избегна, защото бях взел мерки за сигурност и забелязах поръчковата бригада, която ме причакваше, преди биячите да забележат мен.

Няма да забравя тия мутри, които нахлуха в редакцията на вестник „Политика“ и викнаха колежката Мария Николаева да я заплашват. Докато ѝ говореха, че с това красиво лице трябва да внимава какво пише, за да не я залее някой на улицата с киселина, те я удряха с вестник „Политика“ по главата. И на този вестник имаше печат на Народното събрание – значи беше безплатен абонамент на някой от депутатите.

Мария много тежко го преживя. Получи стрес, който ѝ се отрази на здравето. Почина много млада.

А мутрите, които ѝ причиниха това, ние ги идентифицирахме и ги подадохме на полицията. Но те никога не бяха подведени под съдебна отговорност. Никога.

Направихме си Биволъ с жена ми и го пуснахме напред с рогата

През 2008 година останах без работа. Преди това поработих здраво в новите за времето си вестници „Монитор“ и „Политика“ – в тях ме покани журналистката Радостина Константинова, в чиято памет днес раздават журналистически награди. Тя ми беше съученичка от английската гимназия в Бургас. Пишех в тия вестници, докато ги купи Ирена Кръстева, майката на Пеевски.

Един ден Кръстева ме викна в кабинета си и ми каза: „Ти много добре работиш, но всичко, което правиш, не отговаря на новата концепция на вестника“.

Останах на свободна практика. Продължих да правя разследвания и да ги пускам по разни медии – във вестник „Експрес“ или другаде, където успея, с помощта на приятели между колегите.

По това време направих и няколко разследващи филма с колеги от немската национална телевизия – за попълзновенията на бетона и човешката алчност към дивната ни природа – за плажа Корал, за „Златната перла“, за парк „Странджа“, за Иракли.

Точно тогава германците се заинтересуваха от мен и от последвалите опити да ме убият и ми дадоха награда, която наричат европейския „Пулицър“.

Парите от наградата ми послужиха да направя нещо, което бях замислил по-рано. Да си направя сайт и да го нарека „Бивол.“

Биволът е уникално животно. Той има изключителна памет – помни десетилетия наред събития и миризми. Другите животни помнят 5 – 10 минути най-много. Неговият коефициент на интелигентност е много по-висок от техния, включително и от този на кучето. И най-важното: биволът има инстинкт за въздаване на справедливост.

И така, написах името на сайта – Биволъ, като сложих накрая буквата Ъ от уважение към старата граматическа норма. По мое виждане граматическата норма, въведена след 9 септември 1944 година, силно накърнява българския език, особено пък с изваждането на две изконни български букви – ятовата гласна и голямата носовка.

В логото на сайта „Съ рогата напред!“ вкарах и двойното Е. Направих си сайта Биволъ сам, заедно с жена ми Алберта – ние двамата, аз и тя. Направихме го и го пуснахме да върви напред с рогата.

С Алберта се намерихме във влака от Бургас за София

С жена ми Алберта се намерихме в един влак. Беше през 1996 година. Познавахме се бегло, преди да се съберем в едно купе. И двамата живеехме в Бургас. Отидохме заедно до бургаската гара, защото малко по-рано се видяхме случайно близо до хотел „България“, казахме си „здравей-здрасти“ и се оказа, че и двамата бързаме да хванем софийския влак.

Няколко дни преди това аз си бях обръснал брадата и си бях подстригал косата. За първи път след 10 години! Това беше поврат в живота ми. Като реших да придобия човешки вид, аз прекарах една седмица в Странджа планина без хляб и вода. Спях на различни места, режех си малки части от брадата и косата и ги слагах под определени камъни. Смисълът беше да отдам на четирите стихии – на земята, на въздуха, на огъня и на водата, тоя външен вид, в който живях в уединение сред природата по-рано. После се прибрах в Бургас и се обръснах и се подстригах нормално. Направих го, защото начинът, по който изглеждах, ми създаваше трудности. Представете си какво си е помислил Тошо Тошев например, като отидох да си търся работа при него в този вид.

Та, като се видяхме с Алберта във влака, аз бях добил вече вид на човек.

Тя тогава беше студентка в Университета за национално и световно стопанство – УНСС. Поговорихме си доста в купето. Тя ми правеше тестове, беше хомеопат тогава – да определи какво хомеопатично лекарство би трябвало да вземам аз. И така…

Договорът ми с Джулиан Асандж се дължи на ракията „Бургас 63“

Гордея се, че Биволъ стана официален представител на Уикилийкс за България.

Защо да скромнича? Гордея се, да. Имам основателна причина за това.

Уикилийкс е уникален уикисайт, който публикува хиляди документи от специални източници и освети начина, по който работи скритата власт в света. Неговият основател Джулиан Асандж беше пръв – той беше първият човек, който повдигна завесата, за да видим как се вземат решения за съдбите на цели народи и държави. След него се появиха Сноудън, Панама пейпърс и други, които показват мръсните тайни на политици и олигарси със световно влияние.

С Уикилийкс светът стана различен!

Когато Асандж започна да публикува документите с разкрития за правителствена и корпоративна корупция, най-големите медии в света го атакуваха с предложения за сътрудничество. Но той сключи споразумение само с пет: Би Би Си, „Льо Монд“, „Шпигел“, „Ел паис“ и „Гардиън“. От Българската национална телевизия, от Нова телевизия, от Би Ти Ви и от вестниците „24 часа“ и „Труд“ също са му пратили заявки за съвместна работа. Но безуспешно.

Как успях аз?

Джулиан е австралиец. А аз се сприятелих с най-добрата австралийска телевизионна водеща – Белинда Хопкинс. Тя беше дошла в България през 2009 година, за да снима филм за сънародника си Джок Полфрийман, който беше арестуван за убийство. Като българин, носител на европейския „Пулицър“, аз фигурирам в базите данни на западните медии и тя потърси връзка с мен. Направи ми интервю – за свободата на словото, за корупцията и за правосъдието в България. Покрай Джок тя направи голям филм за България – за корумпираната съдебна система, за лошите условия в затворите… Докато ѝ помагах, станахме добри приятели. Помолих я да ми направи връзка с Асандж, за да разбера какви разкрития има той за моята страна. Белинда познаваше неговия ментор – една жена, която живее в Швейцария. Направихме връзка с фейс контрол, а после той се съгласи на лична среща.

Срещнахме се в Лондон. Асандж беше с полицейска гривна, под домашен арест в едно имение. Отидох в имението с две бутилки ракия „Бургас 63“. Взех и колегата Атанас Чобанов, той работеше тогава в Биволъ. Видях Джулиан в дъното на една голяма зала – изпит, блед. На цялата дълга маса бяха наредени публикации за мен. Искаше да ми покаже, изглежда, че ме е проучвал, за да прецени дали да се срещнем.

Знаеше що за човек съм – че съм взел престижна европейска награда, че съм бил в програмата „Джърман Маршал фонд“ и почетен гражданин на САЩ, че съм правил разследвания, финансирани от „Фрийдъм Хаус“ за задграничните дружества, през които парите на България се източват преди 1989 година.

„Добре дошли“ – каза Джулиан.

А аз: „Радвам се да ви видя, нося ракия, българска, да пийнем“.

Сипах, той много хареса ракията. Пресушихме и двете бутилки. През това време си говорихме за различни неща – за Уикилийкс, за каузата му, защо се бори той, защо ние се борим, как заедно да работим… Като изпихме и втората бутилка, Асандж каза: You are my brother („Ти си мой брат“).

И сключихме контракт.

Ракията отваря врати, това не е тайна. Не ми вярват, като казвам, че договорът с Асандж се дължи на „Бургас 63“, но си беше точно така – като си пийнахме, Асандж си отвори душата. И каза: „Ти си моят човек, ще сключим договор“.

Спахме в имението. На другия ден сутринта, като станахме, пихме кафе и той подписа договора с Биволъ – за ексклузивни права, за достъп до цялата информационна база на Уикилийкс. И знаете ли как го подписа? С отпечатък от пръста си. Имам договора, някой ден мога да го продам на „Сотбис“. Трябва да отбележа, че в договора не става дума за пари, а само за информация. Според него аз обработвам оперативните данни, които се отнасят до България, Сърбия и Македония. Анализирам сухите доклади, систематизирам свързаните лица в журналистически формат, който е четивен и разбираем за публиката. Суровата информация трябва да се сготви, образно казано – да се потърсят живите хора, да се поканят за коментар… Това е по договор моята работа. Ако злоупотребя с информацията, ако я преинача, ще наруша договора и ще ми отнемат достъпа. Асандж има екип от трийсетина души, който следи публикациите. Неговата кауза е истината да стигне до колкото може повече хора.

Не съм го виждал след деня, в който подписахме договора. Той сега е някъде в Англия. Но животът му е приключил. Те го унищожиха и той е наясно с това. Когато му бях на гости, ми каза: „Аз знам, че жертвам живота си, че нямам бъдеще. Но правя това, в което вярвам. Това е моят избор“.

Бащата на Асандж ми каза, че синът му ще изгори

Запознах се с бащата на Джулиан Асандж. Видях го в Страсбург през ноември 2013 година на конгрес на Съвета на Европа, където бях поканен да представя Биволъ. Срещнахме се, вечеряхме заедно. Бащата на Джулиан беше много угрижен. Каза ми: „Моят синът е такъв идеалист! Аз съм много притеснен за него. Знам, че ще изгори в тази борба. Опитвах се да го предпазя, но това беше неговата съдба“.

Това беше и съдбата на моя Биволъ.

Отначало всички се питаха: Откъде се взе тоя Биволъ, как се навря при Асандж? Не се наврях. Това е невъзможно.

Асандж не те допуска до базата данни в Уикилийкс, преди да провери дали си сериозен разследващ журналист. Преди да се срещнем, той беше проучил моите разследвания, като например това как са източени големите пари през Балканбанк, нашата бивша външнотърговска банка, и как са отишли в сметки на външнотърговски дружества, регистрирани от нашето Първо главно управление на Държавна сигурност през 1985 и1986 година.

Досиетата на Асандж имаха голямо влияние в България. Те разкриха Бойко Борисов какво представлява.

Оказа се, че България заема забележимо място в публикуваните от Уикилийкс дипломатически доклади, които са пращани във Вашингтон от посолствата на САЩ по света.

В извадка от доклада на посланика в София Джон Байърли се цитира информация на СИМО – най-секретния отдел на ЦРУ. Според СИМО българският премиер Борисов е бил замесен в трафик на синтетична дрога и нечисти сделки с горива в сътрудничество с руската петролна фирма „Лукойл“.

Като официален представител на Уикилийкс в България Биволъ публикува тази информация. Никоя медия не я поде, а самият премиер я нарече „жълта“ и – край.

Само че година по-късно – на 30 май 2012-а, тя се появи и в германския вестник „Тагесцайтунг“, а на следващия ден и в „Дойче веле“. Чак тогава беше преразказана накратко в БГНЕС и още няколко наши интернет медии.

Тя определено имаше значение за последвалия срив на кабинета „Борисов“. Също както и досието „Буда“, което публикувах. И както доклада на американския разследващ журналист Джеф Стайн, който извадих – в него също се коментираше бандитското минало на българския премиер, който иначе в Америка е считан за „партньор в борбата срещу тероризма“.

Представете си сега, че го нямаше Уикилийкс, че го нямаше Биволъ, че ги нямаше знаковите разследвания – „Догансарай“,„Джипигейт“, „Барселонагейт“… Ако ги нямаше, народът едва ли щеше да се събуди. И България щеше да бъде друга.

Вербувам хора в службите, осигурявам им пълна анонимност

Нито едно от разкритията за корупция, които публикувам в сайта Биволъ, не ми е дадено на готово от МВР или от прокуратурата. Нито едно! Това са неща, които аз съм си търсил целево и съм си ги изкопал. Копал съм от мои източници, от вербовки, от познанства.

Не крия – аз имам вербовки в МВР и службите. Привличам си сътрудници. Но не го правя по методите на Държавна сигурност, която вербува хора, като им осигурява високи постове и жилища и им дава пари, за да ѝ служат. Да, аз също карам моите сътрудници да ми служат. Но методът ми е журналистически. Предлагам на някого трибуна, когато той иска някаква информация да види бял свят. Осигурявам му пълна анонимност при това. И после го вербувам. Защото го държа – с това, че съм получил от него информация. Имам видеозаписи и аудиозаписи с такива хора. Повечето ги правя тайно. Аз съм професионалист. Имам техника и мога да направя запис навсякъде – и в заведение, в което гърми музика, а някой ми шушне. Мога да извадя всеки от тези записи, а на някои от моите сътрудници животът им зависи от това.

Безкрайно съм разочарован от всички, с които съм работил в Биволъ

Безкрайно съм разочарован от всички колеги, с които съм работил в екип. Повечето аз съм ги учил и съм ги създал като журналисти. Но нямам хора, на които мога да разчитам.

Всеки има своите зависимости, щения и амбиции. Досега не съм попадал на човек, който може да отстоява безстрашно и безкористно каузата на истинската журналистика – на справедливостта и истината.

До едно време си вършех работата сам, но станах известен, започнаха да ме разпознават и не мога никъде да ида инкогнито – да задам важен въпрос или да разгледам нещо, оставайки незабелязан. При мен идват много желаещи да ми помагат. Всеки път в началото 100% им се доверявам и всеки път накрая се оказва, че не може да се разчита на тях докрай. Пробиват ги. Или с изнудване, или с пари. За някои разбирам впоследствие, че са пратени нарочно при мен, за да изследват източниците ми на информация.

Идва например младо момче и ми се предлага – иска да е журналист, изглежда будно, изпълнително. Аз го уча да пише, обяснявам му каква е разликата между дописка, разследване, очерк, интервю… Обучавам го да борави с документи и източници, упътвам го къде да иде, какво да пита, създавам му контакти, имидж, подписвам го под текста и при най-малка заслуга… „Биволът“ е популярна марка и с нея той става известен не само в България. Ако рискува, брандът го пази. Но после… ми забива нож в гърба. Предава ме или за пари, или за политически амбиции. В един момент започва сам да осребрява всичко, което аз съм му дал.
Аз, рано или късно, ще извадя наяве някои такива мои помощници и сътрудници. Ще докажа с документи, че са взели много пари. Прихванах договор между двама – единият плаща на другия по 50 евро на час. По 400 евро на ден! Единият регистрирал фондация – с парите на един преследван от властите олигарх – регистрирал я, без аз да знам. И наел офис в чужбина – в една европейска столица, където наемите са по 10 хиляди евро на квадратен метър. И тази фондация финансира телевизионно предаване тук, в България, както и активисти от протестърска партия. И този човек е използвал бранда „Биволъ“, моето име и моя авторитет, за да постигне такива уговорки за кариерата си.

Такива хора компрометират и разследващата журналистика по принцип. При тях разследването става с имейли от олигарха, който ги храни. Неотдавна прочетох един такъв мейл: „Ей, Танасе, вчера ти пратих информация. Кога ще я публикуваш, защото има други работи да ти пращам. Недей се бави“.

Друга заплата нямам, освен тази, която ми дава жена ми

Откакто Ирена Кръстева ме изгони от „Монитор“ и „Телеграф“, аз работя в пиарската фирма на жена ми, нямам друго работно място. И друга заплата нямам, освен тази, която тя ми дава – 1500 лева на месец. Ние едвам съществуваме.

Аз от списването на Бивола пари не получавам. И заплати не давам. Само осигуровките плащам. Финансирам се от дарения, но те са дребни – по няколко евро. Едва стигат да покрием служебните разходи – за сървъра и други. Реклами не приемам, защото те създават зависимости. Много хора смятат, че се издържам от Биволъ. Но не е така. Биволъ е кауза, а не предприятие и аз си плащам, за да го издавам. Плащам си с нерви и с финансови средства.

Правени са невероятни опити да ме купят, не крия. Става дума за огромни пари. От една банка. И от двама олигарси. Но аз съм отказвал – без да се замисля даже. След няколко опита те скъсяват дистанцията и вземат мои служители, които са алчни.

Защо отказвам? Защото влезеш ли веднъж при тях, излизане няма. Предпочитам да съм независим и да съм курназ. Имам много врагове – и олигарси, и корумпирани политици, и криминални типове, и ченгета. Сам съм избрал за себе си най-трудния път. Заобиколен съм от предатели и подлеци, два пъти са се опитвали да ме убият… Но аз следвам съвестта си – това е моят избор.

Черно на бяло

Досието „Буда“

БОЙКО БОРИСОВ. Той е най-одумваният в България пожарникар, отбил се за малко в подземния свят, за да бъде катапултиран оттам до върха на изпълнителната власт в държавата. На 9 декември 1996 година този същият Бойко Борисов е вписан в оперативния отчет на ЦСБОП – Централната служба за борба с организираната престъпност. Вписан е с мотив, че контактува с „оперативно интересни лица“ и има качества да стане секретен сътрудник.

Какво означава това на жаргона на спецслужбите? Означава, че Борисов е дал съгласие да бъде таен агент – информатор, че му е заведено „картонче“ и че в архивите се пазят негови донесения за хора, от които спецченгетата се интересуват.

Сайтът Биволъ гръмва на 3 февруари 2013 година с тази информация – абсолютно неизвестна дотогава. Взема я от копиe на автентичен документ в Балканлийкс – платформа за анонимно получаване на документи по методите на Уикилийкс.

В това време Борисов е министър-председател на България. По улиците се вихрят протести срещу неговото управление, един от тях е окървавен и той ще подаде оставка в скоро време.

Биволъ проследява кариерата на полицейския оперативен работник, който е вербувал Борисов – Младен Георгиев. Тръгва и по следите на неговия началник – Спас Спасов, който го е регистрирал като агент на секретната служба.

Така открива, че веднага след обрата на Десети ноември Младен Георгиев – от кадрови офицер в комунистическата Държавна сигурност става шеф в охранителната фирма ИПОН, чийто собственик е Борисов. А пък в първите години на българския преход към демокрация е назначен в дружество на Алексей Петров – бивш командос и каратист, полицейски офицер под прикритие и другар на Борисов от младини. Следвайки този път, вербовчикът на Борисов обяснимо стига и до висока позиция в ДАНС – Държавната агенция за национална сигурност.

Защо заслужава внимание присъствието на някого в оперативния отчет за секретни сътрудници?

Научаваме това, защото има журналисти като Асен и медии като Биволъ.

Това нещо, наречено „оперативен отчет“, е създадено по съветски модел и работи като „звънчева система“. Тя звъни при всеки сигнал за издънка на всеки секретен сътрудник и при всеки знак за интерес, проявен към него от други служби. Така полицейските офицери са в течение на немирствата на своите ценни тайни агенти и разпъват чадър над тях всеки път, когато те биват уличени в престъпление. Според Биволъ и Борисов се ползва от това чадъросване – без съмнение – още повече че вербовчикът му след време става негов подчинен. А защо агентурното дело на Бойко Борисов е наречено „Буда“?

И това разбираме от Биволъ, който – по думите на Асен – не забравя, а помни години наред.

През 1993 година Бойко Борисов и Алексей Петров правят обща фирма и я кръщават „Будоинвест“. Името е интересно. Японците са наложили budo като термин от каратето, в което Бойко и Алексей са състезатели. „Будоинвест“ ще рече „инвестиция в пътя на духа“. Вероятно оттук офицерът от ЦСБОП е взел кодовото име на делото „Буда“.

От друга страна, година и половина преди да бъде вербуван бъдещият премиер, антимафиоти от ЦСБОП удрят фабрика за незаконно производство на цигари в Крайморие. Тя принадлежи на фирма „Тео Интернационал“, а в нея Борисов притежава акции. Заедно с него акционери са и интимната му приятелка Цветелина Бориславова, и Румен Николов – Пашата, и Емил Райков – Агент Кънчев, и други „оперативно интересни“ момчета и момичета – все отрочета или телохранители на комунистическата номенклатура. По-късно техният състав се променя, както и обвиненията срещу тях – от контрабанда до милионни дългове към Първа частна банка.

„Тео“ на старогръцки означава „божество“.

Биволъ твърди, че разследването срещу „божествените“ обвиняеми за фалшивите цигари е смачкано от Георги Пенев, тогавашният шеф на полицията в Бургас. Това твърдение никога от никого не е опровергано. Още повече, че като главен секретар в МВР Борисов очевидно се отблагодарява на Пенев. Пенсионира го с почести и го прави директор на бургаския клон на ИПОН.

Тъй или инак, историята с участието на Бойко Борисов в крайморската контрабанда потъва в забрава. Но изглежда все пак, че именно в нея спецченгетата са набелязали „обекта“ Борисов и са го привлекли да им сътрудничи. За отбелязване е, че Бойко прави главозамайваща кариера не кога да е, а след като става агент Буда и е взет на повод от всемогъщото бивше Шесто.

Тази схема, по която разработваният за престъпление се издига благодарение на разработващия го офицер и след това става негов работодател, е типична за българския преход към демокрация.

Има и още едно обстоятелство, което заслужава размисъл – че преди да изгрее звездата на Бойко Борисов в Министерския съвет, бившият „шестак“ Спасов, който подписва агентурната му регистрация, работи в средния ешелон на ЦСБОП. В края на 1997 година той е уволнен от тогавашния директор на службата Кирил Радев. Не е пенсиониран – забележете – той е 48-годишен тогава. Посочена му е вратата след скандал – за теч на информация от ЦСБОП към силовите групировки и саботаж на борбата с тях. Вербовката на активисти от криминалитета е обичайна практика на службите във времето, което наричаме преход. Като сътрудници в преименуваните Живкови служби са регистрирани именити контрабандисти на акцизни стоки и наркотици – Косьо Самоковеца, Поли Пантев, Христофорос Аманатидис – Таки, Братя Галеви и много други знайни и незнайни, още живи и вече мъртви криминални деятели.

С публикуването на досието „Буда“ Асен Йорданов поставя на дневен ред непренебрежимия въпрос: Кой на кого помага в демократизиращата се България? Организираната престъпност ли помага на държавната власт, или обратното?

Мутрите отвръщат да удара

НА 11 ДЕКЕМВРИ 2007 ГОДИНА вестник „Труд“ съобщава: „Пребиха журналист, описал партийните апетити за Странджа“. Информацията е кратка.

Четирима маскирани мъже, въоръжени с ножове, тояги и полицейски палки, са нападнали по тъмно Асен Йорданов, кореспондента на вестниците „Монитор“ и „Политика“ в Бургас. Той оказал съпротива, но в неравната борба с нападателите отнесъл силни удари по главата и тялото. Инцидентът станал в седем и половина вечерта в делничен ден насред града, на кръстовище между улиците „Рилска“ и „Асен Златаров“. Битият бил откаран в болница, а пристигналите на местопрестъплението полицаи намерили нож, който престъпниците изпуснали, преди да избягат.

Полицейските говорители не коментират причините за насилието. Но повечето медии го свързват с една дописка под заглавие „Кръстоносният поход срещу Странджа“.

Тази дописка, която се откроява в печата и предизвиква обяснения и тълкувания, е подписана от двама автори – Асен Йорданов и Мария Николаева. В нея са описани мераците на определени функционери от БСП и ДПС да „усвоят“ природния парк „Странджа“ – единствената територия на Южното Черноморие, непревзета още от грозния железобетон.

Малко след публикуването ѝ трима яки момци от тия, на които им приляга прозвището „мутри“, посещават Мария Николаева в редакцията на „Политика“. Заобикалят бюрото ѝ и без увъртане я предупреждават, че ако продължава да пише „такива работи“, ще я залеят с киселина.

Следва побоят на Асен. Според Мария той е част от мръсната поръчка, която изпълняват същите тия типове.

Жестоко пребит, едва оживял, Асен Йорданов отговаря на въпросите на репортерка от „Новинар“.

Какво се случи? – пита го тя.

В понеделник вечерта се прибирах у дома. На 20 метра от входа някакъв маскиран тип ми препречи пътя на тротоара. Опитах се да го заобиколя. Той замахна към лицето ми.

Видях, че държи нож. Инстинктивно се опитах да избегна удара. Хванах ножа и го избих от ръката му. Тогава видях другите трима. Бяха с черни маски на лицата. Нахвърлиха ми се едновременно, усетих удари по главата и тялото… Мисля, че бяха с палки. Или с тояги.

Какви са твоите предположения, Асене, защо те нападат?

И кои са нападателите?

Нападат ме заради работата ми. Сега работя по няколко теми, които засягат сериозни интереси – и политически, и икономически, в сенчестия бизнес… – Докато говори, Асен се мръщи от болки, но прави опит да се пошегува: – А кои са нападателите, нямаше как да ги питам, избягаха, преди да ги помоля да ми се представят с трите си имена.

Страхуваш ли се сега? – пита колежката му. Тъп въпрос, но той няма как да не се мерне в главата ѝ.

За себе си не – отговаря Асен, – но се страхувам за семейството си.

Корупционният поход срещу Странджа

КРАСИВОТО И РОМАНТИЧНОТО някога Южно Черноморие е занемарено, изоставено и грозно, пишат Асен Йорданов и Мария Николаева във вестник „Политика“ на 8 февруари 2007 година.

На самия плаж край Царево се издигат еднообразни хотели – близнаци на комплексите в Слънчев бряг и Златни пясъци. Направо върху дюните край някогашния къмпинг „Нестинарка“ стърчат бетонни възли, които гълтат от морския пясък. Бръмчи строителна техника. До изградените вече хотели се издигат нови и нови, които по нищо не се различават от предишните. Някои са незаконни, други узаконени. С тях природата е унищожена тотално.

Доскоро природният парк „Странджа“ беше единствената зона наоколо, останала свободна от икономически интереси, железобетон и кофраж, коментират авторите.

Да, но на 23 ноември 2006 година кметът на община Царево изпраща до Министерството на околната среда и Върховния административен съд важна „жалба“ – жали се от това, че границите на парка „Странджа“ са неясни. И като се жали, настоява да се обяви за нищожна министерската заповед от началото на 1995-а, с която паркът е обявен за защитен природен обект. Защото тази заповед, видите ли, спъвала една негова прекрасна идея – чуйте я: „около всяко селище в общината да се определят територии, подлежащи на продажба и застрояване с туристически цели“.

По-нататък идеята на общинския кмет добива по-конкретни измерения: шест хиляди хектара земеделски земи в общината му да отпаднат от защитения парк.

Шест хиляди?

Ще попитате – как ги е изчислил?

В интервюта пред приятелски настроени към него журналисти кметското величество се позовава на „желанието на местни хора и граждани“ .

В кореспонденцията на Асен и Мария се сочи обаче, че „местните хора“ се оказват все „свои“.

Съавторите цитират одит на Агенцията за финансов контрол, в който пише, че от 120 сделки с общинска собственост предприемчивият кмет е ощетил поверената му община с близо 400 хиляди лева, а от тях са се облажили – кои мислите? – неколцина първенци на управляващите партии, техни близки и роднини.

Съгласно с кметска докладна записка в края на 2006 година е учредено право на строеж край брега на морето, откъдето се открива божествена гледка. От това право – според кме- та – се възползват 63 „крайно нуждаещи се“, сиреч бездомни семейства.

И тук следва най-интересното в публикацията на Мария и Асен.

Повечето от „крайно нуждаещите се“, сдобили се с разкошни къщи на плажа, се оказват не бездомници и социално слаби, а заслужили по корупционна линия общински чиновници, столични магистрати и партийни аркадаши.

Как Биволъ изора корупционната държава

НА ДЕСЕТАТА ГОДИНА от своето раждане Биволъ е вече една от най-влиятелните медии в България и може би най-цитираната зад граница.

Случайно ли е това?

Няма нищо случайно. Здраво оре Биволъ в неразораната целина на корупцията през юбилейната си 2020-а.

ОЩЕ в първия ден на годината МВР, прокуратурата и ДАНС организират пресконференция, за да се похвалят с акция в Плевен, засякла 9000 тона боклук, складиран неправилно на площадка на фирмата „Феникс Плевен“.

В редакцията на Биволъ някак си не приемат прокурорското самохвалство на юнашко доверие. Те го вземат за сведение и правят проверка. Резултатите от нея дават началото на поредица разкрития под ударната рубрика „Боклукгейт“. Първото заглавие гласи: „Разследвани за връзки с Камората и Ндрангетата доставиха 9000 тона боклук за България“.

Темата привлича вниманието на италианската телевизия Rai 2 и тя прави собствен репортаж от Бобовдол, в който се казва: „Факт е, че Камората и Ндрангетата са залели с боклуци България“.

КРИМИНАЛНАТА ДРАМА на олигарха Васил Божков – Черепа, който за броени дни се превръща от близък приятел на финансовия министър в беглец от властта, също намира място в Биволъ с поредица от статии. В увода на първата се обобщава:

„Хазартните фирми на Черепа подават нечетливи годишни отчети, а Агенцията по вписванията ги одобрява в нарушение на закона“.

ПЪРВОТО действие на криминалната драма с вилата на една манекенка в Испания, от която – според мълвата – премиерът Бойко Борисов има дъщеря, се играе пак на платформата на Биволъ. На запис се чуват репликите на две съдийки – Владимира Янева и Румяна Ченалова – от тях за пръв път става ясно, че парите, имотите и любовта вървят ръка за ръка в задкулисието на властта.

Биволъ рие и в кръга на предприемачите, които осигуряват разкошния живот на одумваната манекенка в чуждата държава.

Кореспондентката му в Кърджали пита министър-председателя, който се отбива там:

Господин Борисов, имате ли дете от „Мис Бикини“ Борислава Йовчева, или нямате?

Въпросът остава висящ.

А репортерите на Биволъ имат и друга работа.

ЗАЕДНО с венецуелски разследващи журналисти, които са избягали от режима в своята родина, Асен и неговите хора установяват, че 158 милиона долара, свързани с оспорвания президент Николас Мадуро, отлежават в българска банка. Мащабите на „Венецуелската перачница“, както я наричат, се уточняват в официално разследване там, образувано по повод на статия в Биволъ.

АСЕН и хората му не търпят нехайството на българските власти в борбата с коронавируса. След разследване с методите на журналистиката те съобщават саркастично: „Борим Covid 19 с фурми от Абу Даби“.

И питат: „Отровни ли са дезинфектантите, дошли с фурми от Обединените арабски емирства?“.

Оказва се, че в битката със смъртоносния грип, която Биволъ ревниво следи, се отваря не една вратичка за корупцията. Репортерските проверки показват, че „България купува с европари бутафорни маски от Китай“, и как така, „докато МВР следи карантинираните, болничните шефове пазаруват без обществени поръчки“.

МИНИСТЪРКАТА на земеделието Десислава Танева лъсва персонално в две безобразия, изровени от Биволъ през юни 2020 година.

Първо става ясно, че „свекърът и зълвата на Танева са усвоили един милион агросубсидии за две години“. А след два дни се чува, че тя призовава фермерите да не подават сигнали за корупция.

„Да излъжем Европа, за да не ни спре парите“, съветва земеделската министърка на събрание с браншовици. Думите ѝ прозвучават на запис пред широка публика – благодарение на Биволъ.

БАЦЕ НАНКА. Тази фраза по едно време разтърсва, вбесява и разсмива българите и в отечеството, и по света. Тя маркира сардонически една снимка на премиера Борисов – как спи полугол до нощно шкафче с пистолет, пачки в евро и кюлчета злато. Биволъ я тиражира след като проверява автентични ли са кадрите от премиерската спалня. Констатацията на експертите гласи, че те са правени през 2017-а и 2019 година без фотошоп и монтаж. Коригирани са само датите.

„ЖЕНАТА до главния прокурор Гешев е свързана с организираната престъпност и олигарха Ковачки“, алармира Биволъ. След което Асен и жена му стоически изтърпяват ударите на прокурорските бухалки.

КАТО участници в международен консорциум на разследващи журналисти Асен Йорданов и сътрудниците му дават своя принос за осветляването на досиетата #FinCen.

Под заглавието „Глобални банки обслужват олигарси, терористи и наркодилъри“ се сочат безчестни оръжейни сделки, свързани с български финансови институции и субекти. Те всички са считани за „съмнителни“ от американските служби за сигурност.

В досиетата „цъфва“ и милиардерката Ружа – българска измамничка от международен калибър. Наричат я и Кралицата на криптовалутата.

ТУК могат да се добавят още знакови разследвания на Биволъ и неговия екип, които осезаемо променят политическия климат в България – и доказват при това, че със сериозната журналистика не бива шега.

Запомнящите се разследвания са най-различни, но има нещо общо между тях – направени са с дарения от читатели. Този начин на финансиране осигурява на Асен и неговите хора независимост. А без независимост няма как да се практикува занаятът по предназначението му – като коректив на властта.

„Боклукгейт“

ПРЕЗ ЛЯТОТО на 2018 година италианската държава анулира нотификация за доставка на 9000 тона балиран боклук през Констанца. Каргото трябва да стигне до Свищов по Дунава и оттам до Плевен. Издадена е нова нотификация, като същият боклук е превозен с кораб до Варна в края на 2018-а. Българските власти го „откриват“ в Плевен цяла година след това.

Както Биволъ съобщава, отпадъците идват от Неапол и в доставката им участват две фирми, свързвани с калабрийската Ндрангета и неаполитанската Камора.

Българската фирма получател на боклука претендира да има технология, с която го преработва в плочи за паркинг и други строителни изделия. Прокуратурата и МВР обаче се съмняват, че рециклирането работи, и обвиняват фирмаджиите в незаконно складиране на отпадъци.

Думите са едно, а очевидното – друго.

Над 9000 тона боклук са разхвърляни на площадка на плевенската фирма „Феникс“ така, както не трябва – в драстично противоречие с правилата за съхранение на отпадъци. Това е очевиден факт – той е съобщен от прокуратурата на 1 януари 2020 година, като подсеща за друг, по-значителен. А именно – че малко по-рано в Италия е спрян влак с 800 тона боклук за България. И е спрян неслучайно, а в пряка връзка с тамошно разследване за боклукчарския бизнес на калабрийската мафия.

Дали нашите прокурори са попитали италианските кой е българският получател на миризливата пратка?

И да са попитали, не казват.

Репортер на Биволъ се свързва лично по телефона с карабинера Масимилиано Корсано, шеф на службата за екологични престъпления в Милано.

Корсано е директен – българските власти не са изпращали запитвания за задържания влак, а пък италианските власти и без това не възнамеряват да им дават информация, която пазят в тайна от мафията.

Впрочем, връзката между боклука в Плевен и италианските мафиоти се намира по ключови думи в интернет – стига само да я потърси човек. Всички фирми, ангажирани с превоза на смърдящите отпадъци, са посочени в публичното уведомление, което е пратено от италианците до българското Министерство на околната среда.

Балите със смет, стигнали до Плевен, идват от Неапол, регион Кампания – съобщава Биволъ, който се е снабдил с показателни документи от журналисти в разследващия консорциум OCCRP.

Става дума за несортирана смет, складирана след голямата криза с боклука в Неапол.

НЕАПОЛСКАТА боклукчийска криза! – тя е бедствие, което трае цели 15 години. До него се стига, защото Камората –неаполитанската мафия, контролира безогледно бизнеса с отпадъци – не ги рециклира, а ги изгаря в нерегламентирани сметища между градовете Асера, Нора и Марилиано. Наричат тази територия Триъгълника на смъртта, понеже точно там е регистриран бум на неизлечими ракови заболявания вследствие на замърсяването.

В борбата с екологичната криза италианците събират боклука в „екобали“ и ги трупат в огромно оградено място – 4 квадратни километра, близо до едно малко селце – Villa Literno.

Нарекохме това място „осмото чудо на света“ – разказва екоактивистката Пина Елмо. – Безброй бали, в които има какви ли не боклуци!

За изгарянето им е построен огромен инсинератор в градчето Асера – той изгаря над 600 000 тона боклук годишно. Открит е тържествено от Силвио Берлускони през 2009 година, но оттогава „гълта“ все нови и нови отпадъци. А старите „исторически екобали“? Те продължават да отлежават и да тровят въздуха и земята.

Местните власти се чудят как да се отърват от тях. Правят търг през 2016 година за фирми, които да изнесат 200 000 тона от площадка до Villa Literno. Печели го консорциум, който трябва да получи 30 милиона евро, за да се справи с тях по законен безопасен начин.

И тук сега – обърнете внимание!

Част от болестотворната смет е пратена за унищожение в Португалия, друга – в Австрия, а трета – в България!

Биволъ научава това от италианската парламентарна комисия, а ние го научаваме от Биволъ.

Според екоактивистите зловредната смет за България не е много – около 7000 тона. Но дали е така? И какво се случва с нея по места? Това засега само Бог знае – и то, ако е успял да разкрие мръсните тайни, които нашата администрация строго пази срещу съответно заплащане… Във всеки случай Биволъ продължава да рови в тях.

Хазартните фирми на олигарха беглец

НАЦИОНАЛНАТА ЛОТАРИЯ и Еврофутбол подават в Държавната комисия по хазарта нечетливи годишни отчети, от които никой не може да добие представа какви са приходите, разходите и печалбите.

От платформата Биволъ вдигат аларма – въпросните неясни отчети бодат очите във видимия за всички Търговски регистър.

И Националната лотария, и Еврофутбол са свързани с Васил Божков по прякор Черепа – свръхбогатият бизнесмен, който ще се прочуе по-късно и като беглец от правосъдието, и като враг на властта, с която по-рано си другарува.

Факсимилетата в сайта Биволъ показват нагледно, че Държавната комисия по хазарта години наред не прави това, което законът я задължава – да връща документите, подадени от счетоводството на Божков в неприличен вид и да изисква други, в които цифрите са четливи.

Биволъ напомня на читателите си, че през 2009 година Джон Ордуей – временен посланик на САЩ в България, изпраща от София до Вашингтон секретен доклад, в който пише в прав текст: „Най-печално известният гангстер на България е Васил Крумов Божков с прякор Черепа“.

Следва резюме: „Божков основава първата си компания през 1990 година, преди да създаде „Нове холдинг“, който включва над 30 компании и филиали. Богатството му се изчислява на 1,5 милиарда щатски долара. Той е един от най-богатите хора в България и почти успя да влезе в списъка на 50-те най-богати източноевропейци за 2008-а.

Постепенно Божков напуска бизнеса с организираната престъпност и притежава легално казина, хотели и медии. Но както се твърди, все още е активен и в прането на пари, и в приватизационните измами, и в заплахите, и в изнудването, и в рекета, и в незаконната търговия с антики“.

Публикацията на Биволъ за нечетливите годишни отчети на Божков е от януари 2020 година.

В същия месец българската прокуратура обявява, че той е ръководил организирана престъпна група, която от 2014-а се е занимавала точно с това, което споменава американският посланик. Скоро обвиненията срещу доскорошния дост на правителството нарастват до 19 – за финансови афери, за престъпления против републиката и поръчителства на 4 убийства. Финалното обвинение – в опит за държавен преврат – е свързано с масовите протести на българите срещу властта.

То бележи окончателен край на достлука между Божков и премиера Борисов.

Следва показно разнебитване на бизнесмена, на бизнеса му, на имотите му, на семейството, на съдружниците, на адвокатите и на безценната му колекция от културно-исторически ценности. Отговорникът за колекцията – бивш спецполицай умира скоропостижно от инфаркт.

Черепа – коленичилите доскоро пред него, вече го наричат само така – се изнася в Дубай. Оттам прави гръмотевични самопризнания. Давал бил огромни рушвети на премиера Борисов – не лично, а през говорителката му и през финансовия министър. Плащал бил на управляващите данък „Спокойствие“ – и така, пред очите им, си бил спестил стотици милиони данъци, ощетявайки държавната хазна.

Очаквано, изпадналият в немилост милиардер активно подкрепя избухналите през лятото на 2020 година протести, с които режимът на Борисов е свален.

А година по-късно – очаквано или неочаквано – прокурорската примка около врата му се оказва охлабена. Всичките му близки, роднини, съдружници и довереници са пуснати от ареста. Вдигнати са възбраните, които антикорупционната комисия налага върху 14 негови големи сгради. Интерпол така и не публикува на сайта си червената бюлетина, с която Черепа би трябвало да се издирва.

А издирва ли се, или не се издирва? – това е въпрос, на който няма убедителен отговор до отпечатването на тази книга.

Има и още един въпрос, който е още по-значителен.

Защо олигархът, разприказвал се за корупцията, цели две години не е разпитан от държавните обвинители?

Той не е разпитан до момента, в който полицията арестува демонстративно вече бившия премиер Бойко Борисов, говорителката му и финансовия му министър. Ето защо те престояват само една нощ зад решетките. А на излизане са посрещнати с прегръдки от авери и целувки от фенки, ронещи сълзи от умиление.

Бойkо, СИK, бутик и къща в Барселона

КЪЩА ЗА МИЛИОН И ПОЛОВИНА евро в испанския град Барселона купил премиерът Бойко Борисов на една от своите любовници, към която имал „положително отношение“.

Тази новина не е от рубриката „Светска суматоха“. Тя е от новините, които се пускат под надслова „Разкритие“, тъй като някой би искал да си останат скрити.

Разкритието е от запис в поредицата „Яневагейт“, която Биволъ помества през 2016 година. То е направено с гласа на съдийката Владимира Янева, която води приятелски разговор с една друга съдийка и с един адвокат. В този момент тя е клиент на прокуратурата – преследват я за злоупотреба с подслушване и следене. Откъде-накъде ѝ кацва на езика пикантната тема? За това си има обяснение.

Янева, която е и красива млада жена, а не само председателка на най-влиятелния съд в България – Софийски градски, е получила чрез посредник двусмислено предложение – да отиде на разходка с колоритния министър-председател.

Според нейните събеседници предложението следва да бъде прието. Защото кой, ако не Бойко Борисов, би могъл да я извади от затрудненото положение.

Янева обаче е на друго мнение. Тя се опасява, че ако „преспи с него“, може и да изпадне в неловката ситуация „ни напред, ни назад“… Или другояче казано: да бъде употребена като сексуална играчка и въпреки това да бъде „опраскана“ съгласно дадената от него заповед.

Факт е, че той към определени жени има положително отношение – разсъждава Янева, като се колебае.

Сигурно… – откликва адвокат Момчил Мондешки, неин близък приятел.

Така, ся, има една, на която ѝ купи къща в Барселона за милион и половина евро! Има една друга, тя ходи цялата в „Шервино“, която беше жена на един негов много близък приятел от Котараците. Как се казваше, не мога да се сетя сега… Както и да е, тя му беше „протокол“ – продължава съдийката.

Ъ-хъ – потвърждава адвокатът като знак, че разбира недоизказаното. Разбира, че двете дами, които споменава Янева, не са от обичайните за Борисов женски трофеи, а са от удостоените с „положителното му отношение“ . Разбира също така, че „Шервино“ – тава са тоалети на дизайнера Ермано Шервино – Краля на спортната мода, който има бутици в Милано и други модни столици. И че дамата, която „ходи в „Шервино“, е дарена с важен пост.

Ииии… макар че тоя му беше много близък приятел, той се залюби с жена му… Не знам после какво стана, още ли са заедно, разделиха ли се, нямам представа… Но към нея определено имаше отношение, не му беше като за едното чукане – уточнява Янева.

Имената на залюбените дами в раздумката не се съобщават. Но Биволъ научава коя е тази, която е назначена за главен специалист в дирекцията „Правителствен протокол“ на 2 ноември 2009 година.

СЕКСУАЛНИЯТ живот на държавните мъже би трябвало да е обект на повърхностно любопитство, а не на задълбочен обществен интерес. Обратното става, когато е свързан с търговия с влияние, злоупотреба с власт и недопустимо смесване на личното и политическото пространство, коментира Биволъ. И уточнява – за който не е разбрал: „Кариерното израстване и получаването на облаги от властимащите срещу секс са тежко осъдителна в нормалните държави форма на корупция“.

Официално премиерът Бойко Борисов не притежава милион и половина евро, с които да купи на любимата си в чужбина разкошно жилище и луксозен бутик. Такава сума не фигурира в нито една от задължителните имуществени декларации, които той е подал, откакто е политик.

КОЯ Е дамата, ощастливена с дом за милиони в Барселона? Името ѝ се появява за пръв път във вестник „Марица“ през ноември 2013 година – споменато е под заглавие „Семейни войни – Бойко излиза срещу шурея си“.

От дописката се разбира, че манекенката Борислава Йовчева има сантиментална връзка с премиера Бойко Борисов, който е показан на снимка с брат ѝ на футболен мач. Пояснява се, че братът Станко Йовчев е професионален футболист, играл е в „Локомотив Пловдив“ и в гръцки отбор от трета дивизия. Информацията изглежда достоверна – още повече че през юни 2012 година самият Борисов се изповядва пред списание LОVЕ stylе с думите: „Имa eднa гocпoжицa, кoятo ми e пo-близкa, милaтa. Акo я oбявя, щe я рaзкocтят. Но кoгaтo приключa c държaвнaтa рaбoтa, щe ce oжeня и щe cи я прибeрa“. Може и да е случайно, но е факт, че година след тази негова изповед госпожица Йовчева внезапно забогатява – заминава за Барселона и там се нанася, по думите на нейни познати, в къща палат в престижно предградие.

Във вездесъщия интернет се появява видеофилм за имота – да, той наистина изглежда царствен в очите на всеки българин със среден жизнен стандарт.

Купен е от някой си Александър Чаушев, съобщава Биволъ. А кой е този Чаушев?

В печата се споменава, че е доверено лице на шефа на „Лукойл – България“ Валентин Златев, който държи по това време 220 бензиностанции. Но не толкова бензиностанциите го правят популярен, колкото слухът, че понякога играе с премиера на карти.

Покоите на Борислава в Барселона са апортирани като капитал във фирмата Numin Invest S.L., в която тя държи скромните 3000 евро, а останалите 2 900 000 – толкова, на колкото е оценен имотът – са дял на въпросния Чаушев и съпругата му. Куриозно е, че при това те никога не са пребивавали там, а още по-малко са упражнявали права на управители.

През 2014 година необяснимо богатство застига и бащата на Борислава – бай Георги. Той е водопроводчик в обикновения си живот, но в необикновените си приключения придобива внезапно фирма на име Ema BGS S.L., в която апортира 1 милион евро собствен капитал. Още 753 000 евро идват в нея от кипърската офшорка Palms Enterprises (Overseas), представлявана от някоя си госпожа Силвия Николова, за операциите в Испания. Госпожа Николова е и един от двамата администратори на Ema BGS S.L., като другият е бай Георги. А в България представител на офшорката е съпругът на госпожата – Йордан Христов.

Йордан Христов – ама че име! Йордан-Христовци по българските земи – колкото искаш! Какъв е този – иди, че разбери…

Повечето разследващи журналисти биха спрели издирването си дотук. Но не и тези от Биволъ. Те откриват, че има един Йордан Христо, чийто бизнес в България е свързан с бизнеса на Иван Саздов. А за Иван Саздов се знае, че е шеф на тенис клуба в родния град на Борисов – в Банкя.

Близостта на Саздов с Борисов не е конспиративна – премиерът обича да се саморекламира като запален тенисист.

Друг въпрос е, че едно е тенисът, а друго е бизнесът.

Схема, нарисувана в платформата Биволъ, нагледно показва бизнес връзката около Банкя: Саздов – Борисов – Радослав Иванов.

Иван Саздов е спортист, бизнесмен и активист на ГЕРБ – Граждани за европейско развитие на България – партията, която Бойко Борисов основава с подкрепата на немска фондация. Той е съдружник с Радослав Иванов, чието име се помни трудно, за разлика от прякора – Братовчеда Ради. Да, това е Братовчеда, на когото Бойко, влизайки в политиката, поверява управлението на охранителната си фирма ИПОН.

НЕВЕДОМИ са пътищата на световната слава. Тя сполетява неизвестните почти никому Силвия Николова и Йордан Христов в деня, в който каталунският вестник El Periodico ги посочва като „оперативно интересни“ на местната полиция. То е във връзка с „появилата се от небитието фирма Ema BGS S.L., в която са инвестирани 2,3 милиона евро. Фирмата привлича вниманието на испанската преса, когато известната италианска марка Ermanno Scervino дава именно на нея франчайз за своя бутиков магазин в Барселона – един магазин, който никак не е по джоба на европейци с нормални трудови доходи. Управлява го бившата манекенка Борислава Йовчева, твърдят испански разследващи журналисти пред El Periodico. Те проверяват сигнал за пране на пари, подаден от България – от българското гражданско движение БОЕЦ. Проверката им стига до българския премиер Борисов. Неговата връзка с манекенката Борислава е загатната с обещанието, че полицията ще я разнищи докрай.

Бившата манекенка има 8-годишно момиченце на име Ева Бориславова Йовчева. Пред училището, на което ходи, майка му се явява като единствен родител и настойник.

ШУМЪТ около публикацията в El Periodico настига Борисов в Брюксел. Пред репортерите там той отрича да има нещо общо с вилата в Барселона. Но пропуска покрай ушите си въпроса познава ли манекенка на име Борислава Йовчева. Дали е баща на детето ѝ, не го питат – и без друго малкото момиченце не би могло да има отношение към евентуалното пране на пари. Скандалът с любовното гнездо на Борисов не затихва с години. Красивата млада жена и дъщеричката ѝ се изнасят тихомълком от прекрасната си каталунска обител, която е окупирана от ченгета и журналисти. Луксозният бутик на Ermanno Scervino е затворен, камери запечатват изнасянето на стоката.

Биволъ, който не спира да тъпче около тези събития, съобщава, че бутикът, както и целият бизнес на фирмата Ema BGS S.L. е поет от жената на Илиян Пенев – Мацола.

А що за човек е Мацола? Той е русенец, един от героите на прехода, както се казва. Прякорът му е познат от криминалните рубрики на българската преса. Малко известно е съдружието му с Йордан Христов, което датира от годините на гангстерската война. Но пък добре се знае, че Мацола, заедно с други двама-трима юнаци представлява мутренската групировка СИК в крайдунавския град.

Какво е СИК? Не е ли застрахователна компания, за каквато е регистрирана? Не е ли абревиатурата ѝ SIC – Security Insurance Company – гаранция за коректност и законопослушание?

Не е.

Дейността на СИК, наричана и Интергруп, е обобщена от американския посланик Джеймс Пардю в секретна грама до Вашингтон. Грамата е озаглавена „Българската организирана престъпност“ и е публикувана за пръв път от Биволъ. В нея пише:

„Незаконните действия на Интергруп включват наркотици, финансови измами, автокражби, трафик на крадени автомобили, контрабанда, изнудване, рекет и проституция“.

В края на 2005 година софийската централа на СИК празнува годишнина със светско парти. Младият собственик на охранителната фирма ИПОН Бойко Борисов асистира на медиите, дошли да отразят събитието, съобщава вестник „Капитал“. На две от публикуваните снимки той е застанал до трима от босовете на СИК – Големия Маргин, Венцислав Стефанов и Румен Николов – Пашата.

В кръга около Биволъ не забравят такива неща. Те припомнят, че сикаджиите в Русе се групират в местната фирма „Интергруп Норд“, а тя е създадена на 15 април 1996 година именно от Илиян Пенев – Мацола с помощта на двама негови авери. Единият от тях е Валентин Гецов, по-известен като Вальо Бореца – той е сребърен медалист от летните олимпийски игри в Барселона, където се състезава в категория до 68 килограма.

Според Биволъ Вальо Бореца е „топлата връзка“ на Мацола с друг от именитите босове на СИК – Младен Михалев, по прякор Маджо.

Мацола контролира и хазартната фирма „Барса – Стоичков“, която държи бинго зала. Самия легендарен български футболист Христо Стоичков го няма в документите на фирмата, която е създадена през последното бурно десетилетие на ХХ век. Оттогава е и общият бизнес на Мацола с Йордан Христов във фабриката за спортно облекло „Спорт Стар“.

Сикаджиите държат и бизнеса с горива в Русе – и неведнъж са уличавани в контрабанда и в рекет на предприемачи. Криминалната хроника изобилства от подвизите на „биячите на Мацола“, както кримирепортерите ги наричат – но тарторът им все избягва меча на Темида. Обяснението за това Биволъ намира в една антимафиотска разработка с кодово име „Котките“.

ЗА РАЗРАБОТКАТА „Котките“ съобщава вестник „Капитал“. Незабравими са записаните в нея другарски разговори на Мацола с апелативния прокурор Николай Ганчев. Те се отнасят до текущи наказателни и граждански дела.

Мацола пита Ганчев, с когото са другари по маса, дали „онова“ е скъпа работа.

Оферирай! – отвръща Ганчев.

Думата става нарицателна за корупцията в съдебната власт. Заради нея прокурорът е уволнен, но после върнат на работа… по решение на съда.

В началото на милениума Мацола пати много от съгражданина си Ваньо Танов, който е шеф на русенската, а после и на Националната служба за борба с организираната престъпност. За Танов няма съмнение, че главно Мацола движи сенчестите дела на СИК в региона, и заявява това в многобройни интервюта по темата – в „Труд“, в „Параграф 22“ и в други медии.

Освен интервюта Танов дава заповеди за внезапни обиски и проверки във фирмите на сикаджията. За да избегне зачестилите гостувания на командоси с качулки, Мацола мести бизнеса си в Барселона.

Там е представител на ресторантите Happy – първия от тях отваря в Каталуния през 2004 година.

Оттогава престава да бъде Мацола и става Сеньор Пенев. Три години по-късно бизнесът му се разраства с нов обект – ресторант „Баркено“ в центъра на Барселона.

С течение на времето Сеньор Пенев не спира да инвестира в тамошни дневни и нощни заведения – и то със завиден успех. Удаде ли му се случай, афишира близостта си с Христо Стоичков – българската футболна звезда, блестяла неведнъж и на испанските игрища и сдобила се с тамошни фенове.

Но какво общо имат чудните приключения на Мацола с българския премиер?

И на този отговор идва ред.

Намираме го в Биволъ – както винаги придружен с достатъчно доказателства – неопровержими.

Сеньор Пенев има син Илиян, кръстен на него. Майка му се казва Миглена Николова. Тъкмо тя поема с явно удоволствие бутиковия магазин, управляван по-рано от манекенката, спрягана за метреса на Бойко Борисов.

С „явно удоволствие“ ли? Точно така.

Показват го снимки от вътрешността на луксозния бутик, публикувани от нея самата в профила ѝ в Инстаграм. Миглена позира на тях – с блестяща бяла рокля, застанала сред усмихнатия персонал.

Изчезналата Криптокралица

ЕДНО ИНТРИГУВАЩО разследване, свързано с Криптокралицата – фамозната българка Ружа Игнатова, и политическото подземие в нейната страна, се появява в „Зюддойче Цайтунг“ на 27 септември 2020 година, в събота сутринта.

То не остава незабелязано от българските читатели. Защото е незабавно преведено и поместено в „биволския“ сайт.

Всеки може да забогатее! – обещава докторката по право Ружа Игнатова. Представя се като преуспяла адвокатка от Шварцвалд.

Милиони хора инвестират в нейната цифрова валута и чакат да ги сполети обещаното богатство. Когато разбират, че са измамени, от Ружа вече няма следа.

Откъде се е взела тази жена?

Тя организира тържество в белоснежната си вила на българския бряг на Черно море, пише най-големият германски всекидневник. Поканени са няколко десетки души в елегантни рокли и смокинги – седят на кръгли маси сред лозя и пият изстудено шампанско.

В созополската юлска нощ на 2017 година домакинята сияе – облечена е в рокля със светещи камъни, червилото ѝ е тъмнолилаво. Празнува във фантастичен разкош кръщенето на дъщеря си.

Вече е начело на една от най-големите измами в света.

Последователите ѝ с благоговение я наричат „доктор Ружа“, но в техните очи тя е същинска кралица. Тогава е на 37 години и управлява величествено OneСoin – създадената от нея дигитална валута.

OneСoin!

С OneСoin ще бъде разрушена силата на банките и хората ще си върнат контрола върху парите.

С OneСoin всеки ще може да стане богат, а не само финансовият елит да преяжда.

Има ли доказателство за това? Да.

Благоденствието на Ружа.

На снимка от партито в Созопол тя танцува сама на сцената в пет сутринта – с протегнати ръце и затворени очи, като готова за излитане.

Около сто дни по-късно изчезва яко дим.

Компанията ѝ обаче я има. Служителите в нея получават заплати. И морският ѝ имот е налице – луксозната вила с лозето и басейна и до тях триетажен хотел.

Невероятно е, но изглежда, че Ружа се е сдобила сама с всичко, което притежава.

Още е момиче, когато се премества с родителите си и по-малкия си брат от България в Германия, в Шварцвалд. Бащата си храни фамилията, като продава и купува гуми за автомобили. Ружа учи право и получава германско гражданство, но скоро се връща в България, за да влезе от София в международния финансов свят.

„Алиса в страната на чудесата“ – това е мотото на партито в онази созополска нощ, когато над морето горят фойерверки и вали сняг от изстреляна снежна ракета.

Три месеца след това Криптокралицата ще изчезне.

Според ФБР тя се качва на самолет на Ryanair до Атина от летище София на 25 октомври 2017 година, като носи само ръчен багаж. След това следата ѝ се губи и я търсят напразно агенти от ФБР, немски следователи и прокурори от цял свят.

Ружа Игнатова и нейните съучастници би трябвало да понесат наказателна отговорност! – категорични са магистратите. Защото те не само са се престрували на откриватели на най-надеждната криптовалута, която ще промени живота на земното кълбо. Те са откраднали с помощта на преструвката си поне 5 милиарда евро.

МНОГО ХОРА не спират да вярват, че „доктор Ружа“ не е крадла, а кралица, отвлечена по поръчка от банките. Според тях тя е очаквала похищението и затова се е движила в София с двама гардове в брониран лексус.

В досиетата FinCEN и други изтекли секретни документи се намират частици истина за OneСoin – нейната криптовалута. На пръв поглед това е една от многото финансови технологии, създадени през 2008 година, в разгара на финансовата криза.

Разработчик на софтуер с псевдоним Сатоши Накамото изобретява биткойн, първата криптовалута. Дигиталните пари са извън банковата система, която има свойството да рухва. През 2014-а интернет гъмжи от легенди за най-обикновени хора, които са станали приказно богати с тези пари.

Но това е само началото, вашите OneСoins ще създадат много повече богатства – обещава Ружа Игнатова.

Новите цифрови пари OneСoins са подобни на биткойните, но уж решават техния основен проблем, а именно – че едва ли някой разбира как работят, камо ли пък как да ги използва.

OneСоin – агитира Ружа Игнатова – е удобна за ползване, сигурна, лесна за разбиране, без непредсказуеми колебания на обменния курс. Една монета за всички!

Който иска да инвестира, трябва да си купи „пакет за обучение“ от Криптокралицата.

Пакетите струват от няколкостотин до десетки хиляди евро. Най-скъпите са 118 000 евро, но и за тях се намират купувачи. С тях се продават и указания – какво представляват криптовалутите и как функционират финансовите пазари.

По теорията на Ружа класическите пари, каквото е еврото, получават стойността си от централната банка – тя решава колко пари да се отпечатват. И колкото повече се отпечатват, толкова повече стойността на тези, които вече са в обращение, пада. Това дава на централната банка значителна власт. Гражданите по принуда се доверяват на банкерите – и така хем увеличават техните печалби, хем обезценяват монетите и банкнотите в собствените си джобове и чанти.

За криптовалутите централна банка няма! Отлично! И хората постъпват така, както „доктор Ружа“ ги учи – не разчитат на държавна институция, а на други инвеститори, с които са свързани в мрежата на компютрите си. И смятат при това, че останалите членове на мрежата ще купуват своите криптомонети подобно на златото – на същата или дори на по-висока цена.

Със златото обаче е грозно и неудобно да се купува хляб. А с криптомонетите ще бъде обратното.

Ружа хвърля златна монета от сцената на рекламно шоу в хотел в Дубай. И съобщава, че OneСoin, за разлика от биткойн, е подплатена със злато.

Със злато!

То е скрито под морето – толкова скрито, че самата тя никога не го е виждала.

Тази опашата лъжа е изречена от Криптокралицата през май 2015 година. По това време брокерите на компанията ѝ се провикват по микрофоните във все повече държави, че с OneСoin незабавно се натрупва огромно благосъстояние.

И измамата се разраства в невероятен спектакъл.

Всеки, който се присъединява към тази „най-добра“ криптовалута, получава звучното звание „Независим маркетингов сътрудник“ и комисиона за набиране на допълнителни инвеститори.

Когато новите сътрудници на мрежата въвеждат на свой ред още по-нови, получават част от техните комисиони.

Класическа пирамида за наивни търсачи на съкровища.

Много от последователите на OneСoin живеят от сутрин до вечер сред себеподобни в паралелния свят на интернет – там съмненията, че техните драгоценности са илюзорни, се давят в тематични поппесни, езикови кодове и сигнали за ръце, по които се разпознават – една буква О, оформена от показалеца и палеца.

Криптокралицата и кралете от нейното кралство насърчават тази изолация. Те обявяват предупрежденията, че това е измама, за „фалшиви новини“, разпространявани от ревниви „хейтъри“, „биткойнъри“ или уплашени банкери.

Инвеститорите стават фанатици.

Някои изгубват вяра в OneСoin чак когато вече са загубили всичко, което притежават, включително и здравето си.

ПРЕЗ ЮНИ 2016 година Ружа Игнатова се появява в блестящата си рокля на огромната сцена на лондонската „Арена Уембли“. С песента „Това момиче гори“ вдига на крак хиляди последователи – мъже и жени, старци. Искри се пръскат под краката ѝ. Хиляди ръкопляскат френетически, един крещи:

Обичам те!

По това време Ружа живее в мезонет в лондонския квартал „Кенсингтън“, който е пълен догоре с ценни произведения на изкуството. Притежава и апартамент в Дубай, който струва около два и половина милиона евро.

Тя носи изключително скъпи бижута и вечерни рокли, дори и когато просто пише имейли, седнала в офиса си – разказва бивш неин служител.

Понякога изглежда като побъркана. Но и това е може би израз на таланта, който е забелязал у нея един учител в Шрамберг. В отговор на молбата ѝ за стипендия той я нарича „топ ученичка, чиито ролеви изпълнения са обмислени, стимулиращи и понякога направо страстни“.

Беше с гарвановочерна коса, обичаше да носи високи токчета, ярко червило и екстравагантни рокли – разказват нейни бивши съученици от Neue Rottweiler Zeitung.

Ружа защитава с лекота докторска степен по право, работи в консултантската компания за управление McKinsey и веднага след това е избрана в управителния съвет на българска компания за управление на активи.

И сега – вижте една подробност, особено любопитна.

„Зюддойче Цайтунг“ пише за Ружа: „Шефката ѝ се казва Цветелина Бориславова, една от най-богатите жени в страната и дългогодишна партньорка на бившия премиер Бойко Борисов. Според информацията на ЦРУ Бориславова е изпирала парите от престъпния бизнес чрез Българо-американска кредитна банка, която притежава.

Нелегални сделки с нефт. Търговия с амфетамини. Това е светът, в който Ружа Игнатова навлиза, още когато е на 29 години. Свят, в който има много пари, които трябва да се вземат.“

Тук авторът на статията Филип Боверман цитира и параграф от грамата на посланик Байърли от 1996 година – същата, изтекла в Уикилийкс и публикувана по-рано от Биволъ.

„Обвинения в миналото свързват Бойко Борисов със скандали с източване на гориво, с нелегални сделки в комбинация с „Лукойл“ и със сериозна контрабанда на метаамфетамини. Смята се, че Борисов е използвал поста си като глава на българските правоохранителни органи, за да прикрие криминалните си деяния. А жената, с която съжителства, Цветелина Бориславова, управлява голяма банка, която е била обвинявана в пране на пари за престъпни организации, както и в участие в незаконните транзакции на самия Борисов. Говори се, че Борисов има сериозни връзки с някои фигури от мафията, включително с Младен Михалев, наричан Маджо, и с неговия бивш партньор от организираната престъпност Румен Николов, наричан Пашата.“

По това време, както припомня Биволъ, банката на Цветелина Бориславова е СИБАНК, която тя впоследствие продава, преди да придобие споменатата в „Зюддойче Цайтунг“ Българо-американска кредитна банка.

Борисов и Бориславова отказват коментар. Предизвикан от репортерите на Биволъ, говорител на кабинета „Борисов“ заявява:

Всеки опит за установяване на връзка между минис- търпредседателя и OneСoin или Ружа Игнатова е манипулация!

СЛЕД безследното изчезване на Криптокралицата нейният брат Константин поема бизнеса. Настанява се в нейното кралство в София, в съседен до нейния кабинет.

Константин е с 6 години по-млад от кака си. Докато тя се е вихрела по света, той е бил шофьор на мотокар в предприятие, недалеч от Щутгарт.

Видът му е много различен от този на елегантната му сестра – ръце с татуировки, спортни полувери, бейзболни шапки.

Тъй или инак, Константин става лицето на втората фаза на измамата, докато „мозъка“ ѝ никакъв го няма. Тази фаза е грозна, в нея няма песни, фойерверки и звезден сняг.

В напредналите страни по света са предприети вече строги правни мерки срещу лидерите на налудничавата мрежа.

През 2017 година обаче тя все още се плете в Латинска Америка, в Африка и на Индийския субконтинент. Там много хора нямат достъп до банки, а националните валути са слаби. И легендата продължава – по това време се споменава, че тя държи омагьосани над 3 милиона души от развити и недоразвити държави.

Когато Константин Игнатов посещава Уганда в Източна Африка – една от най-бедните страни в света, той е с полицейски ескорт, а ученици, строени в шпалир, го посрещат като важен държавен гост.

По-късно ще бъде попитан в съда в Ню Йорк:

Помните ли тази екскурзия?

Помните ли хората, пътували дни наред с автобуси, само за да ви чуят?

Помислихте ли, че ограбвате тези хора и надеждите им? Подсъдимият Игнатов неизменно отговаря с „да“.

Само „да“. И нищо повече от това.

Арестуван е през март 2019 година от агенти на ФБР на летището в Лос Анджелис.

Не след дълго семейно-криминалната му история получава внезапен обрат. Той сключва сделка с прокурорите и става основен свидетел срещу престъпното кралство на сестра си. Негов адвокат е Джефри Лихтман – същият, който защитава наркобарона Джон Готи, Кръстника на Коза Ностра.

Криптокралицата е в пълна неизвестност. Някои я смятат за мъртва.

Но други я чакат да се върне.

В Германия близо 3700 членове на група в Telegram обменят информация за пресечената от властите „криптонизация“. Те вярват от сърце и душа, че „доктор Ружа“ за малко не е успяла да ги направи много богати.

Дръзкото приключение на Асандж

„ЩОМ МОЖЕМ да живеем само веднъж, то нека това бъде дръзко приключение, което да употреби изцяло силите ни.“

Думите са на Джулиан Асандж, създателят на сайта Уикилийкс – човекът, който промени значително света, като разсекрети и публикува редица свръхсекретни доказателства за военни престъпления, за груб шпионаж в дипломацията, за корупция по високите етажи на властта.

Величаят го като заслужил борец за свободата на словото и гениален програмист.

Преследват го като предател и опасен интернет активист. Но той е преди всичко талантлив и смел журналист.

Този човек е извънземен! Невероятен идеалист! – възкликва Асен Йорданов. На него може да му се вярва, тъй като е виждал Асандж на живо, а и следи платформата му от години.

Създателят на Уикилийкс наистина е идеалист, ако се съди по някои негови думи.

Всеки път – казва той, – когато сме свидетели на някоя несправедливост и не реагираме, ние добиваме навика в нейно присъствие да бъдем пасивни. И така в крайна сметка губим всякаква способност да защитаваме себе си и тези, които обичаме.

Асандж обаче е и реалист, както личи от изводите, които прави за журналистиката. Той е наясно и с върховете, и с дъното на тази професия, която е негова мисия. Не спестява критиките си:

Аз мисля, че действителното нападение срещу истината се осъществява от таблоидната журналистика в Съединените щати. Таблоидната журналистика не му прощава.

РОДЕН е на 3 юли 1971 година в Таунсвил, в австралийския щат Куинсланд. Майка му Кристин Ан Хоукинс среща баща му Джон Шиптън на протест срещу войната във Виетнам. Двамата се разделят почти веднага, щом става ясно, че тя е забременяла. Джон Шиптън се запознава със сина си, чак когато той е вече на 25 години и се е сдобил със скандалната слава на хакер.

Детството на Джулиан минава в пътуване. Първият съпруг на майка му е режисьор на театрална трупа, която изнася представления, където замръкне, а сутрин продължава по маршрута. Вторият ѝ съпруг е музикант от сектата „Семейството“ – от него тя ражда второ момче и после се спасява с бягство от задължението да го дари на сектантите още докато е бебе.

В скитническия живот бъдещият разследващ журналист се ограмотява сам или с кратки курсове в различни училища. Още като тийнейджър се изявява с вродени умения да работи с компютър. Той е само на 16 години, когато се сдобива с модем и сърфира в мрежите, предшестващи интернет. Федерално разследване за кражба на 500 хиляди долара от сметките на Ситибанк води до него – той е арестуван, но после оневинен. Съвсем млад е, когато с хакерския псевдоним Mendax прониква в системи със суперзащита – сред тях са тези на НАСА – националното управление по въздухоплаване, и Пентагона – седалището на военното министерство на САЩ. Още не е отбелязал 20-ия си рожден ден, когато австралийските власти го обвиняват в 31 киберпрестъпления. Той се признава за виновен за повечето от тях. Глобяват го, вместо да го вкарат в затвора за наказание. Съдът решава, че е разбивал кодове от младежка любознателност – факт е, че от това не е получил облага.

В следващите години Джулиан Асандж се записва да учи физика в Университета в Мелбърн. Добър студент е, но точно преди да се дипломира, зарязва лекциите от скука и се хваща на работа като експерт по компютърна сигурност.

Изкушен е от това, което се нарича „научна журналистика“. И затова създава уебсайта Уикилийкс – като клирингова къща за чувствителни секретни документи. Идеята му е да бъде посредник, когато от институциите до медиите се наложи да се пренасят тайни информации от обществен интерес.

Първата му публикация е от декември 2006 година – за сомалийски бунтовник, който осигурява въоръжени наемни убийци за важни държавни служители.

През следващите години сайтът публикува над 10 милиона строго поверителни материали. Някои от тях предизвикват шумни международни скандали.

Искате примери? Ето два-три.

Един ужасяващ видеорепортаж през 2010 година показва как американски военни стрелят от хеликоптер и избиват цивилни в Ирак.

От факсимилета на армейски книжа се разбира как висшите чинове във Вашингтон са лъгали хората, че не знаят за зверските изтезания в иракските затвори.

Конфиденциална кореспонденция между американските посолства и Външното министерство във Вашингтон съдържа обидни квалификации по адрес на чуждестранни политици – като например по адрес на Бойко Борисов – и разкрития за свързаните с тях нечистотии.

Скандално, да. И извънредно поучително.

След поместването на тайната дипломатическа поща срещу Асандж е издадена европейска заповед за арест. Тя е отхвърлена от съда, защото не е подкрепена от достатъчно улики за извършено от него престъпление. Въпреки това журналистическата му дейност става обект на враждебно внимание и ожесточени дебати. Това е само началото – край няма.

АСАНДЖ е храбрец, който вдига завесата над неприятните истини на световната политическа сцена – твърдят негови фенове – те са убедени, че народите не бива да се държат в заблуждение.

Напротив, Асандж е предател, който от чиста суетност разбива кариерите и застрашава живота на видни държавници, дипломати, шпиони, военни – смятат засегнати от журналистическата му дейност.

Сам ли е Асандж в това, което прави? И да, и не.

За разкритията в сайта му помага Брадли Манинг – анализатор от военното разузнаване на Съединените щати, който има достъп до файлове с тайни.

Именно Манинг снабдява платформата Уикилийкс с над 700 000 доверителни документа относно войните в Ирак и Афганистан. Заловен е и е осъден на 35 години затвор за това. Излежава седем от тях, преди да бъде помилван от президента Барак Обама през 2017-а. Любопитен факт е, че междувременно си сменя пола с операция и малко след като излиза на свобода, официално става госпожа Челси Манинг.

Асандж също е подложен на съдебно преследване. То стартира по втора европейска заповед за арест, издадена срещу него – този път не за шпионство и предателство, а за изнасилване на шведка. Той напразно обжалва решението да бъде екстрадиран в Швеция – тамошните власти го издирват по обвинение, че през 2010 година е правил секс със заспала жена против волята ѝ.

Разпалено твърди, че е невинен – че не е насилник, а жертва на политическа репресия. Споделя опасенията си, че ако бъде отведен по етапен ред в Швеция, ще бъде предаден оттам на Америка – по двустранно правно споразумение. А за факторите във Вашингтон той е обществен враг номер едно. Има защо. През 2010 година Асандж пуска в Уикилийкс шокиращо видео – как под канонадата на американски хеликоптер в Багдад загиват 11 души, сред които двама журналисти. Освен това разкрива, че Агенцията за национална сигурност на САЩ е шпионирала и германския канцлер Ангела Меркел.

В САЩ тогава той все още не е обвиняем. Но съдебните власти са му подсказали вече – чрез строгата присъда срещу неговия информатор Брадли Манинг, – че няма да го пощадят. От контролирано изтекла информация през ноември 2018 година става ясно, че обвинителният акт срещу основателя на Уикилийкс е написан вече от американските магистрати: за конспирация, кражба на правителствена собственост и нарушаване на Закона за шпионажа.

Когато научава това, Асандж се намира в Лондон и решава да се скрие в еквадорското посолство там. И да подаде молба за политическо убежище в Еквадор.

Месецът е юни, 2012-а.

Цели 7 години той живее с котката си, с компютъра и телефона в една изоставена сенчеста канцелария от 20-ина квадратни метра. Дипломатическата мисия на Еквадор не разполага с двор, така че приютилия се в нея зрял мъж се намира фактически в строг тъмничен затвор. Една лампа замества в очите му слънчевата светлина. Заплашва го забрава. Добре че през февруари 2016 година майка му пробива в австралийския телевизионен канал ABC, за да го оплаче: Синът ми е на 47 години, има сърдечни проблеми, хронична пневмония и силни болки в раменете.

Година по-късно шведските власти прекратяват разследването срещу Асандж и отменят заповедта за ареста му – версията, че се е гаврил със спяща жена, не се потвърждава. Въпреки това той не може да напусне еквадорското посолство. Правителството на Еквадор му е дало дипломатическо убежище, но от британското Външно министерство са заявили, че няма да позволят на „опасния хакер“ да напусне страната. С други думи – британските власти предупреждават, че стъпи ли извън оградата на еквадорската мисия, ще го задържат и предадат на американците.

Какво да прави?

В РЕЧ, произнесена от терасата на еквадорското посолство, Джулиан Асандж призовава правителството на САЩ да прекрати лова на вещици и заклеймява преследването на политически активисти като самия него, като Брадли Манинг и като руската пънк група „Пуси кет“.

Откликът е скромен.

Малцина се осмеляват да застанат зад Асандж, опълчвайки се на американските власти. Сред тях е уважаваният американски икономист и писател Пол Крейг Робъртс. Той заявява:

Това не е просто реванш за разкриването на криминалните действия на правителството на Съединените щати, за разкриването на измамите на вашингтонската клика. Те, разбира се, искат реванш, защото са дребнави тирани, но са си изфабрикували прецедента с Асандж, който ще им позволи да контролират разкритията на журналистите. Оттук нататък журналистиката ще функционира като министерство на пропагандата! Това вече е направено с основните медии. Няма и грам независимост в американската преса и телевизия. Те стриктно пропагандират за правителството. Съмнявам се, че има независимост и в британските медии. Би Би Си звучи като тромпет на пропагандата на Вашингтон. Това, което се случва с Асандж, е терор. Той не е виждал децата си от 7 години. Той фактически е бил 7 години в затвор! Ужасно е това, което му се случва. Но най-ужасното от всичко е, че убиват истината. Свободата на словото е убита!

Скоро Асандж губи и подкрепата на Еквадор. Там от април 2007 година има нов президент – Ленин Морено. В мрежата са се появили снимки от разточителния му личен живот – те са възмутителни на фона на бедността на еквадорския народ. Морено подозира Уикилийкс за компромата и натяква, че „хакерът Асандж“ злоупотребява с гостоприемството на посланика му в Обединеното кралство. Асандж отрича. Въпреки това Еквадор очаквано го лишава от правото на убежище и го предава на британските ченгета.

Основателят на Уикилийкс е задържан в лондонски полицейски участък. Президентът Морено съобщава с престорено съчувствие, че е помолил Великобритания да не го екстрадира в страна, в която може да бъде осъден на смърт за шпионаж. След няколко дни арестантът се озовава в затвора със строг режим „Белмарш“. Правосъдното министерство на САЩ му е повдигнало ново обвинение – за заговор, целящ атака срещу правителствен компютър със секретна информация. В края на май 2007 година обвиненията на Вашингтон към Асандж са станали осемнайсет.

Затворът „Белмарш“ в югоизточен Лондон е наричан „британският Гуантанамо“. В него, също както и в зловещия кубински Гуантанамо, са заключени най-опасните убийци и терористи. Там биват пращани и заподозрени за тежки престъпления публични личности, чието положение изисква особени мерки за сигурност.

Скоро след като е закаран в ужасния затвор, Джулиан Асандж е преместен в болничното му крило. Пред Би Би Си баща му Джон Шиптън заявява:

Много съм загрижен за сина ми, особено преди предстоящото му изслушване за екстрадицията в САЩ, което трябва да бъде на 24 февруари. Непрекъснатото безпокойство, на което той е подложен от 10 години насам, има дълбоко вреден ефект. Не мога да спекулирам за душевното му състояние, но мисля, че той е наистина разтревожен. Защото изпращането му в Съединените щати за него означава смъртна присъда.

Осемнайсетте обвинения на Вашингтон срещу Асандж могат да му осигурят до 170 години престой в зандана.

ЕДНА голяма любов озарява мрака на затворническия му живот. През ноември 2021 година Асандж получава разрешение да се ожени за любимата си – адвокатката Стела Морис.

Мястото на бракосъчетанието е зад катинарите в „Белмарш“.

Джулиан и Стела имат двама синове. По думите на майката те са заченати, докато бащата е живял в уединение в посолството на Еквадор.

ДОКАТО е под домашен арест в имението на свой привърженик в провинция Норфолк, Асандж прави поредица гръмотевични интервюта в токшоу онлайн.

В импровизираното от него студио той разговаря с Хасран Насрала – лидерът на Хизбула. Това е първото интервю, което ръководителят на радикалната ислямска шиитска организация дава на западен журналист след войната с Израел през 2006 година.

Докато е ненавиждан и тормозен от властите, Асандж е награден от „Амнести интернешънъл“ за борбата с корупцията на управляващите в Кения и по света.

През 2011 година списание „Тайм“ го слага в списъка на 100-те най-влиятелни хора на Земята.

Устойчив на терора и горд от наградите, журналистът не разкрива никога и никому информаторите си. Те са в пълна безопасност и анонимност. Преди да бъде качена на страницата на Уикилийкс, всяка поверителна информация е едновременно повторена на всички сървъри в портала – така е невъзможно да се проследи от зли очи.

Сараите на Доган

МОЖЕ БИ ЧАСТ ОТ БЪЛГАРИТЕ, въстанали през лято 2020 срещу корупционната власт, не са наясно и досега, че най-зрелищният от организираните тогава предизборни спектакли – десантът на двама опозиционни политици с гумена лодка на строго охранявания парк „Росенец“ – беше разигран по разследване на Биволъ за морския сарай на Доган.

Асен Йорданов е донякъде огорчен от това:

Чудя се да се ядосвам ли, или да се лаская, че на базата на моите разследвания всякакви партии си правят политически пиар. Показателен пример е разследването за Догансарай. От партията „Да, България“ се направиха, че разкриват този скандален сарай предизборно през 2020-а, при положение че моите разкрития за него са публикувани 6 години по-рано на видно място в сайта…

Да, архивите доказват, че публикациите на Биволъ по темата, която вони на корупция, са изпреварили значително въпросната сензационна протестна активност. Заглавията са красноречиви:

Доган си построи тайно 230 метра частен вълнолом в морето край Сарая (Биволъ, 25 май 2020)

Три министерства бабували на незаконния пристан на Доган (26 юли)

Брегът около Догансарай е незаконно бетониран и за- строен (23 август)

Свикнал съм да ме преписват, без да ме цитират – отбелязва Асен. – Не се ядосвам, но се чувствам омерзен. Защото, докато аз и жена ми заради тия разкрития станахме пушечно месо на главните прокурори Цацаров, Гешев и на цялата клика на Доган и Пеевски, тия смелчаци от „Да, България“ ту се скатаваха, ту управляваха заедно с партията на Бойко Борисов, която преди и след това заклеймиха!… – възмущава се журналистът. – Докато аз съм описвал какво е построил Доган на морето през 2014 година, лидерът на „Да, България“ Христо Иванов е бил правосъден министър на Бойко. И не е гъквал за частния вълнолом. Чак седем години по-късно се сети да си направи пиар, като влезе с дрехите си в морето и прецапа до Догансарай, за да се снима предизборно там.

Факт е, че в продължение на 6 години държавните институции са мълчалива публика на видимите отвсякъде и показани от Биволъ груби закононарушения в крайбрежните Доганови строежи. Държавният персонал не си мърда пръста да ги предотврати или спре. Обратно – даже им съдейства.

ДВУЕТАЖНА сграда, издигната на самия плаж.

Мощно железобетонно укрепване на държавния бряг.

Тези строителни безобразия в бургаския парк „Росенец“ са очевадни, забелязват се от всеки минувач, както и от Google Earth.

Държавата обаче се преструва, че не знае за тях. Държавата нямала даже представа, че някой строи на черноморския бряг, нарушавайки нагло няколко закона и Конституцията на България – така излиза от отговора на Регионалното министерство, изпратен на Биволъ по негово настояване.

А от Областната управа в Бургас просто отказват да отговорят има ли разрешителни за това парадоксално строителство. И да има, и да няма, на практика чиновниците там са си затваряли с години очите за поредица от нарушения около внушителната сграда, наричана Догансарай. И за капак са съставяли документи, с които беззаконията са узаконени. Биволъ проследява сагата „Догансарай“ от начало до край.

Благодарение на това изследователите на криминалния преход към демокрация разполагат с уникални документални доказателства – за бруталното разграбване на държавните плажове от управляващата върхушка в страната.

Началото е през 2014 година, когато фирма на ДПС започва ударно да строи на самия бряг на морето. Първоначално терените са в патримониума на държавния „Нефтохим“. След приватизацията, извършена в мандата на премиера Иван Костов, близо 320 декара златни земи по крайбрежието стават частна собственост на Пенсионното осигурително дружество „Лукойл“ и на Доброволния пенсионен фонд „Лукойл Гарант – България“.

През 2007 година скъпоценните земи са продадени на руската фирма „Стрейтлайн“ само за 28 лева и 70 стотинки на квадратен метър. Без значение, че простосмъртни купувачи броят за имоти по тези места повече от 500 лева за квадрат.

Защо му е тази неизгодна сделка на „Лукойл“?

Биволъ намира отговор на този въпрос – зад „Стрейтлайн“ стои кипърска офшорка, която е собственост на друга офшорка от Британските Вирджински острови, а зад така прикритата собственост стои – познайте кой? – Валентин Златев, изпълнителният директор на „Лукойл“.

През март 2014-а около 9 декара от терена са препродадени за 1 милион и 700 хиляди лева от фирмата „Стрейтлайн“ на „Хермес Солар“. Нейният първоначален собственик е една секретарка. Но не коя да е секретарка, а тази на Ахмед Емин, личния помощник на Доган – този, който отговаря за паричните потоци към и откъм партията.

Самият Ахмед Емин е открит мъртъв на 17 октомври 2008 година в сараите на началника си в софийския квартал „Бояна“. Съобщено е, че се е самоубил – сам бил избрал смъртта.

Съдейки по данните за фирмата „Хермес Солар“ в Търговския регистър, Биволъ заключава, че тя е от прословутите „обръчи от фирми“, които по думите на Доган „всяка партия си има“. И които са превърнали ДПС в хибрид между партия и корпорация със стопанска цел.

„Хермес солар“ има два кредита – от 12 и от 7 милиона лева. Те са взети от фалиралата Корпоративна търговска банка – КТБ, и са категоризирани впоследствие от квесторите като „лоши кредити“, недостатъчно обезпечени. Въпреки това и двата са намерили топъл прием в друга банка – същата, в която се прекредитира фамозният Делян Пеевски точно преди фалита на КТБ.

И двата кредита са обслужени от другата банка с директно плащане 100% – отбелязва финансовият журналист Мирослав Иванов. – И това е станало почти по същото време, когато започна строежът в „Росенец“.

Още през 2014-а с просто око се виждаше – разказва Асен Йорданов, – че петте етажа в централната част на постройката надхвърлят височината, разрешена по Закона за Черноморското крайбрежие.

Дирекцията за строителен контрол обаче не забелязва нищо нередно. Стърчащата в средата на сградата кула е описана като „издатина“ и „архитектурен елемент“, което я прави напълно приемлива според Закона за устройство на територията.

Има и още.

По едно врече строежът получава „Четвърта категория“, което го поставя под контрола на бургаската община.

А общината, начело на която са кадри на управляващата тогава партия ГЕРБ, предвидимо не реагира нито веднъж на самонадеяното брегово строителство. Тя светкавично издава на „Хермес Солар“ нужните за него разрешителни, както и позволение да се прегради общинският път дотам с бариера срещу любопитни посетители.

Плажът до сарая, върху който кацва бяла двуетажна къща, придобива най-скандална популярност през лятото на 2020 година – именно след като двамата политици – Христо Иванов и негов съпартиец, правят демонстративен опит да плажуват там, но са изпъдени грубо от държавни пазачи в бермуди. Грозната сцена е заснета с мобилни телефони и разпространена в интернет. Министерството на туризма тогава образува проверка и излиза със заключение, че „теренът не е плаж, а част от земеделска територия, която граничи с Черно море“.

Това, разбира се, е абсурдно твърдение – ще ви каже всеки бургазлия. Малкият плаж на това място съществува от стотици години, а до него има гора – не е имало никога нива или градина.

ДОСТА преди политиците да се сетят да газят морето, журналисти от общественото немско радио, придружавани от Асен Йорданов и негов колега, правят опит да преодолеят бариерата, препречила пътя за покоите на Доган – и да идат до кея, който е държавен. Опитът им е осуетен от двама-трима яки мъжаги.

Здравеняците отказват да се легитимират, като заявяват, че са туристи. Същевременно обаче се показват добре подготвени юридически.

Общинският път е затворен, защото е частна собственост – казва единият – и по него не може да се стигне нито до пристанището, нито доникъде.

Плажът е държавна собственост от правна гледна точка – признава другарят му – но де факто не е така.

След известно време областният управител на Бургас прекратява всички спорове за отнетия достъп до кея. Как го прави?

Много просто – заличава го като държавна собственост и го продава на „Хермес Солар“.

Парче от суверенната ни граница беше отчуждено, за да може Доган да си държи там яхтата и да се радва на уединение – коментира Асен.

В САЙТА с рогата се съобщава и за друга корупционно-чиновническа хватка, с която се узаконява преграждането на общинския път.

Оказва се, че на сарая е даден статут на „недовършен строеж“ – и този строеж по документи продължава безкрайно, тъй като не му се дава акт 16.

Само ако е снабдена с акт 16, огромната обитаема сграда се води за такава, каквато е. Без него тя формално представлява „строителна площадка“ – „обезопасена“ с ограда, уж за да не се нарани някой минувач.

В суматохата с предизборния морски десант на политиците от „Да, България“ Асен Йорданов успява да влезе в сарая.

Докато те се снимаха навън, аз влязох – разказва той. – Сложих си на главата една шапка с надпис ДПС и преодолях охраната. Отблизо Доган не ми се видя добре здравословно.

Казват, че като пие, прекалява. Може и да е така. Той е интелигентен човек и може би психически не издържа понякога. С това, че стреляха срещу него, когато излезе на трибуната на собствената си партийна конференция, те му дадоха последно предупреждение: Ако искаш да останеш жив, излизай в пенсия!

Кои са „те“, които стреляха? Асен има обяснение:

Това са бившите ченгета, които държат досието на Доган от ДС и го изтикаха в началото на прехода напред. Те са възрастни вече, някои се споминаха, но останалите живи още въртят политиката. Събират се в един ресторант, черпят се, правят си барбекю… и дърпат конците на политическите кукли.

Джипигейт

ЕДНА ВЕЧЕР двама журналисти – Димитър Стоянов и Атила Биру, са задържани под стража в Радомирското поле, където се опитват да спасят от изгаряне папки с документи.

Журналистите са от партньорските сайтове Биволъ и Rise Romania, а горящите папки са доказателства в международно разследване за масови кражби на евросредства.

Как се озовават Стоянов и Биру по вечерно време при кладата насред полето? Като хукват към нея в шест и половина следобед – веднага щом получават сигнал, че от фирмата „Джи Пи Груп“ на софийския булевард „Черни връх“ се изнасят и товарят в камионетка книжа и компютърна техника.

Годината е 2018-а, денят е 13 септември.

Два-три дни по-рано Биволъ обнародва разкрития за мащабна корупция при раздаването на пари по европейски проекти. Публикацията е подплатена с документация от скрито счетоводство в престъпна мрежа от консултантски фирми. Цифрите издават изтичането на милиони левове към големи строителни дружества. Счетоводни файлове със суми за подкупи – изрично отбелязани като такива – показват ясно как така едни и същи предприятия печелят конкурси и заделят от печалбата за големци.

Алъш-веришът се върти по програмите за развитие на селските райони и за енергийна ефективност.

Най-напред консултантските фирми, свързани в типична мафиотска мрежа, се домогват до така наречените софтпроекти – дават консултации за управлението на софтуерите, рекламират ги, осигуряват подходящи проучвания и отчети, пишат положителни оценки – и в отплата прибират периодично десетки и стотици хиляди левове.

После същите консултантски фирми пипват големите проекти – за строителство на сгради, пътища, водопроводи, депа за отпадъци и други подобни, в които се инвестират милиони. Движат ги с обществени поръчки към определени крупни строителни компании, фалшифицират показатели, елиминират конкуренти, като си служат с подставени лица в оценителните комисии.

Емблематична е корупционната схема с „Джи Пи Груп“. Именно тя е нарисувана в платформата на Биволъ. Водят се паралелни сметки за строителството, извършва се значително по-малко работа от предвидената, влагат се по-малко материали, но! – всичко се фактурира така, както е по задание и фирмите си получават от разплащателния орган пълната сума.

За да придвижват безпроблемно желаните проекти, консултантите смазват властта с рушвети – на всички нива – от заместник-министри до одитори и експерти.

Това се вижда ясно от тайното счетоводство на фирмите, които Биволъ изрежда поименно.

„Комисионите“, както е прието да се наричат за благозвучие рушветите, са отбелязани грижливо в екселски таблици по месеци. Редакцията разполага с такива таблици за година и четири месеца – от ноември 2013-а до февруари 2015 година. През този период консултантските приходи на групата от фирми възлизат на повече от 7 милиона лева, а раздадените комисиони – на повече от 4 милиона. Чиновници от няколко институции са се наредили на тази блажна хранилка – от общините, от Агенцията за обществените поръчки, от Министерството на околната среда и водите.

Не остава нито една институция, отговорна за разпределението на парите от европейските фондове, която да не е покрита с комисиони от фирмите, които са спечелили съответните проекти – заключава екипът на Биволъ в разследването си. То е публикувано под заглавие: „Джипигейт: гранд корупция с еврофондове и обществени поръчки през консултантски фирми“. Подзаглавието гласи: „Фирми, свързани с „Джи Пи Груп“, раздават подкупи и манипулират процедури по обществени поръчки за милиони“.

Часове след гръмотевичната публикация, в която се цитират поименно даващи и вземащи подкупи в особено големи размери, от офисите на „Джи Пи Груп“ започва организираното изнасяне на архиви. Сътрудници на Биволъ проследяват натоварените микробуси, които се отправят към железопътната гара Егълница, Радомирско. Там в един трап е запален огън, който да погълне издайническите листове хартия.

Озовали се наблизо, Димитър и Атила виждат аутодафето, а недалеч от него забелязват чували с нарязани на машина изписани листове – сред тях и парафирани, и подпечатани. Звънят в редакцията. Получават от Асен инструкция да снимат изгарянето. Същевременно от редакционния телефон е подаден сигнал до МВР за кладата. Така полицейските шефове са поставени в течение на разкритията за корупционното престъпление – ама, разбира се, че ще има взаимно съдействие.

Представете си какво е смайването на Димитър и Атила след малко, когато при тях пристигат двама полицаи с бронежилетки и пистолети и – вместо да обединят усилията си с техните – им разпореждат да легнат по очи и ги връзват с белезници. Напразно репортерите се легитимират и обясняват, че се намират край пожарището, за да спасят от изпепеляване евентуални писмени доказателства срещу престъпна група за еврокражби.

След час ченгетата им развързват ръцете, но телефоните им са иззети. Те няма как своевременно да съобщават в своите редакции това, което наблюдават. А наблюдават как цели два часа след техния арест на местопроизшествието се мотаят някакви странни ченгета, които като че ли правят оглед на гаснещата вече клада – и при това, неволно може би, я разпалват.

Пожарната пристига след още половин час и чак тогава почва да гаси книжата.

Среднощна намеса на румънския консул ускорява края на екшъна – след разпит в радомирското полицейско управление журналистите са освободени.

На сутринта шефът на службата за борба с организираната престъпност Ивайло Спиридонов звъни на главния редактор на Биволъ, за да поиска извинение.

За какво се извинява?

За „лошата комуникация“ между неговата елитна служба и простите радомирски полицаи, които нещо не били разбрали…

А какво е следвало да разберат?

Може би това, че когато попаднат случайно на следи от корупция по върховете на държавата, е по-добре да не бързат, а да се мотаят – така както антимафиотите от София са научени да правят.

Кумгейт – мама, тате, зетят и кумът

ПРОГРАМАТА ЗА САНИРАНЕ на овехтелите панелни блокове, станали символ на социалистическото строителство, е голяма гордост на Бойко Борисов и неговото правителство. Премиерът неведнъж прави турове за овации сред народа в крайни градски квартали. И изтъква боядисването и подмяната на дограмата като ценен дар, опакован с неговото благородство и доброта.

На 15 май 2016 година кореспондент на Биволъ го засича в Симеоновград. И там Борисов не пропуска да се похвали:

Над 900 блока в страната санираме, за повече от 2 мили- арда. Това са пари, които правителството подарява на всяко от семействата, които живеят в тях – по 8 – 10 хиляди лева подарък.

Бре!

Една подробност от пейзажа е, че и други, неназовани семейства имат полза – и то доста по-съществена полза! – от европейския проект за „енергийно обновяване на българските домове“.

А друга подробност е, че този проект е финансиран на пър- во време не от Европа и не от обитателите на Министерския съвет, а единствено и само от българския бюджет.

Кои са „другите неназовани семейства“? Биволъ не се колебае да ги назове.

Едното е на енергийния министър Делян Добрев например. Фирмата „Визьор“, която е на майка му и баща му, е спечелила две обществени поръчки за строителен надзор в санирането. Става дума за договори на стойност 70 370 лева с общините Златоград и Свиленград, показва проверката на Асен Йорданов и екипа му.

И това не е всичко.

„Мама и тате надзирават добре ли строи зетят“, съобщава в заглавие Биволъ.

Оказва се, на всичкото отгоре, че като строителни надзорници родителите на Добрев са се договорили да надзирават блок в свиленградския квартал „Изгрев“, който се санира от строителната фирма на един от зетьовете на фамилията.

Пък договорът си го бива – за милион и седемстотин хиляди. Зет като мед!

Той е женен за братовчедката на Добрев, която е директорка на финансово-счетоводните дейности в хасковската община. И която си има съдружник, а двамата заедно са съдружници на братовчеда на жена му – тоест на самия Делян, още от времето преди той да стане държавник.

Обичният мъж на братовчедката е между другото и общински съветник в Хасково – и не какъв да е, а председател на комисията ѝ за бюджет и финанси.

На запитване на Биволъ редно ли е това – едно семейство да държи и ножа, и хляба на публичните финанси – хасковските първенци, в унисон с управляващата партия, отговарят с твърдо „да“. Те не виждат в семейно-паричните връзки нищо подобно на упоменатия в закона „конфликт на интереси“, който се наказва с глоба. Какво от туй, че покрай тия връзки се въртят обществени поръчки за 100 милиона лева и отгоре! Само че Биволъ не спира да рови. И изравя още нещо любопитно – че и кумецът на Добрев не е оставен на сухо. Той пък бил назначен за заместник-кмет по строителството.

Малко са медиите, които дават ухо на тази поредица от разкрития. Телевизиите не им отделят и звук, а камо ли картина. Това с „кумството“ не било пряко роднинство и не било укорително. Било нещо невинно, както и това – кумецът и кумът са заедно в Управителния съвет на регистрираната в хасковския съд Агенция за подпомагане на малкия и средния бизнес.

Скандалът завира като в тенджера под налягане. Капакът подскача – надига се разкол сред партийците в ГЕРБ, след който партията сваля доверието си от тогавашния хасковски кмет. Той пък, обиден, си отваря устата за разни други местни безобразия.

От дума на дума журналистката Елена Йончева – тогава депутатка от опозицията, изнася скандала по телевизиите – на открито.

И Биволъ не стои мирен, разбира се, но избягва да се снима. Той не е телевизионен любимец, пък и знае, че неприятните истини бягат от светлините. Така стига до истината за трудно обяснимия политически възход на Делян Добрев. Той надали би бил възможен без бащиното рамо на един бивш комунистически полковник, който разбира от бизнес и се сработва еднакво добре и с ГЕРБ, и с БСП.

В случая с родата на Добрев балансът в усвояването на публичните средства от червената и от природената ѝ герберска номенклатура е бил грубо нарушен – коментира Асен Йорданов. В сайта той е прогнозирал, че породилите се от това взаимни обвинения „във връзкарство и братовчедство“ бързо ще стихнат и балансът ще се възстанови.

Познал е.

Щеше да познае и ако беше добавил, че и Елена Йончева ще си изпати, задето си пъха носа, където не трябва – в омазаните чаршафи на двете роднински партии.

Който рови в Апартаментгейт, попада на Цацаров

ДОКАТО РОВИ В АФЕРАТА, наречена Апартаментгейт, през лятото на 2019-а, Биволъ попада на… самия главен прокурор Сотир Цацаров.

Находката е възмутителна, понеже по силата на длъжността си Цацаров надзирава образуваните по това време проверки на властимащи, които са се обзавели с бляскави имоти на безценица. С тази находка се обяснява защо въпросните проверки потъват в папките на данъчните, а самите данъчни са пратени да разследват не тези, които очевидно са злоупотребили с властта си, а тези, които са порицали тяхната алчност.

Сотир Цацаров се е разписал в Апартаментгейт заедно със съпругата си, алармира Биволъ.

Брачната двойка е придобила срещу скромната сума от 30 000 евро кокетна вила в родопския курорт Свети Константин. Сделката е от края на 2018 година, когато подобна къща в тоя планински рай не може да се намери под 60 – 70 хиляди евро.

Това е поредна покупка на симулативни цени, която Сотир и Меглена Цацарови правят. Ситуацията е парадоксална, тъй като съпругът като главен обвинител би трябвало да гони други държавни първенци, които точно като него са ощетявали фиска – и така, може би, са прали доходи с корупционен произход.

Видеорепортаж показва ясно, че новичката спретната къщурка на Цацарови е последната от редица подобни в кокетен квартал, изникнал на мястото на бивш пионерски лагер.

От документите излиза, че 80 квадратни метра от нея са построени само за две седмици. Тази невъзможна строителна динамика, както и нереалните срокове за дострояването ѝ поставят под съмнение законността на цялата операция, с която вилата е приведена на хартия в изрядно продаваем вид. Самото летовище, в което се намира, е уникално с чистия въздух и омайните гледки на близкия язовир „Батак“. Лично цар Фердинанд го е обявил за курорт през 1901 година, припомнят Биволите. Не е чудно, че вилите там – около 1000 на брой – са все на заможни и известни хора. На други те не са по джоба.

На всичкото отгоре Свети Константин се води за най-новото село в България, обявено с указ на президента през май 2019-а. Новият му селски статут окръгля броя на българските села на 5 хиляди и придобиването му носи облага на Цацаро- ви и съседите им. Защото имотите в курортите се облагат с по-високи данъци от тези в селата.

ЦАЦАРОВ е сериен имотен симулатор, бодва го Биволъ с рогата.

Въпросът за неговите симулативни имотни сделки е пов- дигнат от Асен Йорданов още преди той да бъде избран за главен обвинител в държавата.

Когато Цацаров се кандидатира за този пост, аз му изкарах фиктивните сделки и това, че е правил данъчни далавери и е придобивал имоти при съмнителни обстоятелства. Изкарах също, че като председател на Пловдивския окръжен съд той е облагодетелствал местен мастит бизнесмен, придобил Стария град и Пловдивския панаир. Разобличих го и после попитах: Как може този човек да бъде кандидат за главен прокурор? Исках да ида на изслушването му във Висшия съдебен съвет, за да му задам този въпрос лично, но не ме допуснаха – спомня си журналистът.

Както съобщава Биволъ, четири години преди господин Сотир Цацаров да бъде поставен на върха на държавното об- винение, госпожа Меглена Цацарова, която е нотариус, купила две овощни градини за 119 хиляди лева. В това нямаше да има нищо нередно, ако покупката не беше вписана с фиктивната цена от 1000 лева.

Фрапантна симулация! Сделката се изповядва на цена 120 пъти по-ниска от реалната!

Обяснението на Цацаров е, че такава била волята на продавачката – да се скрие истинската цена, на която тя прави продажбата. Той избягва въпроса на Биволите дали по същата причина добродушната му фамилия е придобила и два апартамента в Пловдив на смешни цени.

Единият е на улица „Опълченска“, а другият – на улица „Алеко Константинов“. Продадени са им от една и съща фирма по времето, когато Цацаров е най-влиятелният пловдивски съдия. Сделката за втория апартамент е вписана като „дарение“. Друг въпрос е, че след осветяването ѝ от Биволъ думата „дарение“ е експресно променена с „покупко-продажба“. Защо? Защото с петгодишно закъснение човекът разбрал, че е надарен по погрешка – и веднага внесъл в Агенцията по вписванията правилните книжа.

И тук следва същинска мистификация.

ПРЕЗ май 2019 година Имотният регистър на България внезапно и безпрецедентно се затваря. Това е чудо, невиждано дотогава!

Чудно е и отварянето му, тъй като след него Сотир Цацаров и жена му са вече неоткриваеми в имотната партида на фирмата, която е дарила апартамент на Сотир.

Биволъ тръгва с рогата напред към тия чудеса. Вместо да отстъпи назад и да обясни, Цацаров атакува и негодува: защо публикациите за неговите имотни сделки са анонимни! – изглежда, смята, че така ще ги омаловажи.

Отговорът на Асен и колегите му от 21 май 2019 година гласи:

„Биволъ, както е известно не само в България, е колективен псевдоним на разследващите журналисти Асен Йорданов и Атанас Чобанов. Ние призовахме Цацаров още през 2012 година, още преди да стане главен прокурор, да стане прав във Висшия съдебен съвет и да даде публични обяснения за скандалните си имотни сделки. Тогава той нямаше доблестта и куража да го направи. Дори се скри и отказа да отговори на нашите въпроси по всички възможни начини. Сега, след като става ясно, че той е придобил още един, четвърти имот, на силно занижена цена – ние отново отправяме към него това предизвикателство.

Симулативните сделки за недвижими имоти се правят не защото „така иска продавачът“, а с цел пране на пари и прикриване на незаконни доходи. Става дума за престъпления – за деклариране на неверни данни и неплащане на данъци, – които Цацаров е извършил заедно със съпругата си през 2007-а и 2018 година. А сега той трябва да проверява за същите престъпления тези политици, които подадоха оставки в скандала „Апартаментгейт“.

Край на цитата.

След този отговор Цацаров запазва мълчание.

Но реваншът му не закъснява. За разправата с Асен Йорданов и Атанас Чобанов той използва целия си властови инструментариум.

Как се разследват разследващи журналисти – ПО ВСИЧКО ЛИЧИ, че става въпрос за поръчкова проверка – така Асен Йорданов коментира новината, че Върховната касационна прокуратура проверява него и колегата му от Биволъ Атанас Чобанов по сигнал, че и те са герои от Апартаментгейт.

Вестник „Труд“ помества статия от анонимен автор, в която се потвърждава екстравагантната хипотеза – че Биволите ровят покрай апартаментите на политически дейци, придобити с неясни средства и на безценица, а самите те са замесени в такива афери. Статията е илюстрирана с копия от нотариални актове: един за купено от Йорданов дворно място в село Зелено дърво, друг за купен от фирмата издател на Биволъ горски масив край границата и трети за купен от Чобанов поземлен имот в село Варвара.
Чобанов отговаря във Фейсбук незабавно.

Той публикува оригиналния нотариален акт, в който пише, че е платил 8000 лева за въпросната земя във Варвара. И коментира, че Имотният регистър е навярно манипулиран – нещо, което Биволите натякват, откакто той е затворен за кратко и от него изчезва скандална сделка на Цацаров.

– Това е репресия от страна на прокуратурата и тя е в отговор на наши публикации за Цацаров и симулативните му имотни сделки – отсича Асен. Той добавя, че проверката срещу него и колегата му Чобанов е образувана по фалшив сигнал.

Наистина ли е фалшив сигналът?

Категорично да.

Подаден бил от гражданското движение БОЕЦ – това научил Асен от полицая, който го повикал на разпит. Но после пък научил от лидерите на БОЕЦ, че те не са подавали никакъв сигнал срещу него.

Какво точно представляват имотите, за които пише неизвестният автор във вестник „Труд“? Всеки може да отиде и да ги види.

„Горският масив“ е всъщност запустяла нива до кльона на турската граница, не повече от декар е, без ток и вода, и даже без път до близкото Малко Търново – обяснява Асен. Той определя като „очерняща кампания“ твърдението, че го е купил на безценица, тъй като е дал за него около 25 хиляди лева.

Кампанията, кресливо подета от всички доверени на Цацаровата прокуратура медии, заглъхва постепенно заедно с шума покрай проточилата се безплодна прокурорска проверка.

Но аз неведнъж патих от Цацаров, задето му извадих далаверите – отбелязва с въздишка Асен. – Той се сезира и от една анонимка, че аз и жена ми сме организирана престъпна група. Смешно ви е, ама нас бяха твърдо решили да ни разплачат. Като ни подхванаха с ревизии и разпити! – за Биволъ, за пиарската фирма на Алби, за всичките ѝ клиенти от години насам! Агенцията за държавен и финансов контрол, данъчните, икономическата полиция, спецпрокуратурата – всички ни се изредиха. Накрая сигурно не са вярвали на очите си, като са видели, че сме съвсем чисти.

Биволите обявени за хакери

НОВО ДВАЙСЕТ.

Сайтът за разследваща журналистика Биволъ е замесен в хакерската атака срещу Националната агенция по приходите, разтръбява прокуратурата през юли 2019 година.

За известието има повод: кибератака на сайта на данъчните. В мрежата са хакнати и две министерства – на образованието и на вътрешните работи.

Двайсетгодишен компютърен специалист е заподозрян за зловредното хакерство и е арестуван. На собственика на фирмата, в която той работи, е повдигнато обвинение в кибертероризъм.

А какво общо има всичко това с неопитомения Биволъ? От държавното обвинение информират, че кибертерористите са изкопирали данните на милиони граждани и хиляди фирми и са ги дали на Биволъ, на Ройтерс и на Би Би Си. Обвинителите разполагали с разкази на свидетели и с „експертни справки“ за това престъпление. На първо място сред доказателствата бил един скрит чат през Телеграм – между Асен Йорданов и главния хакер.

Става ясно, че са копирани данни на хора на висши ръководни длъжности, както и на една популярна хазартна игра – заявява прокурорката Евгения Щъркелова, една от наблюдаващите делото. Тя развива и една още по-екзотична обвинителна теза – че престъпната група планирала да хакне и поливната система в тревната площ пред парламента. Защо? За да се всее паника и така да се саботира държавното управление. Как точно? Като се пръскат с вода депутатите и гостите им, докато влизат през парадния вход.

В коментар за хипотетичното посегателство срещу пръскачката журналистът от Биволъ Димитър Стоянов саркастично отбелязва, че то е сюжет на писател фантаст, кандидатстващ за Нобелова награда. И съобщава между другото, че шефът му – собственикът на Биволъ, не ползва и никога не е използвал приложението Телеграм. Последното е нещо, което и самият Асен Йорданов заявява.

Какво се случва по-нататък?

Призовки, разпити, присъди, произнесени по телевизията от фактори, които не правят разлика между компютър и шадраван – усмихва се криво Асен.

И това разследване, както и други подобни, образувани за тормоз на непокорните и свободните в словото, се спихва постепенно – като балон след провалило се тържество.