От книгата на Анна Заркова „Смъртта на бялата лисица“
Многотиражният вестник „Труд” излезе с новина на първа страница: „Арестуваха убийците на Луканов!”, но броят (от 18 ноември 1997 година) беше остарял с цял ден, когато Виталий, излегнал се на двойния креват в една хотелска стая, започна да чете кратката статия. Беше подписана, името на авторката Ани Маркова не му беше познато, но той беше наясно, че щом не е анонимна, информацията е вярна.
„Двама души са били задържани във връзка с убийството на Андрей Луканов. Подробностите се пазят в тайна в интерес на разследването, което тече вече 13 месеца. Засега срещу двамата, които са прибрани в следствените арести на булевард „Г.М.Димитров”, не са повдигнати обвинения за разстрела. Те остават заключени за други престъпления. Единият от тях е заявил, че другият, който е с инициали Р.П., „говорил с него да се потърсят убийци за Луканов”. Когато го запитали кой е пожелал смъртта на 40-ия премиер на България, той назовал групировката „Орион”, свързани с нея бизнесмени и една жена. Един от посочените като подбудители с инициали Н.К. се обадил неотдавна на свой близък от Уругвай, за да му каже, че няма намерение да се връща в България. Друг, с инициали Р.С., бил разпитан от следствието, където заявил приблизително следното: Честно казано, радвам се, че убиха Луканов, но нямам нищо общо с това.
100 000 долара били обещани на стрелеца, чиито куршуми пронизаха архитекта на мирния преход. По непотвърдени данни той получил 80 000 долара, понеже останалите били присвоени от посредници в мократа сделка.”
Сто хиляди долара! Виталий беше силно заинтригуван от тази сума. Тя беше доста по-голяма от тази, която му беше преведена от Намусения генерал. Предишния ноември той на два пъти ходи до Истанбул, за да тегли от нея. Първия път не можа. Една дебела и грозна администраторка на невзрачен хотел в квартал „Арнавуткьой”, при която го пратиха, му обясни, че имало нова сметка на негово име („Малкото ти име е като старото, само презимето е пипнато малко…”), но не била готова новата му лична карта. Като приказваше прекалено много и го оглеждаше мръснишки, дебеланата го прати да се снима в едно фотоателие наблизо, каза, че има кой да вземе снимката („Остави я там, не ѝ бери грижа”…) и му връчи ключ за една от таванските стаи. Не я видя до другия ден сутринта, когато тя пак беше на смяна. Усмихна му се с жабешката си уста и му подаде чаканата лична карта в комплект с дебитна, черна на цвят, от непозната за него банка; бутна му картите, залепени една до друга в ръката, като задържа дланта си върху неговата и му смигна с явен намек, извивайки едното си око нагоре към стаите – не за първи път се случваше на Витя „такива дърти кранти” да му хвърлят мерак. Направи се, че не е разбрал…Реши да пробва незабавно да изтегли пари от най-близкия банкомат. Всичко беше точно – успя. Още същата вечер похарчи доста солидна сума за три непълнолетни момичета накуп (които поиска от администраторката, „за да я уязви”) и не съжали и за минута, че се охарчи – те доста се постараха и той си игра с тях до сутринта, а после спа непробудно до вечерта.
Сутринта сега беше пак ноемврийска, обаче дъждовна, и той се беше събудил от звънките удари на капките по ламаринения перваз на прозореца. Разсъни се бързо, макар че цяла нощ не беше спал и беше дремнал само призори за малко. Махмурлукът му минаваше с напредъка на деня и той плануваше да го приключи, като поспи след обяд.
– Мамка им, мошеници, крадливи ченгета! – извика той на родния си език, скочи, сви на кълбо завивката си и я удари в земята. Беше убеден, че в цялата бъркотия с клошарите, дубльорите и внезапното ускоряване на поръчката за стрелбата някой е отмъкнал част от неговия хонорар.
Вратата на банята се отвори, кльощаво изрусено момиче с мокра глава се подаде оттам и се провикна уплашено:
– Какво има, миличък, по мен ли викаш, да?
– Изчезвай, дявол да те вземе! – кипна Витя, грабна една от недопитите чаши с шампанско от нощното шкафче и я запокити с всичка сила към непознатата, с която беше правил любов до заранта.
Първият обвинен за убийството на Луканов се оказа в действителност задържан на 22 септември – цели два месеца преди някой от полицейските шефове да реши да се похвали за ареста в пресата.
Не мина много време, преди да се разбере, че арестантът с инициали Р. П., за когото вестник „Труд” съобщи сензационно, е Райко Петров – зърнен търговец от Монтана, „който има многобройни познанства с преуспяващи бизнесмени и политици на власт”. Търговецът на зърно не е навършил петдесет години, когато го извеждат от дома му и го „турят под ключ” в Националната следствена служба. Доста богат, с „приятно чувство за хумор”, „душата на монтанската ловна дружинка”, Райко прекарва юбилейния си рожден ден в компанията на съкилийника си Прокопий Прокопиев – Културиста (човекоподобен тип, прочул се с фразата „Какво да отрежа, пръст или ухо?” и спряган като „главореза в бандата на Наглите, отговорна за отвличания, грабежи и убийства).
Обвиненията срещу Райко са свалени след години официално, но той прекарва две от тях в следствения изолатор. Излиза неузнаваем – силно отслабнал, почти онемял, с изпито лице, опадала коса и петна от невродермит по оплешивялата му глава. Това е обяснимо, като се вземат предвид „условията на живот в следствения арест”, които, както ще свидетелства след време Прокопий, „не са за хора, а за животни”.
Двамата с Райко се запознали в килията, въпреки че били „от един край”. Не се сприятелили, но „се понасяли и си помагали”. Живеели в „постоянен мрак” – прозорецът на килията бил с двойно армирано стъкло, боядисано с блажна боя и „допълнително опушено така, че през него да не се вижда нищо”. („Разбирахме кога е ден и кога е нощ, като изсветлее или потъмнее малко цвета на блажната боя”.). Електрическото осветление било слабо – „крушката мижава, ако четеш на нея, те заболяват очите”. В помещението било „тясно, задушно и миризливо” – отворите на вентилацията били запушени, „никакъв чист въздух отникъде”. Арестантите нямали право да получават и да пишат писма. От вестниците им разрешавали да четат единствено „Спорт” и то ако някой техен близък дойде да им го остави на портала. („Имаше и няколко книги, дето минаваха за развлечение от килия в килия, ако някой ги поиска…”.) Свижданията с близки били забранени и за двамата арестанти освен с разрешение на прокурор, „което е много тегава работа…”. Не можели да спят, леглата им били „много корави, с решетка и шалте на нея, без чаршафи”. За къпане и бръснене ги пускали в банята „веднъж на 7 дни, от дъжд на вятър”. („Умирисахме се и брадясахме…”.)
Когато Прокопий разказва това пред съда, Райко Петров вече го няма. Умира от инсулт през 2010 година, по време на съдебния процес, в който не е подсъдим, но дава свидетелски показания.
По думите на негов адвокат „той заболя в ареста от депресия, а тя усложни състоянието му – високо кръвно, сърцебиене, панически атаки. Тревогите му съсипаха здравето. Докато проверяваха той ли е поръчал убийството на Луканов, разпитваха негови работници и съдружници, ровеха по сметките на дружествата му, всичките му партньори в бизнеса го напуснаха. Водеха го до съда окован в белезници, той се срамуваше от семейството си, а от друга страна, се измъчваше, че му забраняват да го вижда…”.
„На базата на събраните по делото доказателства няма да е пресилено да се каже, че в резултат от едно недоказано обвинение е превърнат в руини един човешки живот – този на Райко Петров”, заключиха софийските градски съдии и присъдиха обезщетение на наследниците му, които бяха завели дело срещу прокуратурата.
– 42 хиляди лева, поделени между сина му и дъщеря му, са нищо – коментира пред съдебните репортери техен приятел. – Но и 42 милиона да бяха, те няма да заместят баща им.
Самият Райко Петров до последния си ден запази пред медиите мълчание. Но една ръкописна негова „изповед”, останала непубликувана до смъртта му, завещава на потомците му и на историците неговия поглед към събитията:
„Задържаха ме на 22 септември 1997 година във Варна. Директно бях закаран в София от Ботьо Ботев, полицая. Не ме разпитваха. В Националната следствена служба бях разпитван по 2–3 пъти на ден от следователя Олег Янев и неговия шеф Богдан Карайотов. Опитваха се да ме притискат, като твърдяха, че съм извършил данъчни и финансови измами, каквито не съм извършил – документите ми са изрядни. С притискането искаха да направят от мен лъжесвидетел. Стигнаха дотам да ме изправят пред прозореца в кабинета на Богдан Карайотов, посочвайки ми изхода на сградата, и да ми кажат така: „Само две думи кажи и ще гледаш от този прозорец хората на „Орион” – как ги вкарваме след 5 минути през този вход. Ти веднага ще излезеш на свобода от другия”. Отговорих им, че не мога да лъжа, тъй като нищо не знам. Ако говоря, трябва да лъжа. Когато товарехме пшеница за едни фирми, не съм знаел, че те са в „Орион комерс”, разбрах това после от пресата. Не познавам лицето Румен Спасов [човека с инициалите Р.С. от вестник „Труд”], за 5 секунди само съм го виждал в офиса на брат му. А лицето Николайчо Кривошиев [Н.К. от вестник „Труд”] нито съм го виждал, нито по телефон съм го чувал.
Веднъж следователят ми каза: „Нищо, ти лъжи. Ние да ги арестуваме, пък после ще ги проверяваме. Отвърнах, че не желая на невинни хора да причинявам зло с лъжи. Започнаха да ме заплашват, че ще съсипят семейството ми и бизнеса ми, че жив от ареста няма да изляза, а ако изляза, ще бъда убит или отровен. Разказах това пред съда, който ме пусна под гаранция. Казах, че не ме е страх.
На 1 декември 1997 година за последно ми предложиха да избера – или да стана подставено лице срещу Румен Спасов и „Орион”, или да ми повдигнат най-тежкото обвинение. Казах им, че ще дойде момент да ми се извиняват за това, което искат от мен.
На 4 декември ме извикаха и ми връчиха обвинение за организация на убийството на Андрей Луканов. Аз се изсмях. Не го подписах, отдолу написах: „Нищо не знам, не съм убиец и нищо не ме свързва с това”. Веднага ми направиха очна ставка с Петьо Тодоров – Бадири, бившия ми шофьор, който започна да лъже – че съм отишъл в София със 100 хиляди долара и съм се срещал с някоя си Катя Ташева и с някакъв чеченец, и той бил чул от терасата как си говорим за доларите, и когато сме излезли, съм му бил казал, че ще убием Андрей Луканов… и други подобни глупости, с които следствието се провали. Той беше главният лъжесвидетел срещу мен – разбрах после, че го държат в луксозна вила и го возят с мерцедес. Другият лъжесвидетел беше Людмил Ковачев от Монтана, който беше подготвен да каже, че една събота аз и той сме отишли на обяд в един ресторант и аз като съм пил две ракии, съм казал, че ние с „Орион” сме убили Луканов. Това той го беше написал и аз го видях, но на очната ставка с мен го измени. И каза, че Бадири е идвал в офиса ми да ме рекетира, с което се провали. Следователят се разбесня и го изгони със заплахи. Под протокола за следственото действие съм записал: „Господа следователи, прокурори и политици, не се гаврете с паметта на покойния. Не унищожавайте невинни хора в името на задкулисни игри. Ще дойде време историята и народът да ви съдят за това”. Друг път записах в протокола за разпит: „Писна ми да ви слушам глупостите! Не мога да говоря нищо, защото нищо не знам”.
Проведени ми бяха хиляди разпити без адвокати. В тях се повтаряше едно и също: искаме да си свидетел срещу „Орион”. Накрая казах на следователя: „Страшно отегчително ми става да те слушам, като стара грамофонна плоча повтаряш едно и също…”. Не спряха – измами, постановки, заплахи, щедри обещания. За съжаление, дребни душици се ловят и им служат.
На един 1 май 1999 година обявих гладна стачка. На 16 май ме извика следователят да каже, че съм невинен и ме пускат, арестували вече други виновни, но аз да си помисля как да им помогна. Пак повторих – невинен съм и не знам нищо, крайно време беше да се убедите. Репликата на Карайотов беше: „За съжаление, това убийство никога няма да се разкрие”.
Много психически тормоз изтърпях – много неща, които с химикал не може да се опишат. Но аз съм ги запазил в себе си – съхранил съм ги за историята на нашата демокрация в тези години. Пълно беззаконие! За господа демократите – какво значи някаква си личност?”.
Следователят Боби Карайотов беше чел това ръкописно писмо и преди да го види на ксерокопие в ръцете на Ани Маркова. Той се доверяваше на тази журналистка. Тя пишеше почти винаги точно и вярно, не дописваше фактите с коментари, беше красноречива и с времето отношенията му с нея се бяха развили от строго професионални в приятелски и доверителни – той ѝ даваше винаги информацията, която поиска, а тя в замяна публикуваше понякога версии и дребни дезинформации, които му помагаха в следователската работа.
Двамата си бяха уговорили за този летен ден среща в градинката пред Народния театър и седяха един до друг на една сенчеста пейка срещу шадравана. Той беше пуснат този път (друг път го спираха за ремонти по цели месеци) и хладината от струите му помагаше на немощния ветрец да се бори с лятната жега. Високите градуси бяха непобедими обаче, надделяваха и над сянката под старите дървета, и възрастният следовател извади памучна носна кърпа, за да обърше потта си. Изтри с нея челото, после врата си, свали очилата и се зае да търка дебелите им стъкла. Въздъхна:
– Аз наистина мисля, че това убийство никога няма да се разкрие. Но и това, което пише Райко Петров, не е пълната истина.
– А коя е пълната истина? – запита журналистката, като натисна копчето на диктофона си, приготвяйки се да записва.
– Прибери записвачката – помоли Боби, като избърса най-сетне очилата и ги сложи на носа си. – Не ми се говори вече за тия работи. Пенсионирах се, разболях се…Питай Ботьо, той да ти разправя…
„Топполицаят Ботьо Ботев”, както беше назоваван в криминалните репортажи, също бе излязъл в пенсия от МВР (където беше дългогодишен завеждащ отдел по убийствата), но все още беше на щатна служба. Ежедневно ходеше на работа в столичната община – имаше там кабинет и заемаше някаква почетна длъжност „по сигурността”. Стотици бяха интервютата, които беше дал по случая „Луканов”. Външността му на „шериф от каубойските филми”, дрезгавият глас на „работохолик, прекалил нощес с цигарите”, загадъчната усмивка и недомлъвките, които подсказваха, че „много знае, но малко казва”, се харесваха на репортерките, репортерите и редакторите – те го канеха често в редакциите и в студията, за да запишат неговите разкази, а той рядко им отказваше.
Дългият му разказ за случая „Луканов” започваше така:
„Това беше един много сложен случай на убийство на бивш държавен ръководител със силни лидерски позиции в управляващата партия. Веднага след убийството беше създаден щаб, ръководен от секретар на МВР, в който влизаха представители на всички специални служби. Оперативни работници от цялата страна бяха ангажирани да проверяват сигнали, конкретни лица, детайли. Още на първия и втория ден вече бяха напълно ясни противоречията между Андрей Луканов и Румен Спасов [създателя и говорителя на групировката „Орион”], беше ясен антагонизмът между „Орион“ и това крило в БСП, което се представляваше от Луканов. Румен Спасов официално беше призован и даде показания пред един от корифеите на следствената работа. И каза:
– Аз не мога да не се радвам, че Луканов е мъртъв. Защото противоречията между нас бяха още откакто бяхме деца и продължаваха. Но не съм го убил аз.
Румен Спасов смяташе, от една страна, че Андрей Луканов е виновен за смъртта на баща му, който почина под домашен арест, след като срещу него започна делото за лагерите [концентрационните лагери, в които са интернирани и изтезавани противници на комунистическата власт]. От друга страна, Спасов беше усетил, че до Луканов достига информация за престъпната дейност на неговата групировка, която беше близка до властта, тоест до кабинета на Жан Виденов.
Ние работехме и по друго противоречие – между Андрей Луканов и Илия Павлов. На 20 септември – 12 дни преди убийството – на заседание на компанията „Топенерджи“ в Москва Луканов е изваден от борда на директорите и на негово място е сложен Илия Павлов. Тогава Луканов казва на Павлов нещо от рода на: „Ти ли бе, хлапе, мислиш, че ще ме изместиш!“. Проверявахме известно време и тези отношения – разпитван беше и Илия Павлов, докато установим категорично, че той няма нищо общо с убийството. Освен тези теории ние имахме и материална следа – пистолета, с който беше убит Луканов. Още същата вечер след намирането му ние знаехме, че с този същия пистолет е застрелян и украинският гражданин Сергей Шанин. По убийството на Шанин вече беше работено от моите колеги в Столичната дирекция на вътрешните работи, които аз ръководех по-рано. Те имаха вече данни за тези взаимоотношения в общността на чужденци от Украйна у нас, които бяха довели до смъртта на Шанин”.
Но ролята на кръга „Орион“? Каква е тя по-точно?
Ботьо Ботев се спира на нея подробно:
„За първи път „Орион“ се споменава от главния редактор на вестник „Дума” Стефан Продев, който е и депутат по онова време, когато Жан Виденов е министър-председател. Продев излиза на трибуната в парламента и започва да говори за мръсни сделки покрай приватизацията на „Дума“, в която е замесен един от приближените на Румен Спасов – Николайчо Кривошиев. Към онзи момент в обществото вече имаше редица данни за дейността на тази групировка и влиянието й върху определени политически процеси и личности.
И ето че през февруари 1997 година се получи един сигнал от Варна. Той бе, че един от редовните клиенти на едно заведение в квартал „Траката“ – някакъв руснак на име Султан, бродяга, пройдоха и пияница – разказал, че му предложили да убие Луканов. Той не знаел кой е Луканов, но предложението дошло от българина Петко – шофьор на зърнен търговец от Монтана, който имал офис там, в „Траката“. Това станало в началото на септември 1996 година.
Ние проверявахме всякакви сигнали, започнахме проверка и по този. Открихме Петко в Монтана – той се бил скарал с шефа си, някой си Райко Петров, и си заминал от Варна. Изпратих в Монтана оперативен работник, един от най-опитните ми хора. Той отива при Петко, говори цяла нощ с него и на сутринта ми се обажда:
– Шефе, това момче говори истината.
Заминавам на минутата в Монтана. И момчето и на мен ми разказва, че наистина е предлагал на руснака Султан да убие Луканов, защото така е поръчал шефът му Райко Петров. Петко бил много доверен човек и го оставяли да пази на терасата в офиса, когато там идвала някоя си Катя от Добрич, и той чувал разговорите ѝ с Райко Петров – че поръчката за Луканов е дадена още през април-май, но се бави няколко месеца и затова трябва да се търсят други изпълнители. Дошъл веднъж и Николайчо Кривошиев. Говорели си, че ако не стане онова, което са поръчали, Катя се познава с двама чеченци – Паха и Вова – и може те да свършат работата…
Ако някой те лъже, ще го хванеш. Момчето не лъжеше – констатира топполицаят и продължава: – Взехме мерки да не се разчуе, че Петко е в контакт с нас, защото ще го убият. Аз поех отговорност за него и го закарах при приятели в една вила във Варненско, крихме го там около 10 месеца, докато ние работим. Оказа се, че бродягата Султан го няма, търсихме го месец-два, докато го намерим пак във Варненско. Султан каза: „Да, Петко ми предложи да убия някой си Луканов. Аз веднага се съгласих, ама не да го убивам, ами да ми направят паспорт, както ми обещаха, да мога да се прибера в Русия, защото съм нелегален. Отидох в едно ателие, направих си снимки за паспорта и ги дадох на Петко…“.
Ние проверяваме, оказа се вярно – Султан е бил в ателието, там пазят негативите от датата, на която са го снимали. Намерихме Катя. Намерихме чеченците Паха и Вова – тях уличихме за един грабеж: че са задигнали с насилие една печатарска машина за 150 000 долара.
Започваме да следим Райко Петров. И аз станах „зърнен бос по морето”, както ми се смееха колегите. Проследяваме, фиксираме и документираме сделките му – всичко, с което се занимава. И покрай Райко Петров засичаме – кого мислите? – Бойко Рашков, който беше тогава началник на Националната следствена служба!”.
Началникът на следствието ли? Той самият!?
Повествованието на Ботьо Ботев рязко завива по тази сензационна сюжетна линия:
„Оказа се, че тъстът на Бойко Рашков – бащата на съпругата му, е бил кмет на едно варненско село и е дал на Райко Петров един бивш пионерски лагер от 10 декара на брега на морето на Шкорпиловци. Когато на тъста на Рашков му свършва кметският мандат, Райко Петров го назначава за управител на лагера. Постепенно Райко Петров станал приятел с Бойко Рашков – ние ги следяхме и фиксирахме. Рашков, когато беше свободен в събота и неделя, пристигаше в региона, Райко Петров му беше като паж. За нас важният беше Райко Петров, да се документират негови престъпления… Една година работа беше – от 1997 до средата на 1998 година. И при тая мащабна работа Бойко Рашков никога не е усетил, че ние го следим и го подслушваме.
Ние работехме със следователите Богдан Карайотов и Олег Янев – нищо не излизаше от нашия кръг, всичко беше изключително секретно, те бяха перфектни хора, знаеха, че това са работни моменти, и не са докладвали на началника им. Но да се знае – никой не е искал да слага капан на Бойко Рашков и да го злепоставя”.
Полицаи следят и подслушват шефа на Следствието, а следователи знаят това и си траят, но иначе „никой не искал да го злепоставя”! Както се изрази един съдия години след това, „простодушието на Ботьо Ботев е впечатляващо”.
Разказът на топполицая прескача възникналия в хода на досъдебното производство шумен скандал между шефовете на МВР и шефа на Следствието Бойко Рашков („скандал, гръмнал в медиите и отекнал в кулоарите на властта” ) и върви по-нататък:
„Да ви разправя как се стигна до задържането на Райко Петров. Към онзи момент – 1998 година, това беше най-реалната следа по случая „Луканов“, която имахме. Знаехме откъде идва поръчката, защото Райко Петров беше човекът на „Орион“, който се занимава със зърнените им сделки, документни измами, износ на жито и тъй нататък – за всичко докладваше на Румен Спасов. Аз реших, че сме събрали достатъчно богата оперативна информация и се обадих на Богдан Карайотов да дойде във Варна. Двамата обсъдихме ситуацията и стигнахме до заключението, че може да се пристъпи към реализация, тоест към арест, към задържане под стража. Но все още, по моя преценка от психологическа гледна точка, реалната информация не можеше да свърже Райко Петров с убийството на Андрей Луканов. Реших да се направи една психологическа игра, за да се потвърди истинността на цялостната работа по случая. Пратих Петко в дома на Райко Петров да му постави въпроси, свързани с Луканов. На срещата (която беше под пълен контрол със специални разузнавателни средства) Петко заяви на Райко: „Знам, че ме търсиш. Знам, че искате да ме убиете. Затова се крия. Не ме интересуват вашите работи. Поставям условие да ми направите фалшив паспорт, за да се махна от България. Давам ти срок 3 дни. Ако не го изпълниш, отивам в полицията и разказвам как ми поръча убийството на Луканов“. Като каза това, Петко си тръгна. Райко Петров не отрони нито дума, не реагира по никакъв начин. Десет минути след това по контролирания от нас телефон му се обади Бойко Рашков, защото двамата имат уговорка да вървят на лов. Райко му отказва под предлог, че е болен. Нали си представяте как ще реагирате, ако при вас дойде някой и ви каже, че сте убиец? Ще му викате: „Какво говориш, какви са тези глупости? Марш оттук!”. А Райко млъкна. Нещо повече – обажда му се директорът на Националното следствие, а той и на него не му казва: „Тук един се опитва да ме шантажира“, а му казва: „Болен съм“.
Пуснах този запис на Карайотов, заведох го при Петко, който бяхме задържали, и той му направи един официален процесуален разпит по всички правила. Три часа – от А до Я. После Карайотов се обади на Рашков: „Шефе, с Ботьо сме във Варна, правим една реализация, искам да ти докладвам“. „Няма проблеми“, казва Рашков. И си уредихме среща на другата вечер в 9 часа в едно ресторантче на Галата. Събираме се там тримата, угасна токът, донесоха свещи. Карайотов казва: „Ботьо работи по един обект по убийството на Луканов, днес разпитах един свидетел официално, вземи и прочети протокола“. Рашков взе да го чете и вика: „Ха, аз този го познавам, той е мошеник!“. Като свърши, каза: „Работата е много сериозна“. Аз свалих всички карти и казвам: „Човекът е тук, да четеш протокол е едно, друго е да водиш живия разговор. Предлагам ти утре да те заведа, да говориш с него (с Петко), както направи Боби“. На другия ден, беше събота – среща на Бойко Рашков с Петко, ние с Богдан сме там, говориха 3–4 часа. Накрая Рашков каза: „В понеделник в девет часа в кабинета ми – Боби, Ботьо и Олег, да решаваме какво да правим“.
Събрахме се в понеделник, Бойко Рашков каза на Олег да отиде в Прокуратурата да вземе заповед за задържане на Райко Петров и протоколи за обиск на обектите – къщите му, офисите му и тъй нататък. Каза още: „Боби да подготви килията в ареста, а Ботьо със заповедта и протоколите да заминава за Варна да го задържи”.
Значи Бойко Рашков е постъпил принципно все пак, независимо че става дума за негов приятел?
„Да, Рашков подходи професионално, това е истината, аз говоря обективно – вметва Ботьо Ботев и се разпростира: – Но по-късно си дадох сметка, че Бойко Рашков през тази година, докато ходи на лов, яде и пие с Райко Петров приятелски, не може да не е знаел за противоречията между Андрей Луканов и Румен Спасов, да не е знаел, че основното подозрение за убийството е към „орионци” и че Райко Петров е близък на Спасов, че е в зърнената афера…Защото минаха месец-два и следователят Олег Янев ми каза: „Шефът се обърна срещу нас“. Журналисти се бяха докопали до връзките на Райко Петров с Бойко Рашков и писаха (цитирайки полицейски източници), че са свързани. Рашков се почувства засегнат и не можа да го преглътне. Ако той беше нормален човек, да си замълчи, всичкото чудо щеше да мине за три дни. А той подскочи. Почна да извежда Райко Петров да си го разпитва в кабинета, без да казва на Карайотов и на Янев… Бяхме установили един свидетел от Габровско, където Рашков и Райко Петров ходили на нощен лов точно в дните около убийството на Луканов. С Олег Янев бяхме там официално за разпит на този свидетел. И после този човек се обадил на Янев, че след нас е идвал Бойко Рашков да пита идвали ли сме и какви са ни били въпросите.”
Тук разказът на Ботьо Ботев прескача неприятностите на Бойко Рашков по този повод (пропуска и сигнала срещу него във Висшия съдебен съвет, и проверката на сигнала, и заключението, че „Рашков като началник на Следствието е действал в рамките на правомощията си и не е нарушил по никакъв начин закона”) и се връща към Райко Петров:
„Мина време, през 1999 година ние вече разработихме другата група, в нея бяха вече реалните извършители на убийството. Райко Петров мина на заден план, защото през него е била алтернативната поръчка, понеже първата група се е бавила от април до октомври и те през септември започнали да търсят други руснаци, чеченци и тъй нататък. Но пък тази следа ни потвърди със сигурност, че поръчката идва от „Орион“ и Румен Спасов. Дори не съм се интересувал кога пуснаха Райко Петров от ареста…”.
„Резервният убиец Райко Петров” напусна следствения арест на 5 юли 1999 година – мина бързо покрай бариерата на охраняваната сграда, качи се в една кола и замина нанякъде, „без да отрони и дума” пред репортерите, поканени от адвоката му на събитието. Никой не го подгони с микрофона и камерата, както обикновено се случва. Историята с него вече „слабо ги интересуваше”. Те от двайсет дни си имаха друга история, за „друг убиец – не резервен убиец, а истински”, тя беше „по-нова и следователно по-любопитна”.
„Истинският убиец” се казваше Ангел Василев. Историята за него беше разказана под контрола на МВР в два различни вестника в един и същ ден – 15 юни 1999 година.
Съобщаваше се във вестник „Сега” и във вестник „Труд”, че в Прага бил арестуван петдесет и четири годишният Ангел Василев, който бил шеф на строителната фирма „Колонел”, а тя била част от съзвездието „Орион”, покровителствано от Жан Виденов. Цитираше се банкерът Атанас Тилев, мажоритарен собственик на Банката за земеделски кредит – БЗК, който „направил опит да задължи фирмите около баш орионовеца Румен Спасов да върнат на БЗК отдавна просрочените си дългове за 8 милиона долара” и за тази цел написал писмо до Софийската градскапрокуратура.
„От всичките 8 милиона – написал Тилев до прокуратурата – 5 и половина са дължими от фирмата „Колонел” на Ангел Василев, обаче са взети всъщност от Румен Спасов през 1991 година, когато шеф на БЗК е бил Янко Янев, и Янко Янев ги дал без всякакво обезпечение на Спасов.” И понеже нито стотинка не била изплатена по този лош кредит, „Янев посъветвал Спасов да го прехвърли на фирма „Колонел”. Така и станало, но и този длъжник бил неизправен и така спроред Тилев „орионци фалирали банката”. За капак потърпевшият от фалита Атанас Тилев научил, че хора на Румен Спасов са получили поръчка да го убият [самия него – Тилев], но „оперативната разработка по случая била потулена в Националната служба за сигурност, чийто шеф се отчитал, представете си, пред Красимир Райдовски, който бил шеф на пресслужбата на премиера Жан Виденов”. А този Красимир Райдовски по думите на Тилев бил „близък приятел на орионеца Румен Спасов от детските им години, като двамата били съученици от търновското военно училище, а и посредствени разузнавачи в Първо главно управление на Държавна сигурност”. В годините на демократичните промени Спасов станал бизнесмен, а Райдовски – съдружник в три от фирмите на орионовската групировка.
По-нататък в обширните публикации за „истинския убиец” се припомняше, че Луканов нарекъл групировката на орионците „мародерска”, и се стигаше до извода, че той „е платил за тази дързост с живота си”.
В допълнение вестник „Сега” предлагаше на читателите и специална разработка за Жан Виденов, който „според отлично информирани източници попаднал в орионската орбита, след като станал председател на БСП”. Авторка на разработката беше Ангелина Петрова.
„Младият соцлидер от Пловдив – пишеше Ангелина – си нямал приятели от София. Но по пловдивска линия или заради връзка от по-специално естество бил близък с Красимир Райдовски. Именно Райдовски вкарал Виденов в бриджьорското общество на Румен Спасов и негови съдружници. В нощите на бриджьорите се родила идеята, когато БСП вземе властта, орионската група да си направи банка. И идеята била осъществена. Тяхната Българска земеделска и промишлена банка (арестантът Ангел Василев е сред членовете на надзорния ѝ съвет) набрала капитала си по Жаново време. Но с парите на руския бизнесмен Майкъл Чорни, които били взети чрез измама от частния дилър на „Орион” на име Павел Тренев.
През лятото на 1996 година – пишеше още Ангелина Петрова – влиятелният Андрей Луканов решил, че управлението на Жан Виденов е пагубно за БСП и за държавата. Той смятал, че е най-добре Жановото соцправителство да бъде заменено с коалиционно. За идеята си информирал Москва и Вашингтон, но тя станала известна и на кръга „Орион”. А за орионци краят на властта на Жан щяла да означава съдебно преследване за всичките им далавери…И така Луканов бил застрелян след като Ангел Василев платил – застрелян бил на 2 октомври , когато оставало около месец до срока, който той си бил поставил за подмяна на правителството на Жан Виденов” – заключаваше Ангелина Петрова с абломб, който предполагаше отлична осведоменост от сигурни източничи. По онова време още никой не подозираше, че името й ще се появи в официалния списък на „водещите журналисти с досиета от Държавна сигурност”.
По-долу от нейното писание, на същата страница беше поместено кратко интервю със спрягания Красимир Райдовски – колоритна фигура в политическия паноптикум. Друга, по-малко известна журналистка от вестник „Сега”, го беше препитала по същество:
– Господин Райдовски, какви бяха връзките ви с групировката „Орион”?
– Те са известни. Бил съм съдружник основно във фирмата „Бетелхайзе” до края на 1994 година.
– И вие ли като някои други не познавате арестувания като поръчител на убийството на Луканов Ангел Василев?
– Глупости! Познавам го много добре от 1992 година. И затова не мога да допусна, че той може да организира убийството на Луканов. Ангел е скъперник и през живота си не е платил нито една сметка. Едва ли някой, който го познава, ще повярва, че той може да даде пари за убийството на когото и да било. Ако пък друг му ги е дал, той ще ги задържи за себе си – беше отвърнал Райдовски с хапливото си чувство за хумор, което го правеше любимец на едни и неприятел на други журналисти.
– Знаете ли за огромните заеми на фирма „Колонел” от БЗК?
– Узнах за тях от вестниците, но мога да ви кажа, че аз не съм получил и един долар от тях, за съжаление.
– А знаете ли дали Жан Виденов се е познавал с Ангел Василев?
– Не знам Жан Виденов да се е познавал с Ангел.
– Защо Жан Виденов е защитавал толкова много групировката „Орион”?
– Това са простотии. Виденов никога не е защитавал „Орион”. Отношенията на близост между тях, за които говорите, са резултат от превъбудената мозъчна дейност на един главен редактор, известен като „агент Сашо”.
– Групировката „Орион” мразеше ли Луканов? – пита репортерката с онази престорена професионална наивност, която винаги провокира у интервюирания желание да обясни.
– И това са простотии – отсича Райдовски с острия си език. – Кой кого за какво да мрази и обича? Нито са били любовници, нито са били семейство. Не са и хомосексуалисти. Луканов не беше, за разлика от много други.
Докато новинарите гонят сензации покрай арестувания строителен предприемач, той самият се намира в прочутия затвор „Панкрац” в Прага – чака екстрадиция за България.
В един от седмичните вестници се появява интервю с Красимира Големинова, жена му. Двамата не са сключвали брак, но живеят отдавна заедно и имат три деца. На снимка, приложена между кориците на делото, семейството изглежда „симпатично и щастливо”. Родителите са приседнали на столове с усмивки на лицата (по класическия модел на фамилните фотографии), двете големи дъщери са застанали прави зад тях, а третата, най-малката, е гушната от баща си и гали с двете си ръчички полегналото в скута на майка ѝ голямо черно и къдраво куче…
Преди да влязат в полезрението на полицейските детективи, Големинова и Василев стават съдружници в нова строителна фирма, наречена „Гама” и регистрирана на улица „28-и полк” в Прага. Един репортер успява да „хване госпожата” след свиждане със съпруга ѝ в легендарното място за лишавате от свобода.
„Убедена съм, че Ангел не е виновен в това, за което го обвиняват – бърза да каже тя. – Ние пребиваваме законно в Чехия, с дългосрочна зелена карта. Арестуването му за нас е невероятна изненада. То става, докато се прибира в квартирата си, пред която са го чакали десет души. Държали са се страшно арогантно – не са употребили насилие заради чехите, които са ги придружавали, но представям си какво щеше да бъде, ако беше арестуван в България… И веднага след ареста на мъжа ми започна медийната кампания. Дори и в парламента е съобщено официално, че са заловени убийците на Луканов. И аз, макар да знам, че е невинен, се притеснявам. Видяхте какво стана с този…с Райко Петров. Взели са си наум една верига: зърно – „Орион” – Райко Петров – Бойко Рашков, и са сглобили версия: щом тоя продава зърно, значи е от „Орион”, щом е от „Орион”, значи е убил Луканов, а щом познава Бойко Рашков, значи Бойко Рашков укрива убийците на Луканов. И стоя човекът, тоя Райко Петров, две години в затвора с обвинение за убийство и чак сега е пуснат на свобода по липса на доказателства…
„Какво ви каза на свиждането мъжът ви, госпожо Големинова?” – любопитства репортерът.
„Каза, че в първите минути се притеснил, защото е притежавал пистолет в ония години и помислил да не би някой да го е откраднал и да е убил с него Луканов. Но после се успокоил. Ние двамата знаем каква е истината”.
Репортерът е недоверчив: „Вие откъде сте толкова сигурна?”
„Ще ви разкажа един случай – доверява му съпругата на Ангел Василев. – По едно време, под влиянието на свои приятели ловци, Ангел си купи въздушна пушка… И с тази пушка на село тръгва да убива врабчета. И една комшийка му връчва една торба и му казва: слагай ги тук, аз ще сготвя от тях яхния. И отива той с тая пушка, но се връща след малко с празна торба и казва: аз не мога да го правя това, то си е убийство. И след това въздушната пушка изчезна някъде, не знам на кого я е дал, но я няма у дома…”.
Ангел Василев беше на шейсет години, когато реши да разкаже своята версия за събитията. От ареста му в Прага бяха минали, както той ги беше преброил, 2560 дни, от които 374 дни беше прекарал в килия.
Беше вече побелял и овдовял. („Вдовец съм с четири деца, съпругата ми почина от рак на жлъчката, оперира се, но се умори да се бори… и се предаде, трите дъщери си гледам сам, малката стана на 17, ще бъде скоро абитуриентка, а каките ѝ са вече студентки, но също имат нужда от родителска подкрепа. Имам и син, но за него не мисля толкова много, той порасна и си пое нещата в живота…”).
Говореше отчетливо и бавно, очите му се криеха зад трите диоптъра на очилата. Запазил беше фигурата си на здравеняк, но като че ли ситен сняг беше посипал веждите и черните му някога мустаци; четири дълбоки бръчки разделяха на три части лицето му – едната до носа, другата до тясната дъга на устата, третата до шията, която най-силно издаваше наближаването на старостта. Опитваше се да звучи като стоик – хладнокръвен, твърд, мъжествен, търпелив. Беше чул една „доживотна присъда” за себе си от софийските градски съдии и една „оправдателна” – от оперативните. Предстоеше Върховният съд да определи съдбата му с последната си дума – „виновен” или „невинен” – и той я чакаше „спокойно, даже безразлично”, но с убеждението, че „рано или късно ще излезе истината и един ден истинският убиец ще бъде разкрит”.
Журналистите, възбудени от неочакваното му оневиняване, се бяха юрнали да го търсят за коментар. Той ги приемаше в мазето на един ресторант, наречен „Българи” – триетажна стара градска къща, на крачки от изоставените Царски конюшни и скромния паметник на Апостола на свободата. Ресторантьорите го бяха опознали – и него, и цялата му компания от „бивши” тайни и явни ченгета, и разузнавачи, вехти интелектуалци, разследващи репортери, фалирали милионери и съпътстваща ги паплач от шутове и третостепенни гангстери. Наричаха го „Убиеца” – саркастично, през смях и с подтекст, че е „смешно да си помисли човек как наш Ачко може да поръча убийството на големец”. Той приемаше това обръщение („Ей, Убиецо, тук ли си, бе?”) с тънка насмешка, подемаше го понякога веселяшки („Абе мен ли, Убиеца, ще цакат с топла бира тия хайвани?!”), но се случваше да гледа с часове мълчаливо и мрачно или да се просълзява, стане ли дума за смъртта на жена му.
Най-стройният разказ за патилата му звучеше така:
„Бачкатор съм, в строителството съм от 1966 година – първият ми работен ден беше в „Кремиковци”, „металургичния гигант Кремиковци”, връстниците ми знаят какво значеше това. Бях технически ръководител там, а и после навсякъде – в „Техноекспортстрой”, по Либия, по нашенско, по други държави – все съм ръководил хора, работници, все съм бил началник. Роден съм в Лом – културен град, не е като Монтана. Казвал съм на моите работници, че разпознавам в света две категории – ломчани и други хора. Те ми знаят шегата: Лом, Бон и Рим, това са трите известни града в света…Баща ми беше учител, културен човек и от него съм прихванал уважение към хората и култ към децата. Обаче много мразя простаците. И много патя от тях. Бях написал лозунг в първата си канцелария: „До гуша ми дойде от простаци” – който влезе, го четеше, но всеки мислеше, че за него не се отнася…
Баща ми беше борец против фашизма, партизанин. С досието на партизански син съм си спестявал много неприятности. Не смеят да ми кажат нищо – номенклатура се водя някаква, въпреки че не бях член на партията и никакви простотии не премълчавах.
Строителството ми беше в душата. „Колонел” беше една от първите частни строителни фирми, които се създадоха в България – 300 апартамента съм построил с тая фирма в центъра на София за две години и половина. Преди това имах и други две строителни фирми по Живковия Указ 56, обаче до 1990 година имаше забрана за строителство с цел продажба. Предвиждаше се наказателна отговорност в Наказателния кодекс за хората, които строяха сгради, за да ги продават, и единствената възможност за нас минаваше през създаването на жилищно-строителни кооперации, така наречените ЖеСеКа.
И чуйте нещо любопитно сега – тази забрана отпадна именно по времето на Луканов. Така че най-голямата фактическа привилегия като строителен предприемач аз съм я получил от правителството на Луканов! А пък в обвинителния акт пише, че аз съм го убил, за да не загубя привилегиите, която съм имал от правителството на Виденов. Простотии”.
Докато приказва, без да чака много-много да го питат, Ангел Василев взема от малко пакетче щипка тютюн и започва да го завива в парченце тънка хартийка. Цигарата между дебелите му пръсти се получава бавно, но съвършената ѝ форма изненадва. Димът от нея е с приятна миризма. „Убиецът” го поема дълбоко, прибира в джоба си евтината запалка и продължава:
„Имах чудесни строителни планове за Чехия, когато ми се случи просташкият арест. Бяхме вече започнали работа – с проектанти, с архитекти, с банкери. Оглеждахме терени с партньора ми Алехандро и с мъжа на сестра му, американски зет. Имахме вече договори за три селища с 40 къщи по американски модел, с барбекюта и прочие. Готвехме се за първите копки. Аз учех чешки език в квартирата вечер, пишех глаголи… и като ми писнеше, слизах да пуша пред блока. И така, докато в две поредни вечери гледам – пред блока оживление, разни хора…мъже…нетипично за чехите, които приберат ли се от работа, притихват като умрели…
В петък сутринта, малко след десет и половина, излизам от блока и тръгвам към автобуса – ще пазарувам, че в понеделник малката ми дъщеря ще дойде от София. Отбивам се до кофите да си хвърля боклука – не се оглеждам, мисля си какво да купя… Изведнъж някой иззад мен, съвсем отблизо, извика: „Стой, не мърдай!”. На чешки език. Обърнах се, гледам – трима цивилни се насочват към мен. Един ме хвана за ръцете и ги изви назад, другият ми махна очилата. Помислих, че е паспортна проверка, но няма как да бръкна в джоба за документите. Гледам – идат още седем-осем, трима с пистолети – един го щракна да зарежда. Стреснах се – объркали са ме с някой за нещо… Мълча, не владея езика. Без очила почти не виждам. Качиха ме в един мерцедес… Закараха ме в някаква служба – полицейска, на Интерпол сигурно. Туриха ме да седна на пейка, с белезници, зад решетки. Пет-шест часа седях така, а после ме заведоха в един кабинет. Там гледам – на бюрото някакъв чех. До него – нашенец, мургав, наперен като на циганска сватба, и до него фотограф. Снима. Тоя напереният вика:
– Ето го Ангел Василев.
– Ето ме. Вързан. С белезниците. Питам:
– С кого имам честта?
А оня:
– Ангеле, Ангеле, да знаеш колко хора те чакат в България да те разкъсат. Благодари се, че избързахме.
– За какво? – питам.
–Толкова народ – вика всезнайкото – си излъгал с апартаменти и коли.
Троснах се:
– Глупости. Кои сте вие?
– Аз се казвам Ботьо Ботев и съм от Дирекцията на полицията.
– Добре – отвръщам, – вече се запознахме и можем да си говорим на „вие”, за да се разбираме.
– Щом настоявате, ще си говорим на „вие” – рече надутият и като извади глас като оня, Левитан, съветския говорител за войната, изплю новината: – Вие, господин Василев, сте задържан тук за съучастие в убийството на Андреа Луканов.
– На кого?! – Аз на тоя Луканов името му го знаех, но го бях забравил, преди да съм го запомнил, не ми е трябвало.
– На Андрей Луканов.
Окопитих се малко.
– И къде пише това?
Показва ми оня едно листче, а на него – един ред, напечатан на български с лилаво мастило, пише, че съм обвинен в съучастие в убийство. Отдолу подпис – Несторов, градски прокурор и дата 4 юни. Този документ много го търсиха след това адвокатите ми, но той изчезна. Вместо него се появи постановление за задържането ми, но вече с дата 16 юни на Националната следствена служба. Моите адвокати ме отказаха от желанието да губим време и енергия, за да издирваме заповедта на прокурора Несторов в отделно дело, макар че това беше важно за мен. Защо? Защото аз съм арестуван на основание на първите показания на моя бивш шофьор Юрий Ленев, който после се отрече от тях, а те са подписани от него на 2 юни. Хайде сега ми кажете как за по-малко от два дни – от 2 юни следобед до 4 юни сутринта – Ботьо Ботев и другите кретени там са минали през всичките там сложни процедури, за да ме арестуват пред квартирата ми в чуждата държава! Да не говорим, че са ме пуснали в Интерпол за издирване с описание „нисък, дебел и плешив”. Аз нисък, дебел и плешив ли ви се виждам?”
Седем години след ареста Василев все още беше добре сложен, строен, висок, даже мускулест тип, характерното за възрастта му мъжко коремче едва личеше под ризата, а косата му – вече прошарена – беше все още гъста и къдрава, „неговата гордост” по думите на жена му Красимира.
Завели Ангел Василев под стража в чешки съд, от който поискали да го екстрадира в България, изправили го пред съдията „по-овързан от Албанеца, един голям световен мафиот, който беше избягал от затвора точно тогава….”. („ Бях вързан от лактите на ръцете за глезените на краката с един широк дебел кожен колан, отпред на китките бях с белезници с една дълга верига, разклонена, която един полицай държеше за единия крак, а друг – за другия край, за да не мога да мръдна по никакъв начин…Отпреде ми вървяха двама други полицаи с бронежилетки, каски и автомати…”.)
За Василев „всички тия салтанати” показвали „общо взето, едно нещо”: че още от началото на делото са действали безумно, безотговорно, наедро – „карай да върви, пък после ще оправим останалото. Така бързешката, както чух после в съдебната зала, са утрепали и самия Луканов…”.
Адвокатът му написал 146 страници с възражения за нарушенията в досъдебното и съдебното следствие – „от установяването на убийството до събирането на доказателства срещу нарочените за убийци”, той ги изрежда: „По време на разследването изчезват улики, измиват се с водоноска следи, появява се някакъв пистолет в помещение, което преди това е преровено от сума ти полиция, идват свидетели и казват, че заглушителят на стрелеца не бил тоя, а друг, че не бил с такъв цвят, ами с друг, че не бил боядисан…Дори сакото на убития го бяха записали веднъж като вълнено, а друг път като памучно, веднъж бежово, втори път – сиво… Ами свидетелите! Журналисти и общественици, които се надпреварваха да разправят кой какво бил чул, чел или написал в пресата – бяха напълнили протоколите с такива идиотщини. А всички останали, дето бяха разпитани конкретно за веществените доказателства, казаха точно обратните на тезата на обвинението неща…Описваха стрелеца висок над метър и осемдесет, чернокос и мургав. А тоя „стрелец”, дето го бяха довели за подсъдим, казваше се Александър Русов – като го гледах в съдебната зала, беше рус и на ръст около един и шейсет, даже и на токчета и с фуражка с перо не може да стане висок. Имаше и друг един подсъдим, Алексей Кичатов – него пък го водили да покаже къщата на Луканов, той посочил къща с желязна ограда, а в протокола записали друга някаква… А поемните лица, дето трябва да подпишат протокола там, на мястото, са две чистачки от Националната следствена служба, които са го подписали в стаята на следователя…”.
Василев отпиваше начесто от минерална вода от пластмасовото шише, което сервитьорът беше поставил пред него на масата, поемаше по глътка дим от късичката самоделна цигара и вадеше спомените си оттук-оттам:
„Все ме питат журналистите като как са попаднали украинците Русов и Кичатов в моята компания. Нямам представа, никога не бях ги виждал никъде другаде освен в съдебната зала. Луканов поне съм го виждал по телевизията, а тях и там не. Може би е някакво съвпадение, че построих къща на улица „Латинка” в близост до дома на Луканов. И живея там, но съседството не ме прави убиец…”.
Върху Ангел Василев не беше оказван никакъв „натиск да направи самопризнания” – нещо, от което се оплакваха всички останали подсъдими в съдебните заседания. Той беше убеден, че „заслугата за това” е само негова и на никой друг:
„По целия свят полицията работи по стереотипи и побоищата и мъченията на арестанти са част от тях. И мен щяха да изтезават, но аз не им се дадох… Още в първите минути, след като ми връчиха хвърчащото листче с обвинението в убийство, аз им заявих, че нито една дума от разговорите с когото и да било по това дело няма да държа заключена. Тоест всичко каквото те ми говорят – от първата до последната дума – ще го оповестявам, защото аз нямам какво да кажа. Така пресякох още от първия ден всякакви свободни разговори и със следователи, и с полицаи.
С Ботьо Ботев си говорихме в самолета от Прага до София разни неща, които нямаха нищо общо с моя арест. И той беше принуден после да каже: „Ангел Василев пред мен не е правил никакви признания”.
Само веднъж след първото свиждане с жена ми и с децата в Следствието, преди да ме отведат обратно в килията, Богдан Карайотов и Олег Янев се опитаха да ми говорят какви прекрасни деца имам. Но аз им казах, че е много селско по този начин да се набъркват децата ми. Те са си мои и нямат нищо общо с тази мръсна история”.
Ангел Василев имаше специално обяснение на въпроса „как и защо точно той, а някой друг се е оказал набъркан в историята”:
„Аз бях докаран от Чехия през септември. Другите арестувани по случая са били бити през юни. На първата очна ставка с Юри Ленев аз го попитах в какво състояние е бил, когато е давал показания срещу мен. Неговата адвокатка обаче побърза да каже: „Ние на този въпрос няма да отговаряме”. На едно от съдебните заседания обаче, след като описа как е изтезаван, Ленев каза, че докато са го изтезавали през цялото време са го питали за Ангел, тоест за мен. Той каза още, че разбрал, че ако отговори каквото и да е за Ангел, няма да има болки. Това го каза пред съда едно към едно”.
Във версията на Ангел Василев за случилото се самият той не беше „някаква значима личност”. Веднъж беше казал на една журналистка, че неговата роля в делото „Луканов” била като във филма „Китът”: „Нали помните, там уловиха цаца, а трябваше да я представят за кит”.
Седнал пред диктофон в кръчмата „Българи”, той изпускаше понякога стълбче пепел от цигарата си върху червената битова покривка, почистваше го дълго и старателно с нокът и обясняваше едно и също на всички журналисти:
„Не мисля, че някой е искал да нарочва за убиец точно мен. Просто им е трябвал човек. Дали съм аз, или друг, няма никакво значение. Те са офицери. Поставя им се задача по някаква схема и те трябва да я изпълнят в някакъв срок. Схемата изисква един стрелец, един поръчител и няколко посредници, които да не се познават един друг. Щом убитият е Луканов, трябва да се открие някой заинтересован от убийството – добре, ето ви „Орион”. Оттам нататък се търси един малоумник, на който да стоварят поръчителството. Само че аз, колко да съм малоумен, като знам четири–пет езика, влизам и излизам свободно от страната, имам в чужбина всякакви познати. Знам как стават нещата. При един адвокат се депозира една пара, адвокатът не знае за кого какво, но я предава на съответно лице, а то на второ, на трето…Свършват си работата – кой откъде, никой не знае… Те казват, че аз съм наел шофьора ми Юри Ленев и племенника ми Георги Георгиев да убият Луканов, а те са наели някакви руснаци. Аз толкова ли да съм малоумен, че вместо да наема някой отнякъде си, ще ползвам шофьора си, дето ми вози децата, и племенника си – детето на моя първи братовчед за такава работа! То който беше в съдебната зала и ги видя, сам се убеди, че те и без това за такава работа не стават. Единственото по-тъпо нещо, което можеха да напишат в обвинителния акт, е, че съм ползвал сина си да участва”.
На това място в своя разказ Ангел Василев нарушаваше преднамерено равния си тон, впиваше поглед в очите на събеседника си и се провикваше:
„Гаранция ви давам, че аз, ако съм се чувствал застрашен на живот и смърт от някой, ако някой беше заплашил с нещо жена ми и децата ми, нямаше да използвам никого да го убива, а щях да се справя сам! Щях лично да го направя!”.
След този изблик очилатият възрастен мъж отново се прибираше в себе си, посягаше пак да свие цигара, а ако тютюнът му за деня беше свършил, свиваше празното пакетче в юмрук и процеждаше през зъби:
„Затова ги питах: Дайте ми поне една причина да искам смъртта на Луканов! Просто е абсурдно”.
Разказът му продължаваше на пресекулки. Сервитьорът носеше чаши с кафе и купички с цедено кисело мляко, подсладено като крем – специалитетът на заведението. Василев изпиваше на две глътки кафето, но не докосваше своя десерт, макар да го поръчваше лично („Все още мога да почерпя…”).
„Поръчал ми бил „Орион” да убия политически лидер от първа величина. Че защо ще поръчат на мен? Аз толкова ли съм изпаднал? Нямам ли си пари, работа, жена, деца?…И защо Луканов? Рекъл човекът подир едно заседание на Висшия съвет на БСП на душеприказчицата си Велислава Дърева, кадърна жерналистка, рекъл й: „Толкова много лъжа и мръсотия се напластиха върху мен, че само мойта кръв може да я измие…”. Това съм го чул по делото. Друг свидетел, май синът му беше, каза, че баща му се съмнявал в почтеността на „Орион”. Ами аз също съм се съмнявал в нея. И каза, че баща му бил убеден, че „Орион” били близки до властта. Ами кой я създаде тази, новата власт? Кой я разпредели? Създателят, значи, се съмнява в нещото, което е създал.
Дали в Следствието са ми казвали „в прав текст”, че съм получил поръчка на Жан Виденов да премахна Луканов? Не са. Но следователите все ми повтаряха: „Ти нямаш основание да премахваш Луканов, но други са имали основание и ние търсим не толкова тебе, колкото тия по-нагоре. По-нагоре”. И питаха: „Откога познаваш Румен Спасов, откъде познаваш Жан Виденов?”. Аз Жан Виденов съм го виждал веднъж – на някакъв прием в НДК, с хиляди хора. Нито сме на здрасти, нито сме на „наздраве”…
А Румен Спасов, дето му викат Боса на „Орион”, го познавам. Работили сме с него, пили сме заедно. Той не е импулсивен тип – премерено приказва дори и когато изглежда, че е точно обратното. И като е пийнал, пак е така. Но и той като мен пиеше рядко… Неговият бизнес е хамалски, няма нищо общо с дейността на Луканов. Да търгуваш с жива стока – пресни плодове, зеленчуци и прочие, не е лека работа. Тръгваш с краставици за Виена, примерно казано – десет тона, равни, чисти, с найлони, в кашони.
Уговорил си по телефона – два долара килото. Отиваш там, минаваш граници, почваш да разтоварваш и те ти викат – по петдесет цента, ако искаш, ако не, заминавай! Един краставичар разправяше, че като чул това, извадил пищова, а те извикали полицията и го вкарали в затвора – и там боой!… Краставиците изгнили – десет тона!… Но Спасов си я умееше тая търговия и това е – координация, контакти… Аз да съм – не мога, обаче със строителството се оправям – то ми е ясно.
Та така – аз съм си аз, а „Орион” си е „Орион” – те са си тяхна група от фирми, аз съм строител, имали сме вземане-даване на парче. „Колонел” тогава беше силна фирма, бяхме взели най-престижните и скъпи терени в София: бившето китайско посолство на булевард „Руски” – шедьовър, Музея на революционното движение, едно страхотно място за офис център. Аз строя, а Румен Спасов финансира – и двамата сме собственици, с моята и с неговата фирма. Като завърша аз обекта, всеки от нас си продава квотата от него. В края на всяка година правим уравненията…
Фирми на Румен Спасов направиха банка – Земеделска и промишлена банка. Да, участвах и аз, и още 2200 селски кооперации. Фирмата „Колонел” я нямаше вече – впрочем имаше я, но не за мен. Съдружниците ме изхвърлиха, а после я закриха. Добре че си имах и други строителни фирми… че… три малки деца, жена, майка ми при мен, кой да се грижи? Банката работи само една година. Враговете на „Орион” и на Жан Виденов я закриха…Какво измислиха? Че сред 2200-те кооперации имало няколко с нередовни документи, че някои направили нови общи събрания и не потвърдили участието си в банката… Закриха я и край. Друго какво да ви кажа?
После се отпочна подготовката за голямото ограбване на България, наречено „масова приватизация”. Може и тук да се търси пръст в смъртта на Луканов. Той беше икономическият бащица на приватизаторите, много беше подписвал, много знаеше, на куфарчетата с пари седеше, дето се казва…”.
По някое време Ангел Василев млъкваше за малко, правеше знак на келнера да донесе ново шишенце минерална вода, изчакваше да му го донесат, изпиваше го на екс и се връщаше към спомените си:
„Някъде през 1998 година май между мен и Румен Спасов имаше разрив. Разправии – парични, етични… В един момент той рече – айде, чао, аз отивам в Южна Африка при жена ми и ще живея там. Жена му къща била купила там, замина по-рано, защото ѝ бяха завели дело за частното село, което си беше направила – Георги Дамяново…Жена му… Аз специално имам органична непоносимост към този тип амбициозни гъски. Между другото, и Красимир Райдовски затова си развали отношенията с Румен Спасов – заради тъпата гъска…А Румен Спасов тръгна подир нея. Давай, отмъкваме каквото можем и се махаме оттук. Викам му: Чакай бе, ние тук с теб имаме работи за оправяне, имаме батаци, пари неуравнени. Не можеш така да ми кажеш – извинявай, ама от двете ни прасета твоето умря. Скарахме се.
Румен Спасов и с Кривошиев се скара така…
А с Луканов, ако му имаше някакъв зъб, то беше, задето задържаха и дадоха на съд баща му, Мирчо Спасов, генерала…Когато почнаха да разследват баща му за комунистическите лагери, Луканов беше министър-председател. То какво да го разследват – то е ясно, че баща му е активен участник в организирането на тия лагери, а и в разправите през мътното време на Деветосептемврийския преврат…
И пред мен Румен Спасов остро се е изказвал: Брей, където и да бутнеш, все Луканката! Така му викаше – Луканката: това са номерата на Луканката, онова са лисичите опашки на Луканката…Мина, що не мина, почна да плюе и Виденов. Той пък що му крив? Че честен. Сиктирдоса и Краси Райдовски. Развика се да не го вижда в офиса – а се познават от деца, заедно са били във военното училище, в службите… И с други колеги от службите се сдърпа. С който можа, се скара. Но не вярвам да има общо с убийството на Луканов. Да не е самоубиец! Луканов викаше, че орионци са мародери. И то се знае – още на другия ден, като го застреляха, се заговори за „Орион” и Румен Спасов.
А то, ако речеш да предполагаш кой е имал зъб на Андрей Карлович, не можеш да се спреш… Решава да сменя министър-председателя. Сяда на Кръгла маса с изкуствено създадената опозиция – седесарите, дето умират от глад и държавната трапеза им е мираж: как няма да се спогодят с Луканов! Той им подхвърля кокал. Идва масовата приватизация, пардон, масовото ограбване. Голям кокал. Едно правителство на широка основа, малко мръвка за този и онзи и подир време – прощавай, ний сме разделени… и сбогом, Гергино, там за панаира, дето…
Луканов беше Принцът на пазарлъците. С руснаците също – за „Топенерджи”… Само той можеше да бутне Виденов, да. Но и много щеше да пречи после, много знаеше… Щеше да пречи и на неговите си хора от партията, и на съратниците си от опозицията, на всичките нови милионери – на всички, дето се наядоха и се канеха да преядат, оляха се и трябваше да се чистят. Това е то кръгът да заподозрените. Но не щат да ровят в него, защото е трудно и е опасно. И намериха „Убиеца”. Простаци”.
Ангел Василев не се уморяваше да дава интервюта – журналистите си тръгваха с препълнени тефтери и диктофони от срещите си с него под стълбите на ресторанта „Българи”, а той оставаше на постоянната си маса там, докато започнат да гасят лампите…
– Доста хора съм пратил в затвора и ако идеш да ги питаш защо, нито един няма да ти каже, че е виновен, а всичките ще ти кажат, че са невинни – рече веднъж следователят Богдан Карайотов на портиера в Националната следствена служба, който му показа през прозорчето на будката си един брой на вестник „Уикенд” с голямо интервю на Ангел Василев.
Следователят прекоси с пет крачки квадратното фоайе на сградата на булевард „Г.М. Димитров” и затвори зад гърба си вратата. Помисли си, че скоро („а може би и никога вече”) няма да застане с лице към нея – излизаше в пенсия, дали му бяха да разбере, че службата вече няма нужда от него. Беше 1999-а, краят на ноември. От пролетта до този момент тандемът „Ботев–Карайотов” беше вкарал зад решетките – един по един – общо четирима обвиняеми за смъртта на Бялата лисица: украинеца Алексей Кичатов и българите Георги Георгиев, Юрий Ленев и Ангел Василев. Търсеше се пети – „физическият убиец”.
Прозорецът на кабинета на Ботьо Ботев („началник, сектор „Убийства”, дирекция „Национална полиция”) беше останал да свети до полунощ в онази сряда, в която Висшият съдебен съвет пенсионира Богдан Карайотов – неговия партньор, заемал съответен на неговия пост в Националното следствие. Беше бесен. На сутринта беше прегледал вестниците и беше потъмнял още повече, доколкото позволяваше и без това мургавото му лице. Добре му дойде една от напористите криминални репортерки – Ани Маркова, която иначе го дразнеше, защото все успяваше, ако рече, „да забаламоса охраната” и да му потропа изненадващо на вратата. Друг път я посрещаше и изпращаше прав, но този път ѝ посочи стол срещу своя.
– Ще ти дам интервю за това, че изгониха от следствието Боби Карайотов. – Каза го и съжали веднага.
Тя кръстоса крак върху крак, сякаш се готви да зимува в тясната канцелария, отметна назад бретона на гъстата си коса и заби остър поглед в снимката в рамка, поставена на бюрото му, по средата.
– Господин Ботев, обикновено на бюрата на хората стоят фотографиите на жените и децата им. А пък вие, както виждам, сте си сложили в рамка един от обвиняемите за убийството на Луканов – Ангел Василев. Защо? Да не би да ви се вижда красив?
– Имам си един такъв обичай – сопна се топполицаят, раздразнен, че не той повежда разговора. – По-рано си бях сложил един друг човек в рамка… – добави по-кротко, като се сети, че би могъл от това да си направи реклама.
– Кой е тоя човек? Тоя, дето сте си го турили на снимка по-рано? – хвана се за думите му гостенката. – Как се казва?
– Все едно, защото той лежи вече с присъда в затвора – отвърна Ботев и си сложи очилата. Ползваше ги само за четене и когато го „цепеше главата”, както сега. Повтори: – Исках за пенсионирането на Боби да ви кажа, нали така се разбрахме?
– Добре, давайте за Боби… Ще ви липсва ли? Известно е, че работите от дълги години в тандем.
– Който ни е наблюдавал отблизо как работим в тандем, може да си помисли, че сме врагове. Вечно се караме. Но то не значи, че няма стиковка между нас по делата.
Журналистката пак не пропусна да го захапе („аз разбирам репортерската си мисия по този начин”, беше казала неотдавна на главния си редактор, който под давлението на „някой големец с нежна душа” се беше опитал да я укротява):
– На вчерашното заседание на Съдебния съвет разбрахме, господин Ботев, че в стиковката между вас и господин Карайотов се укрива полицейско насилие над арестанти – отбеляза язвително тя. – Съдебните кадровици разполагали със снимки на пребити по делото „Луканов”. На една от тях се виждал Юри Ленев с изтръгнати нокти на ръцете.
Ботев скокна като убоден от стола си и се наведе към младата жена през бюрото. Рече троснато, като се доближи до ухото й:
– Ленев не е пипнат и с перце! А също и другите задържани за убийството на Луканов. В трийсетгодишния си стаж не съм вдигал ръка срещу човек! Когато го доведоха при мен, белезниците му бяха много стегнати. Веднага наредих да ги свалят и му дадох бинт да ги превърже. Други травми нямаше. После водихме с него човешки разговор. Няма бити по делото „Луканов”! Това е истината, две истини няма.
Разговорът продължи още малко:
– За всичко е виновен Бойко Рашков, той се заяждаше с Боби, с мен, с нас, той си измисли за боя на арестантите! – настояваше топполицаят.
На репортерката тази теза за „лошия шеф на Следствието” ѝ беше позната – тя бе отразена вече в нейна статия с критичен анализ и коментар. Като видя, че няма да научи нищо повече от това, което знае, тя стана рязко, изключи диктофона, хвърли го в чантата си, а нея метна на рамо и се намери за секунди пред вратата.
– Хайде, чао, благодаря – рече небрежно и хукна надолу по витите стълби на старата сграда. Разстоянието от булевард „Сливница”, където се намираше тя, и булевард „Дондуков”, където беше нейната редакция, се вземаше за двайсетина минути бърз ход пеша. Не искаше да закъснее за планьорката, където щеше да поиска да ѝ отделят за разговора с Ботьо Ботев половината от страница 13-а, където водеше ежедневвна рубрика, наречена „Фатална”.
Петнайсет години по-късно същата криминална репортерка отново седеше на стол пред бюрото на Ботьо Ботев. Тя бе сменила цвета на косата си – беше тъмночерен, а не кестеняв, вероятно криеше посивели кичури тук-там. Спецът по убийствата си беше същият – като балсамиран, не беше мръднал на вид в изтеклото време – само перчемът му се беше дръпнал назад и беше оголил по-голяма част от челото, а пръстите му с неизменната цигара между тях бяха по-силно пожълтели.
Пак беше есен и пак едно дърво с позлатени листа се виждаше през прозореца, но този прозорец беше друг, по-широк, с нова пластмасова дограма, монтирана върху прясно боядисана бяла стена. И кабинетът беше друг – модерен, наскоро ремонтиран, – съвсем не приличаше на обзаведената с две вехти бюра мръсновата стаичка в старата Дирекция на полицията („емблематична сграда, в която преди и след Девети септември 1944 година са прекършени много човешки съдби, тъй като тук са водени и бити противниците на няколко политически режима”).
Ботьо Ботев беше сменил местоработата си – не беше вече в Министерството на вътрешните работа, а в Столичната община. На работното му място пак имаше рамка със снимка. Но снимката не беше на Ангел Василев, а на Бойко Борисов – бивш пожарникар, бивш бодигард на Тодор Живков, бивш главен секретар на МВР в правителството на царя, бивш столичен кмет, а към момента – премиер на България.
В новия кабинет на топполицая имаше и картина – живописна, вероятно оригинална. Той я показа на репортерката, която отначало не я забеляза:
– Ето, това е прословутата Къща на ужасите в Копривщица, в която аз съм изтръгвал нокти, нанасял съм побои, връзвал съм на куки и съм изтезавал арестуваните за убийството на Луканов, за да ги накарам да си признаят – произнесе той саркастично и театрално, сочейки с цигара между двата си пръста шарения пейзаж, окачен на стената.
Неизвестният художник беше нарисувал с маслени бои част от копривщенския архитектурен разерват: яркозелен двор, а сред него двуетажна къща във възрожденски стил – малки зарешетени прозорци, бели дувари, резбована порта с дялани талпи и чардак със саксии червено мушкато, накратко – една типична обител на копривщенски чорбаджия, същата като десетки други, запазени в автентичния им вид, красиви, освежени и консервирани, пред които се снимат тълпи възхитени туристи.
Ани Маркова като възпитана гостенка разгледа картината, но „доста бегло”, не прояви очаквания от домакина ѝ интерес и се наведе над касетофона си – да провери дали записва („Трябваше да купя нови батерии, да му се не види!”).
Ботьо Ботев разбра намека ѝ – „без общи приказки”. Беше обещал „да ѝ разкаже всичко” – следствената тайна вече не му връзваше езика. Делото за убийството на Луканов беше минало вече през всички съдебни инстанции: първата прати на доживотен затвор всичките подсъдими, но втората ги оневини, а третата (върховната съдебна инстанция) ги оневини и ги пусна на свобода. Самият Ботьо беше запазил реномето си на „спец по убийствата” – въпреки съдебния провал на детективската му работа по „най-знаковото убийство на прехода” – и бе предложен даже за орден „Стара планина”. Но беше ядосан от оправдателните присъди и смяташе, че „те са обидни за работещите по случая, които не са жалили силите си и са открили убийците”.
Като включи репортерския касетофон на запис, Ани се обърна към него с въпроса, който той беше сам пожелал да му бъде зададен:
– Господин Ботев, ще ни разкажете ли най-после всичко за вашата работа по случая „Луканов”?
– Добре, слушайте сега. Оперативно-следствената работа по случая се водеше на широк фронт. Не се подценяваше нито един сигнал, нито едно веществено доказателство. Ще ви дам пример. На местопрестъплението беше намерена пазарска чанта и беше фиксирано, че от нея е изваден пистолетът, с който е стрелял убиецът. В нея имаше боклуци, събрани от кофите – убиецът беше имитирал, че е клошар, беше видян. В боклуците имаше един стар календар, върху който бе открит пръстов отпечатък. И ние почнахме да търсим чий е той. В района на улиците „Латинка”, „Жолио Кюри”, Парк хотел „Москва” и Цариградско шосе нямаше дом, който да не бъде посетен от оперативни работници, за да се изясни тоя стар календар на кого е, кой го е изхвърлил в кофите. Защото този отпечатък можеше и да е негов, но можеше и да е на убиеца. Трийсетина дни оперативната група обикаляше в тоя огромен район апартамент по апартамент! Установи се кой е изхвърлил календара – една женица, която живее с дъщеря си. Взехме ѝ пръстови отпечатъци – не бяха нейните. Дъщеря ѝ беше археоложка и се намираше във Велинград. Веднага изпратихме кола, взехме и на нея отпечатъци и се оказа, че е нейна дактилоскопната следа върху календара! Втори пример ще ви дам. От клошарската чанта бяха иззети петнайсет косъма, но те бяха без луковици. Понеже ние нямахме още методика за изследване на такива – мъртви косми, пратихме ги за изследване в Швейцария, както настояваше адвокатът на задържания, който според нас беше стрелял по Луканов. Е, добре, оказа се, че тези косми не са негови, бяха попаднали в чантата от боклука. Но ние бяхме длъжни да проверим.
Ани слушаше много внимателно. Усещайки това, Ботьо Ботев говореше с увлечение, палейки цигара след цигара…Спираше се подробно на всеки детайл. Само който не го беше виждал на живо да разказва за случая „Луканов”, можеше да се усъмни, че той наистина смята залавянето на убийците за „най-голямата и най-успешната си мисия” и че до последния си дъх ще мрази всички, които допускат, че тя се е провалила.
– Още в същия ден, в който беше убит Луканов, късно вечерта (и на ум не ни идваше да си лягаме), ние вече знаехме, че със същия пистолет, деветмилиметров „Макаров”, е извършено преди седем месеца и друго убийство – на украинеца Сергей Шанин, макар че по него е стреляно не само с пистолета, а и с автомат „Заги”. По намерените гилзи го разбрахме. Оттам тръгнаха нещата. И последваха дванайсет години работа…
Първо полицаите от екипа на Ботев започват да изясняват „кой точно е тоя Шанин”. Оказва се, че той е големец от бандитския свят на Украйна. Подвизавал се по върховете на престъпните групировки в Симферопол и събрал съратници от банди в три града – неговия, Бердянск и Ровно. Пристигнал в България нелегално заедно с десетина-петнайсет от тях. Годината е 1993-та – тук „все още се раздават крадени комунистически пари, само да знаеш адреса и да идеш да си вземеш”. Момчетата на Шанин („Ребята Шанина”) отсядат в Русе и се специализират в изнудването на богати бизнесмени. Работят на прикритие като охранители при един русенски зет, московчанин, Артур Торосян. И „мокри поръчки” не отказват. На тях се приписва отвличането на Иван Савопуло, по-известен с прякора си Ваня Грег, който лежи вързан с въже през краката в селска плевня, върху слама, която дели вечер с овцете. Свободата му струва 200 хиляди долара (поискани от съда за гаранция). Плаща ги баща му – Константин Савопуло – Костя Грег, един от кръстниците на Кримската мафия. Получателят им Шанин обаче „свършва курса” две години след това, застрелян е – на 6 март 1996 година е взет на мушка и отляво, и отдясно. Килърите са пратени от Костя Грег, страховития татко на Ваня. За по-сигурно са двама – един с пистолет и един с автомат, – похитителят на сина му да няма шанс да оживее след срещата с тях.
Русенската полиция влиза в дирите на „Ребята Шанина” доста преди босът им да намери смъртта си. Скоро те са екстрадирани, а в паспортите им са ударени черни печати. Така в криминалната картотека се появява списък с техни имена – Александър Русов, Юрий Кутепкин, Олег Проценко, Андрей Сергеев, Владимир Шевчук, Александър Акимов и други.
Има-няма и година, момчетата на Шанин пак се появяват в Русе, повечето от тях с подменени лични карти и имена…Градът е край реката Дунав, която минава през десет държави – Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия, България, Румъния, Молдова и Украйна, – това го прави удобно място за международната мафия и контрабанднитеѝ канали. Завърнали се в него, „момчетата” започват да палуват пак. Един-двама от тях се мяркат пред очите на разследващите след убийството на шефа на русенското пристанище и полицаите отново прибират четирима-петима за профилактика. Този път ги пращат на съд за незаконно влизане в страната и ги лишават за половин година от свобода. В Софийския затвор те подобряват българския си език и се сприятеляват с подобни на тях…
– Когато разглеждах за пръв снимките им и четях имената им – припомняше си Ботьо Ботев, – те ми бяха непознати и не ми се вярваше, че са тези, които ми трябват…В началото на разследването бях убеден, че търся професионалисти, които по никакъв начин не биха използвали едно и също оръжие за две убийства – и на Шанин, и на Луканов, но ето че ми се налагаше да тръгна по следата, която щеше да ме отведе до „мръсния” пистолет.
Вдовицата на Шанин му се доверила – уплашена била до смърт от мафиотската вендета. Разказала му, че мъжът ѝ получил предупреждение за начина, по който „скоро ще умре”. Тя чула с ушите си този разговор между него и двама други украинци – Алексей Мацайло и Алексей Кичатов.
Първият от тия „двама Алексеевци” – Мацайло, се оказал неоткриваем. Но вторият – Кичатов, не след дълго се ръкувал с Ботьо Ботев, който „хитро” завързал с него особена дружба.
Нискочелият украинец с осанка на командос от две години насам се подвизавал в близкото до София градче Елин Пелин, в хотел „Гайдарец”, където бил „нещо като охрана” и „се залюбил с администраторката”. Но хотелът бил затворен неотдавна и „симпатичният охранител” („един висок, як, кротък мъж с ръце на хирург”) се пренесъл при гаджето си – „хубаво момиче, тукашно”.
Ботьо Ботев подходил към него с „оперативно майсторство”:
– Прецених, че към Алексей Кичатов трябва да се приложи специфичен подход. Той пребиваваше в България дълъг период от време с нередовни документи. Задържахме го по тази причина. Настанихме го в приемник-разпределител за чужденци. Ежедневно в рамките на петнайсет-двайсет дни аз ходех в този дом и водех многочасови разговори с него. По процедурата Кичатов трябваше да бъде експулсиран от България. Но не това бе целта, не можехме да го изпуснем, вече знаехме за него много неща – че има участие в убийството на Шанин…И в рамките на една година аз поддържах „приятелски” взаимоотношения с него. Той си мислеше, че му помагам да пребивава незаконно в България. Карал съм го да пише жалби до украинското посолство, че е незаконно задържан – аз му ги диктувах. Обгрижвах и него, и жената, с която живееше, настанявах ги на работа, бях му като отдушник. Целта бе той да е пред погледа ми, да вникна в психологията му. Той си мислеше, че ме води за носа, а всъщност беше обратното.
[„Подсъдимият Кичатов не страда от душевно заболяване, но е с интелект в ниските граници на средната норма; справя се в прагматичен план, но трудно се ориентира в ситуации; импулсивен е и е затруднен при планиране на действията си, има вродено разстройство в светоусещането си и нарушения във възприятията; неспособен е да преосмисля провалите си” – гласи съдебно-психиатричната експертиза по делото „Луканов”.]Докато гледа да надхитри Кичатов в „оперативния им контакт” („Това е една оперативна игра, в която котката се опитва да излъже мишката, че е неин приятел, а не враг”), Ботев издирва и „други момчета от ровненската група”. През май 1999г. двама от тях – Владимир Шевчук и Александър Акимов – пристигат в България от Турция, където „ходили по търговия”. („Влязохме в контакт с турските колеги да ги наблюдават и организирахме задържането им при завръщането в България”.)
Отстрани погледнато, задържането на Шевчук и Акимов на 23 май беше организирано така, че и „глухите да чуят” – спомняше си Ани Маркова, която лично беше описвала във вестника събитието.
Барети с бронежилетки и автомати се бяха изсипали демонстративно на Граничния пункт, атакували бяха колата с „ровненците” като на кино, извлекли ги бяха от купето заедно с шофьора, натикали ги бяха в зарешетен арестантски автобус и бяха отпрашили гордо и шумно, сащисвайки случайните очевидци. Още в същия час от върха на МВР се бяха погрижили да съобщят със задоволство на Ани – като на водеща криминална репортерка на най-авторитетния тогава вестник „Труд”, че „ много голям успех е постигнат – двама убийци на Луканов са арестувани!”.
В същия ден Ботьо Ботев се разсърди наужким или наистина за това, че е „изтекла информация ” – разсърди се, но не на шефовете си, които са я пуснали, а на Ани, която под тяхна диктовка я беше написала. Той посети редакцията на „Труд” и настоя да се спре публикацията, но тя беше вече на път към печатницата. Тъй или инак, именно с тази публикация той обясняваше след това прибързания арест на Алексей Кичатов, който беше според адвикатите му „напълно безпричинен от гледна точка на правото”.
– След като излязох от редакцията, където ми отказаха да променят написаното на първа страница, аз реших незабавно да задържим Кичатов. Нямах друг избор. Ако той прочетеше на другия ден в „Труд”, че са задържали неговите хора, щеше веднага да изчезне. Как щяхме да го намерим?… Паспортът му беше фалшив, пратих хора, които се представиха за полицаи от Пето районно управление, и те го прибраха уж на това основание за проверка. Приятелката му отишла в Дирекцията на полицията да ме търси, за да ми се оплаче, стояла до осем часа вечерта да ме чака…
През това време „приятелят на Ботьо Ботев” Алексей Кичатов бил закаран в старинната къща в Копривщица, за да бъде разпитан.
– Помня, че като влезе в къщата и ме видя, Кичатов се втрещи, лицето му побеля – разправяше Ботьо Ботев години след края на „оперативната комбинация”. – Разбра, че всичко е било игра и той е изгубил тази игра! Питали са ме много пъти – как така Кичатов си призна за убийството на Луканов? Как? Ами така. Седнахме, предложих му кафе. Това е борба на психики. Но аз знаех и кътните зъби на тоя човек. Клекна. Разказа за Луканов. Всичко се записваше от момента на влизането му, което предполагаше едно законно сересе [Ботьо искаше да каже, че докато Кичатов е говорил с него, техният разговор се е записвал с монтирани в копривщенската къща на МВР специални разузнавателни средства, отбелязвани в полицейските доклади със съкращение – СРС].
Двамата с Кичатов говорихме много. Седяхме един срещу друг и си приказвахме – за това, за онова…Стана пет сутринта. Попитах го:
– Кой ви поръча убийството?
А той:
– Един Гопе от Елин Пелин.
– Какъв е тоя Гопе? – За пръв път го чувах.
– Баща му беше катаджия – вика Кичатов, – сега е пенсионер.
Излязох навън и казах на колегите: „Този проговори за Луканов, всичко за Луканов си казва и всичко пасва, но някакъв си Гопе от Елин Пелин му бил поръчал, само в това лъже. Какъв е тоя Гопе? Извикайте началника на полицията в Елин Пелин да го питаме”.
Влизам аз пак при моя „уж приятел” и му казвам:
– Льоха, мама му стара, за всичко друго ти вярвам, само тоя Гопе какъв е? Лъжеш ме!
А той се нервира, че не му вярвам, целият почервеня:
– Как да лъжа, не лъжа! Дай го тука Гопе, пред него ще говоря!
На обяд докараха полицейския началник от Елин Пелин и той каза: „Ами тоя Гопе е свястно момче, баща му беше катаджия”. Пратихме го обратно в Елин Пелин – да задържат това момченце Гопе без много шум и да го пратят тук, в Копривщица.
А през това време аз накарах Льохата Кичатов на ръка да напише всичко, което ми е разказал подробно – за убийството на Луканов и за убийството на Шанин, за което си призна, че лично го извършил заедно с някакъв си Олег от Бердянск. Знаех, че саморъчно написани обяснения от Кичатов нямат процесуална стойност, тоест не важат пред съда. Но го карах да пише, за да може още веднъж да повтори това, това, което е разказал устно. Попитах го:
– А какво стана с Юра Кутепкин? – Кичатов ми беше разказал, че и Кутепкин е участвал в организирането на убийствата и на Шанин, и на Луканов. Той ме погледна и каза:
– Абе, като съм почнал да ти разказвам, да ти разкажа и това. Една година след убийството на Луканов ние с Кутепкин почнахме са се караме, той не приемаше моята приятелка Катя и аз реших да го убия. Той пристигна от Симферопол, взех чували, камъни и вериги, сложих ги в колата отзад. Посрещнах го на гарата, тръгнахме към Елин Пелин. Между София и Нови хан има един изоставен кладенец. Спряхме да пикаем. Гръмнах го, опаковах го в чувала, сложих веригите и камъните и го пуснах в кладенеца. Опааа!
Обадих се веднага на колегите в София и им казах къде се намира кладенецът – там и там…, както ми го описа Кичатов. „В него, викам, трябва да има труп.”
Колегите дълго не могли да го намерят, местни хора им го показали, но станало късно през нощта – не искали да рискуват, кладенецът бил много тесен и имало опасност да се срути, ако някой се спусне до дъното с въже. Отлагат за сутринта – и намират трупа!”
Ботьо Ботев, разбира се, се гордееше с този си професионален успех.
Но гордостта му беше сломена, когато Кичатов, който бе даден на съд и „по случая с трупа, намерен в кладенец”, беше оправдан. Пред съдиите подсъдимият заяви, че е написал самопризнанията „под натиск” и по този начин ги направи невалидни – превърна ги „в плод от отровено дърво”, както е прието да се наричат в американските съдилища резултатите от разследване, водено извън рамките на закона.
„Ако Кичатов не е убиецът на Кутепкин, значи съм аз” – заяви Ботев пред наобиколилите го журналисти, огорчен от решението на съда.
А Гопето? Той също е отведен в копривщенската полицейска обител. Млад човек, тогава двайсет и шест годишен, нисичък, набит. („Нито грозен, нито хубав, както го описа сервитьорка от хотел „Гайдарец” пред група журналисти – мъжленце от тия, дето и всеки ден да го виждаш, не можеш да го опишеш…”)
Гопето, по паспорт Георги Георгиев, e разпитан от Ботьо Ботев в една стая на приземния етаж. („Една голяма соба с ниша, обзаведена с камина и ниска масичка, зад която седеше Ботьо, който пушеше и разпитваше, докато в нишата седеше друг полицай – и той цивилен, но от друга служба, който си мълчеше и слушаше и правеше кафета и чайове при поискване”.)
Ботьо Ботев разказа подробно:
„Докараха Гопето на 29 май 1999 година към осем вечерта в базата на МВР в Копривщица. Кичатов още пишеше. Колегите ми казаха: „Шефе, тоя иска да говори”. Отговорих им: „Нека свърша, тогава!”. След петнайсет минути те пак: „Шефе, този иска да говори!”.
Стана три през нощта и аз прекъснах писането на Кичатов. Той беше нарисувал и подробна схема на ситуацията около дома на Луканов. Вкараха Гопе. Попитах го:
– Момче, какво искаш да говориш?
Първите му приказки бяха:
– И-и-и-искам да говоря за Луканов, но не знам как ще ме пазите!
И започна да ми разказва от начало докрай за своята роля – как го извикал Ангел Василев и как му казал, че един човек му пречи. „Ти трябва да помогнеш с твоите руснаци, рекъл, отивай си сега, моят шофьор Ленев ще продължи контакта с теб и ще ти каже какво трябва да направиш от тук нататък”.
Ботьо Ботев не се сети да уточни дали и Георги Георгиев – Гопето, също като Кичатов, е бил поканен да напише показания в копривщенския резерват. Не беше и нужно, тъй като младият елинпелинчанин почти веднага след като повтори пред следовател самопризнанията, които беше направил пред Ботев в „оная копривщенска стая”, се отрече тотално и завинаги от тях. Преди да приеме и неговите показания Гопе за „плод от отровено дърво”, съдът изслуша съдебнопсихиатричен експерт, който отбеляза, че при прегледа на Георги Георгиев е констатирано „наличие на акцентуация – силна уязвимост при психогенно въздействие”, и това „обстоятелство би трябвало да се разгледа във връзка с даването и оттеглянето на самопризнанията му”.
Самопризнанията, които Алексей Кичатов беше написал в Копривщица, не бяха представени като доказателство пред съда. Предполагаше се, че ръкописът на неговия руско-български език е нечетлив и невнятен. Но пък можеше да се преразкаже и да се „цитира в превод на места” – нещо, което неназован „полицейски източник” направи пред журналистката Ангелина Петрова, а тя подготви съответна публикация. Според нея Кичатов си признал устно и писмено в Коприщенската къща приблизително следното:
В един пролетен ден на 1996 година самият той и сънародникът му Юра Кутепкин „се разкарвали из Елин Пелин” и насреща им се появил Гопето – един от местните. Алексей се познавал с него покрай приятелката си Красимира. Знаел прякора на Гопето, но не бил сигурен за името, „може да е било Георги”, а за презимето нямал „никаква представа дали е Георгиев или друго…”.
Тогава на улицата Гопето хванал под ръка Кичатов, отвел го настрана и казал: „Имам една поръчка за теб, съгласен ли си да я поемеш? Трябва да се премахне един човек”. „Чакай малко – рекъл Алексей, – познавам хора, които могат да свършат такава работа, трябва да говоря с тях.” После веднага разказал на Кутепкин за „работата”, а Кутепкин му казал: „Поемаме я, договаряш цената и тогава ще решим какво да правим”.
Още на другия ден Кичатов казал на Гопето, че всичко е наред, че има „наши хора снайперисти от Русия”, те ще дойдат, „много точни момчета са”, но „тая работа струва пари”. „Колко” – запитал Гопето. „Сто хиляди марки.”
Изминал още един ден и Гопето съобщил на Кичатов: „Моят човек е съгласен с цената”. Тогава Кичатов му поискал предплата. „Няма проблем”– рекъл Гопето и му дал снимка от вестник – на възрастен мъж с бели коси и очила, бил бизнесмен, който пречел на някаква сделка и затова трябвало да бъде премахнат. Името не споменал.
На идния ден Гопето забрал Кичатов със своята колата и го откарал на улица „Латинка” – там му показал в движение къде живее „бизнесменът”, но сбъркал – показал му номер 17 вместо номер 15. Казал му още, че тоя, дето живее там, кара синя ланчия капа с регистрационен номер 5858.
Месец и половина Кичатов „изучавал района” заедно с Кутепкин. Веднъж видял побелелия мъж с очилата да потегля с мерцедес нанякъде, но не видял от коя врата е излязъл. Решили с Кутепкин да изпълнят поръчката, като го взривят – „да заровят в градинката пред блокчето му бомба”, да го изчакат да влезе в колата, която го чака, и да го гръмнат с дистанционно.
Кичатов отишъл да купува взрив. От Варна. Там потърсил един Светльо, с когото го запознал един Веско, поканил го на среща, Светльо дошъл с един Мишо по прякор Чайката.
Мишо Чайката му обещал да го снабди с взрив за 1000 долара. Кичатов му дал 200 долара капаро. След няколко дни Светльо и Мишо Чайката се срещнали с Кичатов в София, завели го на едно стрелбище на булевард „Сливница” и го запознали там с един Светлозар. Кичатов казал на Свелозар какво иска да купи, оня изчезнал за около час, върнал се и му донесъл една торба – в нея имало „бонамид или нещо подобно плюс шашки тротил и дистанционно с обхват 70 метра”.
После Льоха Кичатов и Юра Кутепкин продължили да се въртят около номер 17 на улица „ Латинка” и хоп – видели белокосия да се качва в синя ланча номер 5858 – „всичко точно с колата и човека от вестникарската снимка”, – само че той излязъл от къщата с номер 15. Като разгледали тая къща, разбрали, че с взрив не могат да свършат работата. Пред нея нямало градинка, а циментова пътека и бетонна ограда.
Юра рекъл, че „ще свърши работата с пистолет” – „ще се облече като скитник”, ще застане до кофата за боклука отсреща, ще изчака белокосия да излезе и ще го застреля. Льоха го завел в хотел „Гайдарец” в Елин Пелин, където имало една стая със забравени вещи, и „Юра си избрал оттам” подходящи за клошар вехти дрехи. И така, маскиран с тях, Юра (!) застрелял на 2 октомври „тоя мъж с бялата коса” пред пътната му врата. И край.
Писанието на Кичатов (поне така, както беше цитирано), свършваше дотук. И Ботьо Ботев „щеше да е наясно кой е убиецът” в мига, в който го беше доближил до очите си в оная стая с нишата в Копривщица, но… ако не беше видял на другия ден една справка от Гранична полиция, която показваше, че на въпросния 2 октомври, в който пада убит Луканов, Юрий Кутепкин не е бил в България.
Много хора биха приели по дефиниция, че ако някой криминален тип казва нещо, а един граничен полицай казва друго, това означава, че криминалният тип лъже на поразия. Но не и Ботьо Ботев. Той знае от опит, че данните от българския граничен контрол са верни само наполовина, и това, че според тях Юра е бил на хиляди километри от софийската улица „Латинка” точно когато Андрей Луканов я бележи с кръвта си, „съвсем не значи, че той не е извършителят” на кръвопролитието. Въпреки това, както споделя Ботьо Ботев пред журналистката Ани Маркова, той решава „да блъфира” и пита Кичатов:
– Защо ме лъжеш, Льоха? Няма как Юра да е застрелял Луканов, тъй като той на 2 октомври не е бил в България.
Якият украинец за втори път се пречупва по-лесно от вафла и си признава:
– Така е. Не Юра, а Саша застреля Луканов.
– Кой Саша?
– Саша Русов.
Ами сега! Разпитът започва отначало. Продължава с часове.
Ботьо Ботев опразва кутии цигари и пресушава много чаши чай. Дванайсет години по-късно ще каже: „Каквото и да стане, аз няма да отстъпя и милиметър от убеждението си, че именно Русов, Василев, Кичатов, Ленев и Георгиев са ликвидирали Андрей Луканов. И че конфликтът между „Орион” и Луканов е бил решаващ за това”.
Една неслучила се среща на Андрей Луканов и шефа на „Орион” Румен Спасов бе разглеждана под лупа от следователите, които търсеха ключа към заговора за физическото му премахване.
За посредник при несполучилото й договаряне бил избран Юлий Георгиев, тогавашния директор на контраразузнаването. Спасов му позвънил един ден – в последния ден на август или в първия ден на септември, около месец преди Луканов да бъде застрелян, и му предложил да се видят още същата вечер. Той приел. „Да се видим, рекъл, на светофарите по диагонал между Министерството на търговията, на тротоара пред задната част на Централната поща.” Какво е чул и видял контраразузнавачът Георгиев след това? Каквото и да е, то е протоколирано по време на разпита му в следствието по делото „Луканов”. Протоколът носи датата на Студентския празник – 8 декември 1998-а – и не е на следователите вината (или заслугата) за това, че твърде скоро стана обществено достояние:
„Румен Спасов дойде с джип, тъмен на цвят. Караше го високо момче, двайсет и две или двайсет и пет годишно, което не обели дума по-късно, докато се возехме в джипа… Влязохме в заведението при пощата, даже седнахме на една маса по средата на залата. Беше доста задимено и шумно, опитахме се нещо да говорим, но трябваше да се надвикваме и затова решихме да се преместим някъде другаде. Румен Спасов предложи да отидем в ресторанта под старото кино „Димитър Благоев”. Отидохме пеша, слязохме по стълбите, но вътре също беше пълно с хора. Тогава той предложи да отидем близо до тях, имало приятно ново ресторантче и кухнята била добра.
Върнахме се пак при пощата, аз останах да чакам, а той ходи някъде и се върна с джипа. Качих се и тръгнахме. Заведението се оказа наистина интересно, малко, в западен стил, там седнахме и започнахме разговора. Мисля, че си поръчахме някакъв алкохол, мезета и нещо съвсем леко за вечеря. Разговорът ни фактически започна в заведението при пощата, продължи в това ресторантче и завърши у нас, вкъщи. Заведението се напълни, настаниха се някакви хора на нашата маса и решихме да ставаме. Мисля, че аз предложих да отидем у нас да изпием по едно кафе и за финал по едно чисто питие. Преди това, доколкото си спомням, коментирахме менте алкохола, опасността от отравяне и тъй нататък…
У нас разговорът се насочи към въпроса, който преценявам като отнасящ се към делото за Луканов. Не си спомням дали у нас имаше някой и дали съпругата ми си е била легнала. Спомням си, че бяхме седнали в кухнята, значи не сме искали да вдигаме шум, тоест у нас е имало хора.
Ако до момента Румен Спасов изглеждаше много спокоен външно, тук, започвайки да говори, той се разстрои и беше много емоционален, разчувства се. Отново заговори за Веска Меджидиева, жена му, започна да се самообвинява за това, че е допуснал така да се развият нещата около нея. [Тогава тя е беглец от българското правосъдие и се намира в ЮАР]. Румен твърдеше, че му е много трудно без нея. Че детето, което беше на няколко годинки, непрекъснато го питало къде е майка му и показвало с поведението си, че му липсва. И на него му се късало сърцето. В един момент му се насълзиха очите, мисля даже, че се разплака. Много ми е тежко, разбери ме, каза. Напълно съм откровен с теб, уважавам те много. Виждам колко отговорно гледаш на работата си. Седя по цял ден вкъщи и се разсипвам. Не мога нищо да подхвана, не се събирам в кожата си. Може да ти се види странно, но аз съм луд по нея, по Веска. Говоря ти откровено и ще ти кажа неща, които един мъж рядко си позволява да говори. Това ме яде отвътре. Аз съм сам, Веска, и тя е сама. Непрекъснато мисля за нея. Не се срамувам да ти го кажа. Тя е млада жена, в разцвета на силите си, не знам там какво мисли, какво прави, какво може да направи. Може ли да върви срещу природата? Мен тази мисъл ме съсипва. Повярвай ми, откакто срещнах Веска, друга жена не съм поглеждал, не ми е и минавала мисълта за това. Непрекъснато мисля за нея и се съсипвам. Решил съм да направя всичко, което е възможно, да хвърля колкото пари са нужни, да наема адвокати за експертизи и въобще… каквото трябва, но да я върна тук. Тук са моите близки, тук са приятелите ми, където и да съм на друго място, аз няма да живея добре…
Казвам ти тия неща, за да ме разбереш напълно. Аз не си давах сметка, че разправията между мен и Андрей – така Спасов наричаше през цялото време Луканов – ще стигне дотук. Колкото и трудно да ми е да призная, но аз също имам голяма вина, че го допуснах да стане. Ние двамата с него си я носим тази неприязън от деца. Не знам как се започна. Ние сме много различни характери. Аз бях много буен като момче, а той – моят антипод. От смешни и дребни разправии между момчета на тази възраст се започна. И интересното е, че те с моя брат [Лъчезар Спасов] се разбират чудесно. Работиха заедно, уважаваха се…Но бащите ни също не се обичаха, даже се мразеха. Аз бях много привързан към татко. И може да съм се повлиял от него…И това продължава през целия ни живот. И виждаш докъде стигнахме – разправията ни, която е между нас, вече е разправия в цялата държава. Пресата я пое, намесиха се интереси и видя какво стана. Може би и Андрей има вина за това. Той е много злопаметен и не прощава. Аз, колкото и да ми е трудно да си призная, не си прецених силите, и загубих.”
Седнал на стол срещу бюрото на следователя, Юлий Георгиев си припомня все повече и повече думи на Румен Спасов от среднощния им разговор. Той е малко гузен вероятно – журналистката Ангелина Петрова е алармирала в критична статия, че неговата съпруга Бисерка („съпругата на Юлий Георгиев, главния контраразузнавач в правителството на Жан Виденов”) е била „наета по два граждански договора да работи по въпроси на фирмата на Румен Спасов”. Гузен или не, Георгиев явно се старае да сътрудничи на разследването – протоколът от разпита му изобилства откъм откровенията на Спасов, които е запаметил.
„Неслучайно те потърсих да говоря откровено с теб – казал му още Румен Спасов. – Ти гледаш отговорно на нещата. Този наш спор с Андрей става опасен и за партията, и за страната. И за Жан, когото аз уважавам, въпреки че е млад човек и в някои неща греши. Виждам, че покрай мен и Жан си пати. Трябва да се обяснява и му е трудно. Търпи атаки от много страни. Партията се разцепва, правителството също не върви добре. Искам да ме разбереш правилно. Аз съм обиден на някои хора в тази партия. За начина, по който се отнесоха към моя баща. Та нали той тия неща в тия лагери, за които го обвиниха и арестуваха, ги е вършил не за себе си, а за тази партия”.
Какви ги е вършил генерал Мирчо Спасов, бащата на Румен Спасов, в лагерите – това не е обект на интерес от страна на следователя. От протокола на разпита си личи, че той се интересува не от Спасов-баща, а от Спасов-син, на когото Юлий Георгиев прави описание:
„Докато говореше [седнал среднощ на маса в чужда кухня], Румен Спасов ми изглеждаше грохнал, съсипан, такъв си го спомням – като човек в момент на слабост. Мисля, каза, че нещата отидоха много далеч. Моля те, ако можеш, помогни ми да изляза от тази история. Няма да те питам никога как си го направил, никога няма да споменавам, че сме говорили за това. Аз вече опитах с някои мои приятели да си уредя лична среща с Андрей, да седнем двамата и да си говорим, да спрем тази война между нас. Но нещата не стават. Готов съм да направя всичко, което той каже. Да дам и всичките си пари, но да оправим нещата. Как той работи с толкова много хора, да не би аз да съм най-големият престъпник в страната? Защо да не работим заедно? За себе си, за партията, за държавата. Всички ще имат полза, ако поговорим като възрастни хора. Ако не иска да се вижда с мен, нека поне брат ми да говори с него. Те се уважават, ще се разберат… Искам и аз да живея нормално. Да се върне Веска и съдебно да се решат споровете – да се изясни и ако ние сме сбъркали, да си понесем вината. Но по съдебен път. Сигурен съм, че ако и Андрей се преодолее, както аз съм готов, ще се разберем и заедно ще спрем този цирк. Затова, моля те, съдействай ми да стигне до него това, че искам тази среща…
Приех думите му с разбиране и съчувствие – заключава Юлий Георгиев, – и досега мисля, че не играеше роля…”.
Шефът на Националната служба за сигурност (така се наричаше тогава контраразузнаването, бившето Второ главно управление на ДС) станал в оня среднощен час от масата, направил кафе, „повъртял се малко из кухнята, помислил” и казал на Спасов, че „не познава лично Андрей Луканов, но познава негови приятели”. Преди раздяла с късния си гост се договорили така: „да му се обадя след няколко дни и ако съм направил нещо, да му съобщя резултата”.
Следва въпросът: „Направил ли е нещо и какво”. Разпитът му в Следствието продължава цял работен ден – от девет часа сутринта до четири следобед. От протокола не става ясно дали през тези седем часа следователите са предложили на висшия шеф по сигурността кафе, бисквита, чаша вода.
Ето какво направил Юлий Георгиев: потърсил Петър Манджуков – един от първенците в новородения и шеметно пораснал частен бизнес, чиято дума на общественик и меценат тежи в червените партийни среди.
„Потърсих го него, тъй като тогава го чувствах приятел, пък и той ме беше запознал с Луканов. Срещнахме се в ресторант „Олимп” зад Военната академия, аз му разказах накратко идеята на Румен Спасов за евентуална среща с Луканов.
Откровено казано, не се съмнявах, че Луканов ще се срещне с мен. Преди около два месеца се бяхме запознали в офиса на Манджуков и имахме принципна договорка да се видим през есента. Затова и не се изненадах, когато Манджуков ми се обади и насрочи срещата ми с Луканов в неговия офис. Аз отидох със заместника си Владимир Манолов. Тримата изчакахме Луканов в кабинет на първия етаж. След като Манджуков го въведе, те с Манолов излязоха от кабинета и ни оставиха насаме. Тази моя среща с него беше много по-кратка от първата. Може би около десетина минути. Аз отидох пръв и го изчаках. Той дойде информиран за станалото. Първите му думи бяха:
„Подвели сте се. Допуснали сте да бъдете подведен. Откога познавате Румен Спасов?”
Обясних му. Той заключи:
„Очевидно е, че не го познавате добре. Майка му и брат му са много свестни хора, но те с баща си не са”.
В този дух Андрей Луканов направи крайно отрицателна характеристика на Румен Спасов. Разказа ми и са своя баща, и за отношенията му с Мирчо Спасов. Каза още хубави дума за майката на Румен Спасов – Кина, и за брат му Лъчезар. Повтори вече известните си твърдения за „приятелския кръг на орионците”, нарече ги „мародери”. Въобще отхвърли възможностите за среща с тях. Аз не се опитах да го убеждавам. Той беше много любезен с мен и доброжелателен. Поиска да кажа на Румен Спасов, че: „няма намерение да води никаква война. Нека брат му го намери и на него Луканов ще обясни всичко”.
Няколко дни по-късно директорът на контраразузнаването предал на Румен Спасов думите на Луканов. За целта двамата се срещнали „буквално за една минута” пред блока на Юлий Георгиев рано сутринта.
„Долу ме чакаше служебната кола, аз слязох, Румен Спасов се доближи и аз буквално му предадох това, което Андрей Луканов ми каза да му съобщя. Лицето му имаше угрижено изражение, очевидно очакваше с нетърпение да чуе какво ще му кажа. Когато го чу, ми се стори, че лицето му просветна…Аз се качих на колата и тръгнах за работа.
След като убиха Луканов, се опитах чрез Манджуков да разбера ходил ли е братът на Румен Спасов при него, говорили ли са. Но не можах.”
Беше мрачен декемврийски ден, светлината отвън нямаше сили да пробие демодираните тежки кадифени завеси в хола, където следователят Богдан Карайотов седеше, качил краката си на дивана „по никое време” – в късния предобед, който от трийсет и три години насам „беше свикнал да прекарва зад бюрото си в компанията на някой арестант”.
Бяха минали близо три седмици, откакто Висшият съдебен съвет го изхвърли от Следствието „поради навършени години за пенсия”, но той не беше свикнал и не искаше да свикне да бъде „пенсионер”. Смяташе се за „жертва на интригите около делото „Луканов” („Това е тригодишна работа, над двайсет тома с материали, и на някой му изнася колегата Олег Янев да остане с тях сам и те да не влязат скоро в съда…”) Той нямаше колебание, че „иначе схемата поръчител–извършител е ясна и до два-три месеца по нея щеше да има сериозни доказателства”.
Беше заявил предишния ден по „Дарик радио”:
„За мене мотивът за това убийство е прекалената омраза между Румен Спасов и Андрей Луканов. Спасов не е между обвиняемите само защото напусна България”.
Ако в този момент някой му беше казал, че заради тия думи след пет години ще се окаже „осъден за клевета”, пенсионираният следовател нямаше да му повярва. Той знаеше, че „самопризнанията не са царица на доказателствата” и беше забелязал, че „имаше нещо като следи от насилие” по арестантите, когато ги доведоха при него, за да си признаят… „но всичко беше в рамките на леките телесни повреди” и Карайотов смяташе за „дълбоко несправедливо” да бъде изхвърлен от следствието заради тях. Надяваше се да бъде назначен в МВР, за да „продължи незабавно да работи по случая”. Но от МВР се бавеха с предложението и за да им напомни за себе си, беше поканил в този ден Ани Маркова – „да напише във вестника нещо”.
Беше приготвил за нея снимки и протоколи от показания по делото за комунистическите концлагери. Щеше да ѝ ги даде – тя беше опитна и знаеше какво да направи от тях. Той се загледа замислено в две от снимките – на Спасови, баща и син.
Румен Спасов, синът, „орионецът, бизнесменът” имаше вид на „естраден певец от Бай-Тошово време” – усмихнат, симпатяга, безмалко хубавец, със сатенени лъскави ризи, една ръка в джоба, а в другата с цигара, позьор, очевидно суетен, „бледо копие на Бай-Тошовия зет и също като зетя [колоритния Иван Славков] цапнат в устатата, но не шегаджия като Иван, а грубиян”.
Бащата, генералът изглеждаше по-другояче – хубав мъж на младини, перчемлия, с правилни черти, „и той с тарикатска усмивка като сина си, но не такава, която издава обикновен тарикат”, а по-особена, „която усмихва само клепачите и крие в очите известно коварство”.
В папката, която Богдан Карайотов даде на журналистката, имаше откъси от свидетелски показания за откритите през 1949-а и 1959-а и закрити през 1960–те години „трудово-възпитателни общежития за общественоопасни опасни лица и врагове на народната власт”. Някои от показанията бяха познати Ани – тя беше писала репортажи от съдебния процес за издевателствата над „въдворените” в най-големия трудов лагер за политически противници на остров Белене, в мъжкия концлагер край Ловеч и в женския му филиал в село Скравена. Други щяха да бъдат публикувани впоследствие в документалната книга „Секрeтното дело за лагерите” на Христо Христов.
Ани ги чете до полунощ и след това не можа да заспи – „мачка възглавницата и стоя с долепено чело до прозореца в кухнята”, докато телефонът ѝ позвъни за събуждане…
Петима бивши лагеристи, „врагове на комунистическия режим” – Тошко Минков, Жоро Йосифов, Ненчо Христов, Лозан Лозанов и Сашо Златарски бяха дали показания пред следователя за преживяното в „ада на остров Персин” и в „душегубката на три километра от Ловеч”:
„Вкарани бяхме като животни в една дълга барака с нарове на два етажа. Милиционерите ни биха още първата вечер – биеха мълчаливо, наред. На сутринта ни откараха на една скала – да къртим камъни, да ги носим с бягане на 200 метра оттам и да ги трупаме на камари. Бягахме до изнемога в коридор от милиционери, които удряха с тояги тия, които изнемогваха и падаха. Командваше ги капитан Цвятко Горанов, той се водеше за началник на обекта и лично биеше с една тояга.
…Ние бяхме от първите въдворени в бараките, останали от комсомолската бригада, строила някога на ура железопътната линия Ловеч–Троян. Новодошлите лагеристи по заповед на Горанов ги посрещахме с ритуал – строяваха ни на плаца в шпалир, те минаваха в редица по един край нас и ние ги удряхме с тояги. Ако някой от старите отказваше да го прави, биваше бит от всички останали.
Будеха ни всяка сутрин в четири – и зиме, и лете – и ни откарваха на кариерата. Работехме до късно през нощта, докато и последният от нас си изкара нормата от 10–20 кубика камъни, които товарехме във вагони. Задължаваха ни всичко да правим на бегом. Някои припадаха от изтощение и оставаха да лежат, където са паднали. Само вечер ни даваха храна – чорба от скапано зеле, цвекло, боб, спанак и 700 грама дневна дажба хляб. Къпехме се в реката Осъм по команда, често в ледена вода. Бяхме в еднакви стари войнишки дрехи – мръсни, въшлясали, в бараките ни хапеха дървеници така, че не можехме да спим”.
„Там за първи път в живота си видях гнойни рани по телата на хора, в които имаше червеи – казва Ненчо. – Нямаше лекар. Помагахме си един на друг, като пикаехме върху раните на гърбовете си, за да заздравеят”.
В папката, която Богдан Карайотов даде на Ани, имаше и медицинско заключение от професор Стойчо Раданов, шефа на Катедрата по съдебна медицина: „Медицинските находки потвърждават, че още при постъпването си в лагера хората са били жестоко бити с тояги и гумени маркучи. Лагеристите не са имали възможност да запазят достойнството си на човешки същества – не са могли да говорят помежду си, нито някому да се оплачат. Условията им на живот са формирани с неоправдан садизъм”.
В извадките от делото за лагерите бащата на Румен Спасов се споменава на няколко места. Садистите, които по документи се водят „ръководство на трудовата група”, сочат, че „са действали единствено по устни указания на близкия на Тодор Живков заместник-министър на вътрешните работи Мирчо Спасов”.
В досъдебния процес началникът на концлагера в Ловеч Петър Гогов признаваше:
„Нормативни документи нямаше. Всичко се изпълняваше по устните заповеди на Мирчо Спасов. Например къпането на лагерниците ставаше в реката в неделя следобед – той заповяда това по телефона. Разрешихме им веднъж месечно колети до 2 килограма. Здравен пункт създадохме 3–4 месеца, преди да закрият лагера – пак по заповед на Мирчо Спасов. Той забрани болните лагерници да се изпращат в болница и разпореди труповете да не се изпращат на близките”.
Заместник-началникът на „ловешкия ад” Цвятко Горанов цитираше много пъти Мирчо Спасов за свое оправдание – и в следствието, и в съдебната зала:
„Мирчо Спасов устно нареди лагерниците да работят от изгрев до залез. Мирчо Спасов ми каза, че тези хора трябва да работят при много тежък режим, да им се напукат ръцете от работа и когато излязат навън, да свалят шапка на всеки срещнат работник. Мирчо Спасов ми обясни: „Това са най-непоправимите криминални престъпници. Те трябва да работят от тъмно до тъмно при най-високо напрежение! Да работят до умиране!”. И те умираха от тежък физически труд и слаба храна. Често се избиваха помежду си. Аз лично не съм нанасял побоища и не съм убивал. Изпълнявал съм нареждания на заместник-министъра, а той [както самият Мирчо Спасов пред съда заяви] е изпълнявал нарежданията на министъра”.
От други свидетелски показания ставаше ясно обаче, че Цвятко Горанов („гледаш го в съда – едно нищо и никакво старче”) и офицерът от Държавна сигурност Николай Газдов са се състезавали в мъченията на лагерниците:
„Газдов и Горанов биеха зверски. Може би биеха от любов към побоя. Щом започнеха да бият някой, вече се знаеше какъв ще бъде краят му”, беше заявил в процеса бившият лагерист Сашо Златарски.
В показанията на лагерния шеф Петър Гогов това се потвърждаваше:
„Аз лично съм присъствал на побои, нанасяни от Горанов и Газдов. Горанов ги биеше с бастун навсякъде, не гледаше къде удря. Един път му взех бастуна и го строших на парчета. Той после започна да бие с дъска. Газдов също биеше който му падне, но повечето пъти нареждаше на затворници да бият някой затворник, който си е набелязал”.
Двама бивши лагерници, отбелязани с инициали в следствените протоколи, бяха разказали за „специалитета на Газдов”: след като набележел някого за убиване, очертавал пред строя кръг, викал го по име да стъпи на него и му давал огледалце „да се огледа за последно”. Така се знаело, че на другия ден ще върнат нещастника от кариерата като труп, загърнат в сламеник – пребит до смърт от „бригадирите”: циганина Шахо, Благо Магарето, Шаро Кучето, върли криминални престъпници, подбрани от различни затвори в страната и пратени да изтезават противниците на властта.
„До пристигането на Газдов в лагера се смяташе, че който си изпълнява нормата, гарантирано ще излезе жив, все някога. След пристигането на Газдов тази гаранция отпадна. Той се разпореждаше с живота на лагерниците без значение дали те си изпълняват нормата, или не”, бяха думите на единия от анонимните свидетели, скрит зад инициали.
Въпросният Газдов – бивш бъчвар, който се явяваше в съда облечен в дочени работнически дрехи и изглеждаше като „кротък шлосер – интелигент”, се оправдаваше накратко:
„Аз изпълнявах заповедите за въдворяване. В тях пишеше, че се отнасят за криминално изявени лица. Всичките заповеди бяха за срок от една години и бяха подписани от Мирчо Спасов”.
Самият Мирчо Спасов, както съдът впоследствие отбеляза, „не прояви никакъв признак на разкаяние”. Невъзмутимо и нахално заявяваше:
„От всички в Политбюро и ЦК на БКП, включително от Тодор Живков, се знаеше, че съществува лагерът в Ловеч и режимът в него е много строг. На партийни събрания имаше често изказвания, че този лагер е внесъл порядък в страната”.
Собственикът на „Орион комерс” Румен Спасов се гордееше много с баща си генерала и обичаше до полуда Веска, жена си – една привлекателна блондинка, която излъчваше самочувствие на император. Това бяха „неговите трайни пристрастия”, или поне изглеждаше така. Другите му пристрастия бяха твърде променливи – той „като нищо сменяше бизнес партньорите и приятелите си, ту ги заклеваше във вярност, ту ги изоставяше, ту ги хвалеше, ту ги псуваше и ги ругаеше…”. Отношението му към партията и съпартийците му също беше нетрайно („Румен ту рекламираше Жан, ту го жалеше, ту го наричаше глупак”); имаше един-единствен човек от БСП, за когото не се колебаеше в чувствата си, и това беше Луканов. Той го мразеше „от дъното на душата си”.
В началото на август 1995 година, когато Андрей Луканов беше вече „само депутат, и то във ваканция”, Румен Спасов даде интервю (по-скоро изявление) пред вестник „Капитал”, в което изля омразата и гнева си:
„Чух наскоро, че един политически интригант – Андрей Луканов, очаквал да падне таванът, като съобщи в една аудитория, че съм син на Мирчо Спасов. Ефектът обаче не отговорил на очакванията му, та се наложило да повтори този факт няколко пъти.
Да, вярно е, че съм син на Мирчо Спасов, и съм горд с това. Баща ми беше един високо морален и принципен човек. Вярно е и друго – че Луканов е един от убийците му в преносния смисъл на думата. Сигурно затова той – и други като него – цапа гащите, като си помисли, че хора като баща ми току-виж се вдигнали от гроба и им изкарали кирливите ризи на показ.
Защото няма да е лесно нито на Луканов, нито на други като него да обяснят къде отидоха парите на България от 1982 до 1989 година. Ще направя една проста аритметика. За тези години държавата натрупа дълг от 10 милиарда щатски долара. Но това не е всичко – за тези години България е имала и други приходи от външни и вътрешни източници. От външните приходите са над милиард и половина долара, от вътрешните – над милиард. Хайде сметнете – 8 години по 2 и половина милиарда правят 20 милиарда. Като прибавите и 10 милиарда дълг – стават 30 милиарда долара, изчезнали за 8 години. Може би тъй нареченият голям български икономист Андрей Луканов ще обясни къде в бедната ни държавица са вложени тези 30 милиарда. За заводите гиганти да са отишли 2–3 милиарда, за трабанти и панели – още 2–3 милиарда, за световната революция – още два пъти по толкова. Като ги сметнете, едва ще можете да ги докарате до 10 милиарда. А къде са останалите 20?
Ето затова, а сигурно и за някои други работи, се стряска Луканов и на сън, като се сети за баща ми. Затова му пречи и правителството на Жан – защото хем не му дава да граби, хем току-виж, ако не дърпа конците отгоре Луканов, стане някоя беля и започнат да излизат старите му бакии наяве”.
Журналистите, на които се беше случвало да интервюират Румен Спасов, знаеха, че той не се изказва неподготвен – прави предварителни уговорки, предпочита да бъде интервюиран по телефона и говори бързо, гладко и точно (вероятно чете написан по-рано текст), при което много трудно може да бъде прекъснат с въпрос. И пред диктофона на „Капитал” той сам се питаше и си отговаряше:
„А знаете ли защо Луканов не споменава нито веднъж майка ми – Кина Спасова, която двайсет години беше директорка на Двореца на пионерите и е възпитала хиляди деца, които са видни личности днес? Ще ви кажа защо. Защото, когато неговите връстници бяха пионерчета, Луканов живееше в Америка – нямаше го в България. Това, че го нямаше, разбира се, с нищо не е навредило на страната ни. Вреди обаче неговото присъствие тук сега. Защото я си представете, че започне пак, както правеше по време на Кръглата маса, да се среща на „Латинка” с Желю Желев – и току-виж двамата вземат, че извъртят някой номер на младите момчета, които си играят на власт и опозиция”, заключаваше бизнесменът, назован във вестника с помпозното „Босът на Орион”.
Луканов не бързаше да го уважи с отговор.
– Не намирам за нужно да водя междуличностен спор – беше отрязал той примадоната на вестник „Труд”, която беше го „заляла с любов”, опитвайки се да го вкара в задочен диалог.
Чак след пет–шест месеца, наобиколен от журналисти в кулоарите на парламента по повод едногодишното управление на соцкабинета „Виденов”, той даде отговор на щекотливия въпрос:
– Господин Луканов, от какво произтича острата неприязън между вас и Румен Спасов?
– Никога не съм имал личен контакт с Румен Спасов. Нямам и предразсъдъци към синовете на Мирчо Спасов, което би могъл да потвърди и по-големият от тях Лъчезар Спасов – той е работил при мен в Министерството на външноикономическите връзки и винаги се е ползвал с моето уважение и доверие, включително и когато баща му се намираше под домашен арест. Не бих се занимавал нито за минута с господин Румен Спасов, ако той не беше направил опит чрез подставени лица да постави под контрол нашия партиен всекидневник „Дума”. Тогава аз реагирах на Националната партийна конференция с мнение, че връзката на правителството с него е позорна за БСП.
– А какво е мнението ви за Българската земеделска и промишлена банка (БЗПБ), заради която прокуратурата погна жената на Румен Спасов и тя избяга чак в ЮАР? – пита го един от парламентарните репортери.
– Това не е банка на земеделските кооперации, както се твърди. Оказа се, че участието на кооперациите в нея е миноритарно и фиктивно в много случаи. Следователно това е банка на група лица, наречени „приятелски кръг”, които спекулират с лозунга „банка на кооперациите”. Някои от тях са чисто и просто мародери. Те са завлекли други фирми и институции с грамадни суми – отвръща той, а след това говори за желаното развитие на България през идните години, но неговите виждания са отразени после само и единствено във вестник „Политика”.
В деня, в който се случва това – 15 януари 1996 година – Луканов едва ли подозира, че му остава да живее едва 8 месеца и 22 дни.
Доста дълго след смъртта на Луканов Румен Спасов се въздържаше от публични коментари – гласът му се изгуби някъде из къщата на жена му в Кейптаун, най-южния град на Африка („едно удивително място, където планината Тейбъл и живописният нос Кейп Пойнт се целуват с морската вода”). Кри се от медиите чак до края на 2003 година, когато прие съвета на българския си адвокат Илиян Василев „да не мълчи като гузен” и се съгласи „да каже това, което знае и мисли ”:
– Добре де, дай да го туря на място тоя Богдан Карайотов, дето все съм му в устата. Дай телефонния ми номер на някой журналист от някой голям вестник, за който си сигурен, че правилно ще ме цитира.
Адвокатът се погрижи и във вестник „Труд” се появи следното интервю на Ани Маркова:
Първи въпрос:
– Господин Спасов, как ще коментирате думите на следователя Богдан Карайотов, че прекалената омраза между вас и Луканов е довела до убийството му?
Отговор:
– Аз бях неприятно впечатлен от това изказване, тук ми пращат понякога по някой вестник от България. Прочетох какво е казал Карайотов по някое си радио и честно казано, силно се раздразних. Той иска да каже, че аз съм убил Луканов, нали така?
– Не съвсем – полупотвърждава Ани. Тя е доволна да вземе това интервю и не иска да ядосва адвоката на Спасов, който ѝ се е доверил, но от друга страна, симпатизира на следователя. – Забележете, господин Спасов, че преди господин Карайотов да се изкаже, Софийският градски съд прие, че поръчителят на убийството на Луканов е строителният предприемач Ангел Василев, който е бил недоволен от икономическата политика на убития.
Румен Спасов прескача забележката ѝ отначало, тъй като следва вероятно предварителните си записки:
– Господин Карайотов не ме познава, както и аз него не го познавам. За негово сведение баща ми почина от естествена смърт на осемдесет и две години. Луканов в никакъв случай не е бил причина той да умре, за да търся аз реванш. Вярно, че като сме си говорили с баща ми, е ставало въпрос, че Луканов е ходил да топи Тошката Живков и дъщеря му Людмила на руснаците. Баща ми е разкрил тия обстоятелства и те са били докладвани на Живков. Сигурно затова Луканов не можа да стане член на Политбюро и си остана само кандидат-член. Така че по-скоро Луканов има причина да мрази баща ми, че му е разтурил далаверата в Политбюро. А не обратното. Баща ми не е имал причина да мрази Луканов, та тази омраза да се прехвърли на мен…Що се отнася до мотива, който е приел съдът – че Ангел Василев имал недоволство от икономическата политика на Луканов, аз мога само да се смея. Ха-ха-ха!
– Кое му е смешното?
– Ами, ако не се смее, човек трябва да заплаче. Като си спомни колко години наред се говори за кръга „Орион” като за убиец на Луканов. Надявам се, че поне мислещите хора са вече наясно. „Орион” е фикция, измислена по политически причини. Измисли я Луканов, а един политически пубер – това недоразумение Жан Виденов, я кръсти „приятелски кръг”. Пълни глупости! „Орион комерс” беше чисто и просто една фирма, която се занимаваше с внос на живи животни. Толкова далеко стои това от Луканов, че…няма какво да говорим. Четох във вестниците, че валутният борд щял да обърка бизнеса на Ангел Василев и той се бил ядосал на Луканов за туй и решил да го убие, за да си строи къщите… Абсурдно! Аз се чудя кой прокурор би могъл да състави такава глупава мисъл. Трябва да си пълен невежа по въпроса за валутния борд, за да кажеш, че той ще попречи на един строител да си строи. Аз познавам от общата ни работа Ангел Василев – един разумен човек, работлив, който винаги е гледал да няма конфликт с никого в бизнеса. И защо да си създава проблем с убийството на Луканов?
– Господин Карайотов има обяснение за това – намесва се Ани Маркова. – Да ви го цитирам ли? Ето: „…създаването на кръга „Орион” възмутила Луканов и той се заканил да го разобличи. Именно това е пречило на тия хора… и в основата е Румен Спасов”.
– Цитирай, цитирай… Но аз току-що обсъждах с моя адвокат какъв е законният ред да накарам тоя господин да обясни пред съдия откъде се раждат такива идеи в неговата глава. На мен ми омръзна да понасям обиди! Аз имам деца, утре ще ги срещнат хората по улицата и ще им кажат: баща ти така и така…Аз пък смятам, че по делото „Луканов” трябва да бъдат разпитани преди всичко Карайотов и Ботьо Ботев, полицаят. Защото те са, които са получили отнякъде поръчка да забъркат тая гадна каша…Аз не познавам и петимата, които са дадени на съд за убийството на Луканов. Но като познавам Ангел Василев, който е един от тях, смятам, че и останалите са обвинени напразно. Аз мисля, че тия, които застреляха Луканов – истинските убийци, сега се радват.
– И какви са тези „истински убийци” според вас? И защо им е било нужно да убиват Луканов?
– Аз бях разпитан в Следствието и там го казах, което и сега на вас ще кажа. За мен Луканов беше вреден за България. Той доразтури държавата и я ограби. Затова го и убиха. Там трябва да се търсят убийците му, където отиваха парите…В това убийство политически мотиви не може да има. Този незначителен Виденов да замисли убийство по политически причини? Глупости! Това убийство е само за пари. Или някой не е искал да му върне на Луканов парите и затова го е застрелял… или той е настъпил някъде нечии интереси, тъй като искаше да се оближе от меда от всички страни… И си е получил заслуженото. Заради червените пари.
– А вашите пари какъв цвят са, господин Спасов? – не можа да се въздържи от контра Ани. – Вие със съпругата ви госпожа Веска Меджидиева не се ли издържате в ЮАР с червени пари?
Румен Спасов не очаква сигурно такъв неудобен въпрос в уговореното от защитата му интервю. Отговорът, за разлика от предишните, е неподреден и избухлив:
– Тая пък глупост кой я съчини! Как да стане тая далавера! Луканов раздаваше червените пари! Аз съм бил негов противник! Как тогава неговите пари ще дойдат при мен?…Когато аз започнах моя бизнес, ние с жена ми взехме два заема по 3000 лева от ДСК, през 1990 година, напуснахме си топлите държавни служби и почнахме частен бизнес. Хората ни гледаха ококорено и си викаха: тия са мръднали нещо…Та ние работехме по шестнайсет часа на ден! И стигнахме до една хубава търговия – с животни и с месо. После разширихме бизнеса си в селското стопанство. На всички наши фирми балансите са минали през ревизии. Няма никакъв проблем да се докаже произходът на парите ни!
Веднъж нарушила „договора за добрия тон”, репортерката продължава да се държи непочтително – без да прояви и капка благодарност, че един от най-фамозните „босове на прехода” подарява на нея своето „дългоочаквано интервю”:
– Щом всичко покрай вас е чисто, защо не се завърнете в България, господин Спасов? Да се опитате да изчистите и името на жена си? Срещу нея тук се води дело за съмнителни операции във вашата банка, която е източена, нали знаете?
– Да се върна ли?! Да не съм луд! За да ми спретне някой прокурор нещо и да ме разкарват като чучело по арестите! Вие не виждате ли, че арестуват хора за нищо и ги държат по две-три години, преди да се окаже, че са невинни! Отворете си очите!
Интервюто свършва рязко. Читателят би могъл да предположи, че беглецът в Кейптаун е затръшнал слушалката.
Журналистката от вестник „24 часа” го видя отдалече – невисок, даже дребен в сравнение с двама мъже, които случайно се разминаха с него, късо подстриган, с момчешки черти на лицето и вежди с цвят на лен, невидими на първо време. Това е значи той – Русов, Александър Михайлович, – украинецът, който според полицаите и според обвинителния акт беше застрелял Луканов със собствената си ръка. Тя пресметна наум – трябва да е четиресет и пет-четиресет и шест годишен, – в материалите по делото, които беше препрочела сутринта, беше отбелязано, че е 67-и набор… Вървеше срещу нея с бодри крачки, поставил двете си ръце върху джобовете на сакото си на нивото на колана – леко свити в лактите („както правят в екшъните тайните ченгета, преди да извадят стряскащо от кобура си пистолет”). Той, разбира се, не беше въоръжен. Беше се издокарал за срещата с нея – с тъмносин, почти черен костюм, синя риза, сива вратовръзка и нови обувки, лъснати до блясък, по войнишки. Като приближи, ѝ се усмихна с очите си (пъстри светлокафяви очи ) и се ръкува („типична физиономия на братушка, като тия от старите снимки, дето девойки посрещат руските братя освободители…”). Докато ѝ казваше на чист български „здравейте, приятно ми е”, Русов гледаше някъде над главата ѝ – съсредоточено, без да отдели и прашинка внимание на две възрастни жени, стоящи наблизо, които го зяпнаха неприлично и едната сръга другата: „Виж, виж, тоя не е ли оня… убиецът?”.
Срещата им беше в центъра на София, на една трамвайна спирка. Русов беше пристигнал наскоро от родния си град Бердянск, за да направи представяне на книга – своя собствена, писана в затвора и издадена в доста голям тираж. Книгата беше внушителна – 359 страници и с предизвикателното заглавие „Аз убих Луканов”. Самиздат. Художничката беше нарисувала на предната корица голямо петно от кръв, под което прозираха фотографии на полицая Ботьо Ботев, следователя Олег Янев и на един прокурор. По-горе в кървавочервено бяха написани думите „Аз убих”, а по-долу беше сложен на тъмен фон колаж с портрета на убития, пачка пари, съдийско чукче и силуета на Централния затвор. На задната корица под портрета на автора имаше снимка на букет от седем бели рози във ваза и Библия, а до нея надпис: „Оригинална снимка на това, което подарих на своите Наталия и Надежда при първата наша среща”.
Докато вървяха към кафенето отсреща, където да разговарят за книгата, украинецът и Силвия Гурмева (най-силната от журналистките в съдебния ресор) си побъбриха на тема „изкуство и религия”. Той държеше в ръцете си брошура от мюзикъла „Йоан – синът на гърма”, който бил посетил предния ден заедно със съпроцесника си в делото „Луканов” Алексей Кичатов и неговата дъщеря. Разказа, че спектакълът, организиран от сдружение „Християнско изкуство”, бил „вълнуващ и поучителен”. Повтори два пъти, че „християнските ценности са основното, което направлява живота му”. Израснал без баща, а майка му починала, когато бил на осемнайсет години, но „намерил посоката на живота си, след като открил вярата в Господ благодарение на пастора в Софийския затвор”.
Вече на запис за вестник „24 часа” Саша Русов скицира автопортрета си така:
„Електротехник съм по професия. Дойдох в България в началото на 1990-те. Започнах да внасям руска техника – кафемелачки, сокоизстисквачки, такива неща. Продавах ги по битпазарите. Хората в България търсеха такава стока и печелех прилични пари. Така две-три години, докато ме арестуваха на пазара в Русе. Задържаха ме заедно с всички руснаци, с които продавахме там различни неща. Обвиниха ни – мен и моя приятел Олег Проценко, че сме влезли в страната без виза, и ни експулсираха, без да ни сложат печат за екстрадиция. Преди да ни изхвърлят на границата, полицаите ни взеха всичката стока и всичките пари, които бяхме спечелили. Ние с Проценко отново се върнахме в Русе. След няколко дни обаче отново ни арестуваха. Този път ни осъдиха за незаконно влизане в страната на една година затвор. Аз след шест месеца бях на свобода. Запознах се междувременно с моята съпруга Наталия, която е бесарабска българка и учеше в Софийския университет „Климент Охридски” география. Тя беше бременна във втория месец, когато украинските спецслужби ме отвлякоха от дома ми в Бердянск, за да може Ботьо Ботев да ме вкара нелегално в България и да ме обвини в убийството на Луканов…Обвинението срещу мен лежи само върху показанията на Кичатов, но аз никога не съм му се сърдил за това. Алексей е бил третиран, упоен, не е бил на себе си, когато се е подписал под измисленото за мен…”.
Силвия беше чела това, под което беше сложил подписа си Кичатов. Видяла беше копие от оригинала – „Протокол за разпит на обвиняем”, написан с пишеща машина и парафиран не само от обвиняемия, а и от следователя Олег Янев, и от преводачката от руски Мариана Симеонова.
В отговор на въпросите на следователя Кичатов обясняваше, че това, което е казал на Ботьо Ботев в Копривщица, е истина, но само дотам, че Юра Кутепкин „поискал да се облече като скитник и да застреля мъжа с бялата коса”.
От там нататък истината била друга. А тя била, че не Юра Кутепкин, а Саша Русов свършил „тая работа”.
Кутепкин се справял с българския език много добре, следял българската преса и попаднал на статия със снимка на „белокосия”, от която разбрал, че „този мъж е много важен депутат”. Тогава казал на Кичатов, че „тая работа, за която са се цанили, е много опасна”, че „ченгетата ще се разтършуват след нея и като нищо ще да ги хванат”. По-добре да наемат някой друг, който да свърши вместо тях това, за което вече са взели аванс.
И тогава Алексей Кичатов се сетил за Саша Русов. Запознал се бил с него неотдавна на улицата пред Централната поща – разхождал се там с адаша си Алексей Мацайло, когато Саша ги срещнал. Поискал пари назаем от Мацайло, когото познавал. Мацайло му дал 500 лева. Кичатов също му услужил със 100 лева – сънародници са, да си помагат. Така разбрал, че Саша е „закъсал финансово”. и предположил, че е „готов за всякаква работа”, включително и тази „опасната, от която Кутепкин се отказал”. Кутепкин се сетил за „въпросния Саша” – познавал го от Софийския затвор, там го наричали по прякор – Жьосткий (ще рече на български Твърдия). Намерил го за „подходящ”.
Речено-сторено. Кичатов намерил Русов в Студентското градче, той бил споменал при срещата им край пощата, че живее в общежитие там, при приятелката си, която била студентка. Кичатов не запомнил номера на блока и обикалял два дни градчето, докато късметът му проработил – срещнал Русов по една от алеите. Рекъл му:„Можеш да спечелиш 30 000 долара, ако премахнеш един бизнесмен”. Русов „се съгласил веднага и поискал адреса”. Уговорили се да се виждат веднъж седмично пред една телефонна будка до хотел „Плиска”, недалеч от улица „Латинка”.
На първата среща Саша докладвал на Кутепкин, че е огледал улицата и изказал мнение, че „работата може да стане с взрив”. Кичатов побързал да му занесе бомба с дистанционно и зачакал нещо да се случи. Но на следващата им седмична среща научил, че Саша „многократно заравял взрива пред „Латинка” 15, но колата, на която се качвал обектът, спирала „все на различни места”, а и „дистанционното било слабо”.
Туй било, онуй било, времето си минавало, както се разбира от протокола за разпит, скоро депутатите излизали във ваканция – от 5 август. Кутепкин се изнервил и Кичатов предложил на Русов да действа с пистолет.
Русов отново казал „да” без проблем. А Алексей Кичатов имал „скрит пистолет”.
Какъв пистолет?
„Ами този пистолет, с който Олег Проценко стреля по Шанин”, обяснява Алексей Кичатов. И още: тогава, когато той (Алексей ) тръгнал да „свърши работата за Шанин”, с него бил Олег (Проценко), като и двамата били въоръжени. Кичатов носел в една торбичка автоматичен пистолет „Заги”, а дубльорът му – „Макаров” със заглушител, деветмилиметров. „Свършили работа” в двора на едно училище, близо до блока, в който Шанин живеел. Той крачел сам в посока към дома си, когато двамата го доближили в гръб, Кичатов се прицелил с автомата в главата му, а Проценко – с пистолета в тялото му. Стреляли и двамата едновременно, и побягнали в различни посоки, както им било наредено…
Какво направили с оръжията после?
Ами „Загито” го сдали на един по-старши от бандата, а пистолета „Макаров” си го запазили. Кичатов го увил в найлон и го заровил край елинпелинското гробище. Оттам го взел да го даде на Русов.
Та Саша, а не Юра, уточнява няколко пъти Кичатов, когото той въоръжил и снабдил с костюм на клошар, „свършил работата за Луканов”. Час по-късно Кичатов научил това. С Гопето си играели, както всяка сутрин, шах в кафенето до хотел „Гайдарец”. И както си играели, дошъл братовчедът на Гопе – Иван, викнал Гопето малко по-настрана и му рекъл: „Всичко е точно, край”.
Официално МВР съобщи, че Александър Русов е задържан на 1 април 2000 година в кафенето на грандхотел „България” в Бургас като „заподозрян за убийството на Луканов”. Неофициално от министерството беше пусната информация, че той е „физическият убиец на Андрей Луканов”. Арестът получи медийни адмирации – браво, „първото разкрито политическо убийство в най-новата история на страната!”.
Никой не постави под съмнение тогава виновността на арестувания „руснак с украинско гражданство”, никой не настоя да го потърси за коментар. Разследването се пазеше в „пълна следствена тайна”, а и бяха все още далече ония бъдещи времена (2013–2023 и нататък ), в които прокуратурата, следствената служба и органите по сигурността щяха да се сдобият с репутацията на „лъжливото овчарче”.
И тази, и още три пролети минаха, преди скритото досъдебно производство да стане открит съдебен процес и да се чуе какво казва Русов, изправен на съдебната скамейка. Това, което каза той, не беше за вярване. Не бил задържан от българската полиция в хотел „България”, а бил „отвлечен от Украйна”. Как? Ами „причакан бил пред дома на сестра му в родния Бердянск, отведен бил с насилие в украинската Служба за безопасност, прехвърлен бил нелегално в Москва, а оттам доставен с белезници на български кораб”, който потеглил незабавно и акостирал на бургаското пристанище.
– На кораба ме свалиха, като ме вдигнаха от сушата заедно с колата, с кран – заяви Александър Русов пред съда през пролетта на 2003 година по време на очна ставка с Ботьо Ботев. – Беше десет часа вечерта на 31 март срещу 1 април. Морето беше спокойно. Когато корабът потегли, почти не усетих. Беше нощно пътуване… Корабната каюта беше без прозорци, с малки размери. Вътре имаше две двуетажни легла и миниатюрна монолитна тоалетна с душ. Пътувах с двама непознати около шейсетгодишни мъже – един мургав и един със сиво-бяла коса, по-едър от него, за които впоследствие разбрах, че са Ботьо Ботев и негов колега. Беше нощно пътуване. Ние с Ботев легнахме на долното ниво. Колегата на Ботев се мъчеше на горното легло над него. През първите часове той нервничеше, защото имах белезници на ръцете и като мърдах, те звънтяха. А Ботьо Ботев заспиваше и започваше много тежко да диша и да хърка и се пробуждаше от само себе си…. Преди да си легнем, аз запитах: „Какво искате от мен?”. Мургавият запали цигари и ми отвърна на развален руски: „Ще отговорим на всичките ти въпроси. Имаме доста време за разговори”. Колегата му направи забележка, че пуши в каютата, на български език. Така разбрах, че са българи…
На сутринта според показанията на Русов Ботев излязъл от каютата и се върнал с банани и шоколад „Нестле”, които купил от корабния бюфет. Предложил му ги за закуска. За себе си бил купил само кафе. Отново се спречкали с колегата му за цигарите, Ботев казал някаква неприлична шега… Като усетил доброто му настроение, арестантът го помолил да му даде мобилния си телефон, за да се обади на жена си, но получил отказ. („Мургавият ми отказа с обещанието, че ще ми даде да позвъня, като пристигнем в София, и ми предложи да играем шах.”) Докато играели, разговаряли.
– Ботьо Ботев ми каза, че иска да ме спаси – редеше Русов пред съдиите и съдебните заседатели. – Аз го питах от какво да ме спаси, в какво ме обвиняват. И казах, че съм невинен, нищо не съм направил. Ботьо Ботев ми каза: „Аз знам, че не си виновен, но твоята съдба беше да си на тоя кораб и щом те караме на кораба, значи си виновен и това е един способ да те спасим и приеми предложението ми…”. Той ми предлагаше, като пристигнем в България и се видим с българския следовател, да приема неговото предложение. Аз питах какво е предложението, а той ми каза, че трябва да се съглася с това, което говори следователят… Преди да пристигнем в България, ми позволиха да се изкъпя, защото лицето ми беше мръсно, половината беше в кръв, окото ми беше подуто, имах вътре кръвоизлив. Така изглеждах, защото украинските служби ме влачиха и биха, те са престъпници.
В показанията си Русов изреждаше подробности и правеше коментари, окуражен от вида на съдебните заседатели – по лицата им беше изписано смайване, по-възрастният го слушаше със смешно зяпнала уста.
Преди да влезе арестантът в банята, Ботев му свалил белезниците и не му ги сложил, когато излязъл. Колегата му „нещо промърморил”, а Ботев го успокоил: „Къде ще избяга от подводница? Нека малко да се отпусне момчето. Аз също ще си взема един душ”.
Руснакът с украинско гражданство изглеждаше готов да описва още интимни подробности от „нощното пътуване”, но Ботьо Ботев скъси очната ставка, като заяви веднъж, а след малко повтори:
– Категорично не съм бил с подсъдимия на кораба. За пръв път го видях от момента на задържането му в Бургас.
Русов „хвърли кос” в съдебната игра на нерви:
– След банята в кораба мургавият мъж, за когото вече знам, че е Ботьо Ботев, излезе гол до кръста, препасан с кърпа. И пак запали цигара усмихнат широко. Тогава забелязах, че в областта на ребрата имаше подутини, тромби, които го правеха белязан завинаги. Това може да се провери и да се види, че казвам истината.
Съдът отказа този „експеримент”, намери го за „твърде ексцентричен”.
Националното следствие (наричано преди падането на Живков Главно следствено управление на Държавна сигурност) се намира в софийския квартал „Дианабад”. Старото име на квартала е „Червена звезда” – едно невъобразимо съчетание между едропанелните сгради, строени в края на комунистическия режим, маломерните тухлени блокчета, строени пак тогава, но за номенклатурата, и шарените кооперации в стил „мутробарок”, които излязоха на мода в началото на прехода към демокрация. Самото Следствие се помещава в три пететажни панелни постройки, издържани в стила на най-скучната масова архитектура, залепени една за друга под формата на буквата „П” и боядисани в тъмножълто на червени линии. Постройките са разположени в средата на обширен двор, асфалтиран от край до край и превърнат в паркинг за колите на следователите. В първата от тях са обширните кабинети на шефовете и кабинетчетата на подчинените им, в които се провеждат разпитите на подследствените. В другите две постройки – една по-стара и една по-нова, лепната като кръпка в средата – се помещават арестите (следствените изолатори), надзирателите и администрацията.
Арестните помещения са сравнително модерни – били са модерни преди петдесет години, когато са строени, и все още са модеpни в сравнение със стогодишните килии в Софийския затвор, защото имат достъп до дневна светлина през двойно зарешетените малки прозорци. След последния им ремонт с европейски средства всяко от тях е обзаведено с мебели от лек метал: тесни нарове, закрепени върху метални тръби – по два, по три или по четири на два етажа, еднокрака малка масичка и кръгла табуретка в средата. Всеки следствен изолатор разполага с прикрита тоалетна чиния и мивка – това е голяма радост за неговите един-двама, трима или четирима обитатели и голяма гордост на директорите на местата за лишаване от свобода, където доскоро несвободните хора се облекчаваха пред съкилийниците си в поцинковани кофи. Но разбира се, за да няма „пълен разкош”, банята за арестантите на етажа е обща и със седмичен график за ползване.
За разлика от арестите работните места на редовите следователи се ремонтират пестеливо и рядко. В началото на XX век повечето от шпертплатовите бюра, столовете и касите с папки са горе-долу на годините на тези, които седят зад тях.
Така е и на 23 ноември 2000 година в скромния кабинет на следователя Олег Янев – той е малко по-възрастен от бюрото си, но пък арестантът Алексей Кичатов е доста по-млад от стола, на който седи, докато отговаря на неговите въпроси.
– Когато Георги Георгиев от град Елин Пелин ви даваше информация относно поръчката за Андрей Луканов, той обясни ли ви нещо за източника на тази информация?
– Той ми каза – гласи ексклузивният отговор, протоколиран надлежно, – че информацията му давал един шофьор, шофьор на шефа.
Ексклузивно! Кичатов подава нишката, която разследващите ще дръпнат, за „да разплетат кълбото и да стигнат до поръчителя на престъплението”.
– А как е името на „шофьора на шефа”?
– Гопето не го е споменавал пред мен.
Излиза, че Кичатов не знае това име към този момент и затова не го казва за протокола пред следователя Олег Янев. Странно е, че го е казал пред полицая Ботьо Ботев половин година по-рано – на 31 май вечерта, и го е повторил пред следователя Богдан Карайотов на 1 юни по обяд.
„Чух това име с ушите си и го има на записите от Копривщица!”, твърди Ботев афектиран. „Не само че го чух, но го и протоколирах пред служебен защитник!”, уверява Карайотов недоверчивите журналисти.
Името е Юрий Ленев. Има такъв човек – роден на 5 април 1958 година, кореняк софиянец, женен, със средно техническо образование. Той е изненадан от група командоси с маски на 1 юни вечерта на четвъртия етаж в блок номер 19 в квартал „Овча купел”, където живее, вързан е с белезници, качен е в полицейски микробус и е отведен в къщата в Копривщица, където Ботьо Ботев е набрал детективска инерция – „прави разкритие след разкритие” след бързите самопризнания на Кичатов и Георгиев.
По думите Ботев „този Георгиев с прякор Гопето” бил „видимо уплашен”, когато „започнал да разказва”: как имал роднина Ангел, който имал строителна фирма и тя се казвала „Колонел”; как Ангел го повикал един ден през пролетта на 1996 година в офиса си на булевард „Руски”, до сладкарница „Пролет”, и му казал: хайде да се поразходим в парка; как в парка го попитал: готов ли са да свършиш една работа; как Гопето попитал: каква работа, а роднината му казал: има един човек, който много ни пречи, а ти имаш познати, виж там да свършиш нещо с тях; как той се съгласил, а роднината Ангел на раздяла му казал: оттук нататък няма да се виждаме, ще поддържаш връзка с моя шофьор; как Гопето познавал шофьора – Юри Ленев, понеже с него Ангел дошъл на сватбата на сестра му в Елин Пелин; как се срещнал с Юри Ленев след няколко дни; как уговорили цената – 100 000 марки; как Ленев му дал снимка в плик; как двамата се качили в служебно беемве и Ленев му показал (на Гопето) къде живее обектът…
Арестът на Юрий Ленев, за разлика от тези на другите заподозрени за убийството на Луканов, не остана задълго загадка, покрита с мълчание. Защото майката на Ленев – госпожа Дацка Ленева, общителна и приказлива бивша журналистка от Националното радио – се погрижи да го направи „нещо повече от обществено достояние”. Дребната червенокоса женица – нисичка, слабичка, с голям диоптър на очилата – обиколи пъргаво и неуморно всички редакции, свърза се по телефон или се видя лично с всички журналисти, които смяташе за „влиятелни”, и успя да вдигне „огромен скандал”: „Синът ми е отвлечен пред очите на жена му и дъщеря му, намира се в ареста заради убийството на Луканов (!), отидох на свиждане и го видях – пребит е, има рана на главата и кръв по косата, целият е в синини по гърба и краката, превързан му е пръстът на едната ръка, тя цялата е подута и посиняла до лакътя, и не само лявата ръка е така, а и дясната, и очите му кървят и сълзят, слагали са му клечки под ноктите да го изтезават – голям мъж са превърнали в развалина!”.
Не след дълго станаха известни участниците в групата командоси, която прибрала „шофьора на шефа” от жилището му. Те бяха от Националната служба за борба с организираната престъпност. Командирът им Илия Антонов даде обяснения пред военната прокуратура, а впоследствие беше принуден и да наруши дългото си мълчание пред журналистите:
– Насилие не е имало – каза Антонов, висок строен мъж с интелигентно лице, което издаваше силното му огорчение от хулите по негов адрес. („По медиите бях визиран като водача на насилниците, на биячите, на мъчителите.”) – Ние приложихме обичайни водещи и задържащи техники, преди Ленев да влезе в нашия микробус. Това се наложи, тъй като, след като позвънихме на вратата му и го приканихме да ни последва за справка в качеството му на домоуправител, той се опита да избяга, а след това оказа и съпротива.
Седнал на една малка масичка в едно квартално кафене срещу въоръжената с диктофон Ани Маркова, иначе самоувереният спецполицай, ветеран от мисиите на България във воюващ Афганистан, изглеждаше несигурен – колкото решен да докаже правотата си, толкова и неуверен, че ще му повярват. Опитваше се „да обясни, вместо да се оправдава”:
– Работата на хората от специалните тактически групи не е като балета или акробатичната каскада, похватите ѝ остават следи. Захват зад лявата ръка, приложен при опита на Ленев за бягство, пресечка в крака, когато се дърпаше и отказваше да се качи в микробуса, и поставянето на белезници в условия на съпротива остават отпечатъци по тялото на арестанта. – Антонов имаше предвид белезите от насилие, описани от лекаря на Националното следствие на втория ден от задържането на Юри, 2 юни 1999 година. Именно тези белези хвърлиха майка му Дацка в тревога, че синът ѝ е „жертва на садисти, които са слагали клечки под ноктите му, удряли са го по темето с дървета, натискали са го с юмруци по очите, удряли са го с юмруци по корема и гърдите, чупили са му ставите на ръката…”.
Самият Юрий Ленев дълго време нито отрича, нито потвърждава „твърдяните от майка му страдания”. Във всеки случай снимките му отпреди ареста и след края на съдебния процес за смъртта на Луканов са много различни една от друга – сякаш двама различни мъже са фотографирани. На снимките от началото на 1990-те години се вижда къдрокос хубавец, вперил поглед в обектива с оная добронамерена решителност, с която надарените от природата обещават на света, че предстои да направят нещо голямо и хубаво. А през следващия век като че ли в кадър е влязъл съвсем друг човек – не толкова заради нездравословно наедрялата фигура, очилата и белите косми в косите, които са вече късо подстригани, колкото заради израза в очите – недоверчив, присмехулен, прикриващ може би известна отмъстителност или пък цинична примиреност, че мечтите са нещо, което не е могло и не може никога да се случи.
Той веднъж ще излее душата си в едно пълно със злъч интервю:
„Вечерта на 1 юни 1999 година вкъщи дойдоха полицаи. Казаха ми, че трябва да отида за справка в полицейското районно управление. На площадката видях мъж с пистолет. Това ми се стори странно. Поисках няколко минути да се приготвя и влязох в апартамента си. Погледнах навън и видях, че районът е отцепен, имаше много коли и хора. Разбрах, че нещо ще се случва, но нямах представа какво. На влизане в микробуса ме удариха отзад по тила. Последва втори удар. Сложиха ми белезници и качулка на главата, напъхаха ме в буса и потеглихме в неизвестна посока. По пътя ме биха с всичко, което имаха подръка. Усетих удари на твърди предмети, имаше и вериги. Чувствах само физическата болка, не можех да мисля за нищо. Искаха да им кажа къде е Ангел Василев. Всички знаеха, че е в чужбина. Заведоха ме до една къща, после разбрах, че било в Копривщица. Чувах как започнаха да цепят дърва за камината, а аз стоях до отворената врата на буса пребит, вързан и с качулка на главата. През пет минути някой идваше да ме удари…”.
Ленев и полицаите тръгнали от София в осем и половина вечерта, а пристигнали в Копривщица в три и половина през нощта. Той и досега не можел да си обясни по какъв маршрут седемдесеткилометровото разстояние от София до близкия град е пропътувано за седем часа. Вкарали го в къщата и започнали да го разпитват. Въпросите задавали Ботьо Ботев и Гален Ганчев, който сновял между нишата и стаята – Ганчев той познавал от по-рано, виждал го бил пред 1980-те години, когато и двамата участвали във възстановянето на разрушения от земетресението град Стражица.
„Казаха ми, че знаят какво съм правил от 1996 година до момента. Бил съм на едно хубаво място, предал съм едни пари, убили са един човек. Изпълнил съм една поръчка. Тези, които са взели парите, ги няма и аз трябва да плащам вместо тях… Слушах и се опитвах да разбера какво ми говорят тези хора. Споменаха Луканов, после питаха познавам ли Георги Георгиев – Гопе, говореха за някакви 100 хиляди марки… Вече ми беше ясно, че са ми отредили роля в убийството на Луканов.”
Защо точно на него, на Ленев, защо не на някой друг – например на „Пенев”?
Той също търсил отговор на този въпрос. Тръгнал от официалната версия, че убийството на Луканов идва от кръга „Орион”. Не намерил логиката в нея, но стигнал до извода, че тази версия е била нужна на някого, и дългогодишната вражда на клоновете Луканови и Спасови се е оказала удобна за сглобяването ѝ.
„На разследващите им е трябвала връзка между Ангел Василев и Румен Спасов, а това съм аз. Познавам и двамата. Георги Георгиев познава само Ангел, а украинците – нито единият, нито другия. От Кичатов вече са изтръгнали самопризнания. Но те явно не им стигат, защото делото е важно и не може да се рискува. Предложиха ми да стана прокурорски свидетел или да се призная за виновен срещу малка присъда и много пари. Не поддадох. Кичатов избра да стане прокурорски свидетел и го изпързаляха. Осъдиха го по друго дело на 12 години и го пратиха в затвора – казва през зъби Ленев, докато е пуснат на свобода с подписка, след като е „гледал небето на квадратчета цяла година и два месеца”.
– Каквото и да приказва – отсича Карайотов, поканен незабавно от Ани Маркова за коментар – Юрий Ленев си остава третият заподозрян за убийството на Луканов, защото самопризнанията на Алексей Кичатов и Георги Георгиев, които го уличават, са факт. А и той самият всичко си призна.
Трите „самопризнания” послужиха впоследствие за основа на обвинителния акт.
Беше два през нощта срещу 7 октомври 1996 година – беззвездна нощ, която предвещаваше дъжд на сутринта. Петата сутрин след убийството на Луканов. (Обвинителният акт за него щеше да бъде внесен чак след шест години в съда, а прокурорът Николай Кокинов, който щеше да го напише, не беше и сънувал обвиняемите.)
Телефонът звънна пак. Преди да го вдигне, полковник Цвятко Цветков погледна часовника на ръката си – не че имаше значение колко е часът, той не спеше и без това. Беше разведен и живееше сам в новичкия двустаен апартамент в престижния квартал „Белите брези”, в един пететажен блок с един вход, който беше населен с негови колеги – все бивши и действащи висши офицери от МВР. Самият Цвятко беше секретар на Министерството на вътрешните работи в правителството на Виденов и преди четири дни по нареждане на вътрешния министър Николай Добрев бе оглавил координацията на полицаите и следователите, които търсеха „по горещи следи” убийците на бившия министър-председател.
Цвятко Цветков протегна ръка към телефона, който беше оставил върху купчина книги на нощното си шкафче. Повечето бяха поетични – самият той пишеше поезия, беше издал една стихосбирка и имаше десетки нови стихове, написани на листчета, но нямаше време за нова книга… Трето денонощие му звъняха неспирно. Повечето повиквания бяха от търсещи новини репортери и от пенсионирани ченгета („Цвятко! Слушай, братко, знам какво е станало. Луканов се е скарал много лошо с Илия Павлов, оня му е казал: аз карам влака, Луканов е сигнализирал борчетата да вразумят това лайно, обаче те, борчетата, си го имат Илийката за свой и са вразумили него…). Търсеха го и непознати („Господин Цветков, живея срещу покойния Луканов, разпитваха ме, забравих да кажа, че моя съседка е минавала оттам и е видяла да стрелят двама, ама името ѝ не мога да кажа, тя ме закле, умира от страх!). И анонимни („Познавате ли Лилия, жена му на Луканов, тя хич не е безобидна, той си имаше любовница, тяхна семейна приятелка, тук е любовен триъгълник, не политика…).
Сега, като натисна зелената слушалка на мобифона, Цвятко чу:
– Аз го убих. Луканов.
Той запита без ентусиазъм:
– Кой сте вие? Как се казвате?
Мъжът отсреща повтори:
– Аз застрелях Луканов. Търсите кой го е направил, нали така? Аз.
Пролича, че гласът е пиянски.
– Добре, кажете си името и адреса, къде се намирате – отвърна полковникът.
– Ааааа, друг път! Ченгета тъпи! Що си не таковате…– напсува оня и затвори.
Цвятко върна телефона на нощното шкафче и загаси нощната лампа. Трябваше да се опита да поспи. За утре беше свикал на оперативка шефовете на службите, ангажирани с разследването. На кариран лист от тетрадка, в която си пишеше стихове, си беше написал с тирета няколко версии, които смяташе да им сподели. Надяваше се и те да извадят някаква информация и да набележат „в основни линии накъде да се върви”. („Убиецът може и да е далеч оттук, а може да е близо”, рече си наум, преди да заспи, и си помисли, че в тия думи има рима…)
В единайсет без пет на другия ден шефовете на служби бяха вече при секретарката му в преддверието на неговия кабинет. Покани ги да влязат и ги настани край заседателната маса: шефовете на ГДБОП (Главната дирекция за борба с организираната престъпност) и на НСС (Националната служба за сигурност), директорите на криминалната и на граничната полиция. Двама от тях бяха довели и заместниците си, пряко натоварени с работата по случая.
– Добре дошли, другари…господа – поправи се Цвятко Цветков, като се засмя.
Грешката му не беше неволна. С всичките около масата се познаваха от предишната им работа в Държавна сигурност и в милицията. Съчетанието „другари…господа” беше закачка към тези от тях, които се бяха „пребоядисали” от червени в сини. Самият Цвятко не се отричаше от комунистическата партия, която покойният Луканов преименува в социалистическа – и не само че не се отричаше, а „работеше за нея активно”, макар че партийната работа, за разлика от тази по сигурността, беше за него „твърде непривична”.
– Господа, ще ви споделя някои мои мисли във връзка с убийството на другаря Луканов с оглед различните версии, които ще проверяваме. Не се колебайте да ме прекъсвате, ако ви хрумне нещо във връзка с това, което казвам.
Полковникът – нисичък, леко пълен, мустакат, плешив – седна пъргаво на бюрото си, откъдето беше станал, за да се ръкува с всеки от дошлите. Извади писания лист, който носеше от къщи във вътрешния джоб на сивото вълнено сако, постави го пред себе си, облакъти се на него, прокашля се и почна:
– Вижте. На кого е угодно убийството на Луканов и защо е убит при обстоятелства, които носят по-висок риск за изпълнителите? Имам предвид, че шофьорът му е бил на двайсет-трийсет метра разстояние, макар и зад ъгъла на къщата. И фактически убиецът, който едва ли е бил сам в засадата, е използвал едно връщане на Луканов, за да попита нещо жена си… Тоест има едно бързане в това убийство, върху което трябва да мислим – защо е то.
Цветков огледа с пъстрия си проницателен поглед мъжете пред себе си и продължи:
– Да тръгнем от главния въпрос. За фигурата на Луканов. Защото в нейното влияние върху процесите в страната трябва да търсим мотивите за престъплението. И оттам да тръгнат версиите – той погледна в листа пред себе си и пак вдигна очи нагоре. Натърти: – Луканов беше знаещият човек. И до 10 ноември той знаеше много от нещата, свързани с управлението на държавата и нейните отношения с външните фактори. До 10 ноември именно той заедно с Огнян Дойнов, донякъде, беше водещата фигура в икономическите връзки между България и Запада. Андрей Луканов беше шеф на Валутната комисия, както знаете – а там, където вървят парите между Изтока и Запада, се случват много интересни неща, в това число убийства – и в Москва, а и на други места. Луканов познаваше българските капии на една личност, която фокусираше влагането на източни пари на Запад.
– Робърт Максуел? – подсказа директорът на контраразузнаването, офицер от кариерата, който смяташе, че всяка препоръка на шефа („Не се колебайте да ме прекъсвате, не се дръжте като в казарма!”) трябва да се смята за заповед.
– Да, Робърт Максуел – потвърди Цвятко Цветков. – Луканов беше основната фигура, която организираше отношенията на България с Максуел… Но Луканов беше и основната фигура в организирането и в провеждането на превратния 10 ноември. И неслучайно след тази дата беше водеща фигура в управлението на страната заедно с Петър Младенов, Добри Джуров и Георги Атанасов, когото смени на поста министър-председател.
Полковникът изгледа продължително офицерите, които го слушаха с наведени глави и пак се подсети от листа със записките си:
– Забележете и друго. Луканов беше този, който организира многопартийност в българската политика, като се опита на една консенсусна основа да вкара в процесите тогавашната опозиция. Помните прочутата среща в дома на Хайтов, етаж над този на Луканов, когато Луканов и лидерите на опозицията се събраха и положиха основите на Кръглата маса… Знаете, че Димитър Паница – един много известен човек в сянка, който се меси в процесите в България, като изпълнява без съмнение задачи на западни специални служби… – та знаете, че той е предлагал на Луканов да напусне левицата и да оглави независимо правителство, в което да има представители на всички политически сили.
– Да, Луканов имаше силно влияние в политиката. Но на мен ми се струва, че куфарчетата с милиони, които раздаваше, е влияние от друг вид – обади се шефът на полицията, запълвайки паузата, в която Цветков се зае да изпие цялата чаша с вода, която му беше сипала секретарката.
– Не бива толкова елементарно да гледаме на тия раздавания на куфарчета – сряза го Цвятко, като изпи водата. – Луканов беше в центъра на схемата за превръщането на политическата власт във финансова, да. Но Луканов едва ли е раздавал пари. Луканов раздаваше възможности да се правят пари, да се участва в преразпределението на националните активи. Той е един от организаторите на новата банкова система в България. Когато се създадоха наведнъж многото банки, те получиха много финансови средства и възможности и през тях се извърши първоначалното източване на българската икономика. Припомнете си, че през 1990 година по поръчка на Луканов и вътрешния му министър Атанас Семерджиев се направи един списък на всички фирми, паралелни на държавните предприятия, които са създадени от бившите техни директори. И се взе решение тези хора, които преди 10 ноември са управлявали българската икономика, да бъдат след 10 ноември извадени от нея. Сиреч? Ако аз например съм бил директор на завод за дограма, да нямам право да имам частна фирма за същото производство. Това правило се прилагаше с отделни изключения. Но не важеше за външнотърговските фирми, понеже те бяха създадени от подставени лица. И се заложи системата на Паяка – на входа и изхода на държавните предприятия заставаха частни фирми и обираха печалбата: на входа от снабдяването със суровини, а на изхода от продажбата на готовата продукция. И там Луканов беше водеща фигура… Освен това, след като Огнян Дойнов замина за Англия и стана служител на Максуел, Луканов остана в България единственият човек, който ръководеше икономическите ѝ отношения с външните фактори. И тук трябва да търсим зародиша на онова, което се случи с него. Тук! Луканов надцени възможностите си да играе монополна водеща роля в българските процеси – и в политическите, и в икономическите, и във финансовите. Луканов се стремеше към едноличен контрол върху цялата икономика – както официалната, така и сивата, така и междинната. Това го казвам много отговорно!
– Кое? – попита някой, сигурно за протокола.
– Аз знам, че Луканов поддържаше връзка със силовите структури, създадени за да участват в преразпределителните процеси на базата на сенчестата икономика. А който е поискал да контролира процесите в сенчестата част на нашето развитие след 10 ноември, все е бил убиван. Трябва ли да ви припомням? Доцент Цветан Цветанов искаше да контролира нововъзникващите силови структури – борци, каратисти и прочие – убиха го, Васил Илиев искаше да ги контролира – убиха го.
Цвятко Цветков за пореден път се подсети от ситно изписания лист. Четеше без очила, макар да беше вече петдесет и три годишен.
– Да не пропуснем, колеги, основната версия. Енергетиката. Някои от вас знаят, че Луканов се занимаваше по същество с енергийните проекти. Още през 1985 година под негово ръководство е изготвен един доклад, внесен в Политбюро, около 20–30 страници, за енергийните ресурси в света и мястото на България. Голямата идея на Луканов беше България да бъде център на Балканите, през който да минават газопроводи, петролопроводи, електрически ток… И Луканов искаше прекалено много власт във всичките тези посоки. А този, който знае много и иска да контролира много, в България никога не го е чакало нещо добро. Знаенето го свързвам с бързането в убийството на Луканов. Но него му предстоеше да замине в САЩ. Там трябваше да работи няколко месеца върху проблемите на бившия соцлагер, доколкото знам – да анализира защо се провали социализмът и да освети някои аспекти от скритите отношения между Изтока и Запада. Това осветяване, мен ако питате, не е било изгодно за определени кръгове и на Запад, и на Изток. Според мен Робърт Максуел беше премахнат по тази причина. Не казвам, че и Луканов е премахнат по същата причина. Казвам само, че и върху нея трябва да помислим.
– Показателно е от каква националност ще се окаже физическият убиец – обади се шефът на столичната полиция.
Цвятко Цветков и него го сряза:
– Кой е физическият изпълнител, няма никакво значение. Професионален убиец може да бъде нает отвсякъде, има ги навсякъде в света, в бившия соцлагер в последните десет-петнайсет години ги има на най-достъпна цена. Важно е кой е организирал премахването на Луканов. На мен ми се струва, поне засега, че са го организирали национални фактори, но под външно влияние. Луканов, за моя изненада, не е бил богат човек лично, както се оказа. Нищо не подсказва, че семейството му, горкото, е подсигурено финансово. Впрочем колкото съм изненадан от това, толкова и не съм. Андрей обичаше властта. Обичаше да бъде на върха на властта. Отбягвал е да прави лични пари, защото е знаел, че тръгне ли по линията на корупцията, с него е свършено като политик. Но доста хора се възползваха от близостта си с него и направиха много пари. За да стигнем до тях, трябва да следваме парите. Да следваме парите! Отворете вестниците за начало, другари…господа. Припомнете си всичко, което вестникарите наричат „афери” около убития. Проверете всичките му пътувания в последните месеци и назад през годините. Спомням си интересни пътувания до Гърция и Турция. Като например разходката му с яхтата на Тарък Шара, турския бизнесмен – може да е било просто почивка… Но България, Турция и Гърция винаги са били конкуренти в транзита на енергия, в енергийния бизнес. А в този бизнес през тръбите текат газ, петрол и много пари… Въпроси? Нямате. До скоро виждане. Аз отивам на доклад при министъра.