Ясен ЛЮЦКАНОВ,
Премиерата на новата книга на Анна Заркова „Правосъдие за продан“ (С.: „Колибри“, 2026) премина при огромен интерес. Магистрати, политици и граждани препълниха литературен клуб „Перото“ в НДК, а опашката за автографи и посвещения върху първите екземпляри се проточи с часове.
Като колеги, работили години заедно и приятели отдавна, водим на „ти“ разговор с Ани за тази и предишните ѝ книги, за съдбите на героите им и поуките от събитията в тях.
– На премиерата на „Правосъдие за продан“ дойдоха политици от почти целия спектър. Стигнахме ли най-накрая дотам вече да не се отрича, че правосъдието ни е продан?
– На премиерата дойдоха приятели, стари и по-нови приятели, от най-различни професии, повечето бяха май журналисти, колеги, но имаше сред тях и лекари, и художници, и артисти, и социолози, и политици, да – публични лица, които са по-лесно различими от репортерско око като твоето в сравнение, да кажем, с любимите ми съседи. Политиците, с които ме свързва приятелство, са от най-различни партии и с най-различни убеждения, различни са и по характер. Но има нещо между нас и именно то ни събра на раздумка в „Перото“. Ние всички сме хора, за които истината все още има значение, колкото и безпомощна да изглежда. Приятелите ми знаят, че аз не съм професионален писател, аз съм журналист, от както се помня, май. И като журналист съм свикнала да работя с факти. Да ги проверявам. Да съм внимателна с изводите, да не лепя етикети на хората на постъпките им. Тази книга е написана по същия начин. Аз по друг начин не бих и могла.
Първо написах книгата и после ѝ сложих заглавието, с което излиза. То е актуално, да, издателите го одобриха, без забележки. Но на мен не ми харесва вече. Защото звучи като обвинение. А аз написах книгата не за да бъде обвинение, а за да бъде свидетелство. Да бъде свидетелство за една порочна система и за силата на хората, които дръзват да се изправят срещу нея. Да бъде свидетелство за страха, за властта, за парите. За това как от правни инструменти се правят лостове за изнудване. За това как престъпността овладява държавните структури, диктува правила, посочва кой бизнесмен или политик да е печеливш и кой губещ, а неудобните направо ги убива.
Помъчила съм се да пиша без възмущение и без патетика, макар това да ми беше понякога трудно – да пиша само с настойчиво назоваване на факти и личности.
Опитах се не просто да издам книга – поредната на книжния пазар, опитах се да представя в нея действителността. По-точно – тази част от действителността, която променя живота на много от нас – променя го с безсилието на закона, с несигурността, с несправедливостите и с наглостта на тия управляващи, които не се съобразяват с нищо друго, освен с личната си облага.
– В повечето ти книги се разказва за знакови убийства: от първото издание на „Големите убийства“ (С.: „Труд“, 2005), допълненото и преработено (С.: „Труд“, 2013), през „Българската мафия, както я видях“ (С.: „Авлига“, 2018) до предпоследната – „Смъртта на Бялата лисица“ (С.: „Колибри“, 2024). Защо започва с едно не толкова нашумяло убийство „Правосъдие за продан“ и каква светлина хвърля книгата върху другите знакови покушения от последните години?
– Когато седнах да пиша тази книга, аз я озаглавих „Битката на съдия Цариградска“. Имах намерение на опиша неравната битка на прочулата се съдийка от Луковит срещу могъщия съюз на криминални престъпници с корумпирани политици, който налага правото на силата в съдебните зали. С методите на журналистиката проследих сблъсъците ѝ с мастити шефове в магистратурата. Проучих ударите в гръб, които ѝ нанасят плашливите съдебни кадровици. Преброих капаните заложени в кафявите медии за репутацията ѝ. Изследвах съпътстващите я приятелства, предателства, любови и омрази. Исках умъртвените от прекалено честа употреба понятия като „притискане на магистрати“, „паралелно правосъдие“, „търговия с влияние“ да оживеят в една женска съдба.
Така започнах, но установих че със съдбата на Владислава Цариградска се преплитат и други съдби, и не разкажа ли за тях, битката на съдийката ще изглежда самоцелна, дори суетна и безсмислена.
Затова започнах с историята на финансовата брокерка Станка Марангозова – една успяла отначало, интелигентна, енергична жена, но уловена после в лихварска мрежа, смачкана и унизена в нея (със заплахи, дългове, побои) и накрая разстреляна зрелищно, с пистолет, скрит в поднесен ѝ букет от бели рози.
Станка не е литературен герой, тя е обикновен човек, хванат в типичен мафиотски капан, от която системата не я защитава.
Тя живее в най-обикновен софийски квартал – „Младост“. Нормален квартал. Панелки, съседи, които се разминават и не се познават. Живот от заплата до заплата. Малки мъки, малки радости… И точно в тази нормалност със Станка се случва нещо ненормално.
Станка паркира един ден колата си, отваря прозореца. И се усмихва, понеже един моторист ѝ подава през него цветя. И след секунда умира. Три куршума в главата. Три изстрела. Това не е сцена от филм. Не е измислица. Това е реалност, която ние удобно и бързо забравяме. Аз го напомням. Убийството на Станка Марангозова. Всяка следа от него бележи методите на мафията: Изнудване, ужас, хора притиснати до стената; Лихвари, дългове, които растат, докато се изплащат; Полиция, която си трае; Прокуратура, която не реагира; Правосъдие, което се продава, но малцина могат да си купят.
Делото за това убийство е в момента в съда. С трима подсъдими, уличени съответно като стрелец, поръчител, подбудител. Първият признава вината си и свидетелства за мотивите и организацията на кръвопролитието. Другите двама твърдят, че са невинни. На съдиите ще е последната дума.
„Смъртта на бялата лисица“ провокира към размисъл и съживява обществената памет
В книгата разглеждам и нашумелите убийства на Алексей Петров и Нотариуса. Със средствата на репортерското разследване стигам до извода, че причините и поводите за тях са различни, но наемният убиец е един.
– Понякога ми се струва, че дописваш отново и отново една и съща книга от различни гледни точки, като до старите се появяват нови и нови сюжети и герои, като в сериала „Октопод“. Мечтаеш ли да спре да се натрупва на всеки няколко години материал за нов том от 700 страници? И какво зависи за това от всеки от нас?
– Зависи от нас, доколкото трябва да помним. Да не забравяме. Да не подминаваме. Да не приемаме корупцията, страха, алчността, службогонството и конформизма като нещо нормално. Защото злото не идва внезапно като градушка през лятото. Злото е непрекъснато около нас – с цяла орда от малки зависимости, които налагат зловещата отмъстителност и голямата ѝ безнаказаност. И колкото повече свикваме с него, толкова по-често ни сполетява.
ГОЛЕМИТЕ УБИЙСТВА: Заключение – България не е родила своя Шерлок Холмс
– „Бурята идеше.“ С тези думи слагаш точка на книгата на 21 ноември миналата година, точно преди да се разразят масовите протести, които свалиха тогавашното правителство. След като бурята отмина и изгря нова власт, какво виждаш на хоризонта?
– Да, краят на книгата е символичен. Съдия Владислава Цариградска – истинската Цариградска, чиято битка със задкулисието е сред основните сюжетни линии, излиза на една тераса и вижда, че тихото време внезапно се е променило. Небето се е разделило на оранжеви, и гарваново черни пластове. На хоризонта проблясват светкавици – ослепително бели, гръмотевиците ги застигат, долитайки глухо и отдалеч. Първата капка дъжд все още не е паднала, но от саксиите мирише на гнило. Бурята иде.
„Бурята иде“ – това последно изречение в книгата е написано в края на миналата зима. Тази пролет не дойде буря. Дойде „вълна“ на надежда за промяна, която поверихме на генерал Румен Радев, еднолично. Какво ще стори тази вълна – дали ще почисти и укрепи подвижните пясъци, върху които се гради и се руши нашето бъдеще и настояще, или ще погали новата смяна от политически курортисти и ще се върне назад – това предстои да видим оттук нататък.
Засега се вижда, както си споделихме вчера с една колежка, близка приятелка, че късаме опашката на Модела, както преди три десетилетия късахме опашката на гущера – така ми се струва. Тогава водещ беше олигархът Илия Павлов, „Мултигруп“ – и видяхме как приключи всичко. Сега са повече олигарсите и са повече опашките им, така че и баба Ванга да беше жива, едва ли би могла да познае какво ще стане.
Но да бъдем оптимисти, да не спираме да вярваме, мечтите невинаги се разминават с действителността…
Политическият кукловод, когото никакви избори не могат да отстранят
– Ти си в журито на конкурса на Dir.bg за чиста журналистика Web report. Какво според теб трябва да се случи, за да отидат на заден план такива труженици и труженички в гилдията, обслужващи по най-ужасяващи начини силните на деня, като тези, описани в новата ти книга?
– За мен е чест да бъда в журито на този конкурс. Той показва всяка година, че винаги е имало и има, и винаги ще има журналисти, които не се предават – които упорстват да упражняват професията си според нейното призвание – да бъде огледало на действителността и коректив на властта. Те са забележителни водещи, репортери и редактори.
Но най-забележителното в тях е това, което не са. Не са послушни наемни работници в телевизии, вестници и сайтове. Не са писари, глашатаи, съветници и метреси на силните на деня… – като тия, които в новата книга изобразявам.
– Един от тези образи с емблематичния прякор „Белото“ на една от страниците мечтае да се отскубне от личните си и професионални зависимости и да напише пълна с разкрития от собствената му практика книга под заглавие „Изкуството на клеветата“. Ако някога го направи, ще отидеш ли на премиерата?
– Ще отида. Аз се присъединявам към един призив към заложниците на мафията – магистрати и журналисти – който чух неотдавна от един почтен политик: „Говорете, за да се спасите!“.
Крум Зарков към зависимите магистрати и политици: Говорете, за да се спасите!